Има ли католически заговор на Европа срещу британците?

Доминик Лоусън

Може би си мислите, че само британските таблоиди априори смятат всеки европеец с необичайно за тях фамилно име за смешен. Грешите. Дори и в по-сериозните политически предавания на Би Би Си като „Нюзнайт“, се пускат инфантилни шеги за новия президент на Европейския съвет Херман ван Ромпуй. Ръмпи-пъпми! Румпелщилцхен! Намеците предизвиква хихикане в студиото, а понякога и всеобща веселба.

Политическите кореспонденти на Би Би Си също се присъединиха към мнението на британската преса, че Ромпуй бил Господин Никой – очевидно, смятайки просто, че всеки, който е премиер на Белгия, по правило е никой. Щом като дори Би Би Си, за която винаги съм смятал, че е част от британския лявоцентристки еврофилски консенсус, се държи така, става ясно колко различна е тази страна от континента.

Наричахме Европа „континента“, от което несъмнено ставаше ясно, че не сме от част от него: вместо да си стоиш „вкъщи“, по-добре да заминеш на почивка „на континента“. Въпреки че сега този израз вече не се използва толкова често, убеден съм, че британците никога няма да бъдат, като народ, истински европейци просто заради географския факт, че от основната част на материка ни дели голяма водна площ.

Това е толкова очевидно, че почти никога не се споменава в сложните политически дискусии за „европейската идентичност“ на Великобритания ( или за липсата на такава), но чувството на географска отдалеченост е дълбоко вкоренено в нашето съзнание: в крайна сметка всеки път, когато британско дете погледне картата на Европа, си припомня този факт.

Мнозина смятаха, че това чувство на отдалеченост, толкова дълбоко насадено в националното ни самосъзнание, ще бъде премахнато с построяването на тунела под Ламанша. Франсоа Митеран, френският президент, който убеди Маргарет Тачър да се съгласи с проекта, със сигурност е мислел така. Неговият психоаналитик разкри в „Рандеву“ : Франсоа Митеран, засегнат от постоянните нападки от страна на британския премиер, споделил пред него: „Последната дума ще е моя. Аз ще съм този, който ще разруши нейния остров. Ще си отмъстя. Ще свържа Великобритания с континента въпреки естествената й тенденция към изолация. Как? Ще построя тунел под Ламанша. Ще успея там, където Наполеон Трети се е провалил… Ще полаская дребнотърговския дух на Тачър (Наполеон нарекъл Англия „нация от дребни търговци“ – б.пр.) Ще й кажа, че свързването с континента няма да струва на Короната и една копейка. Тя няма да устои на този разумен аргумент.“

Тя не устояла, доволна от факта, че британският данъкоплатец няма да плати и пени. Единствената видна фигура, която изглежда е споделяла виждането на Митеран, че Ламаншът ще унищожи уникалната независимост на британския народ, бил Уелският принц. Бившият политически кореспондент на „Индипендънт“ Колин Браун, разкри преди няколко години, че заедно с други висши членове на парламентарното лоби, са присъствали на обяд с уелския принц малко след като Тачър обявила подкрепата си за Ламанша: наследникът на трона заявил пред смаяните журналисти, че обмисля свикването на национален референдум по въпроса, защото, ако продължава в този дух, „Великобритания повече няма да бъде остров“.

Както знаем днес, надеждите на Митеран и страховете на принц Чарлз не са се оправдали. За човек като мен, който живее в източен Съсекс, тунелът под Ламанша е удобен, защото е близо, така че често съм го използвал, за да купувам хранителни стоки и вино от Северна Франция, но никога не съм губил усещането, че това е един вид приключение, че „отивам в чужбина“.

От друга страна, ако бях гражданин на Белгия, която има дълги сухопътни граници с Холандия, Франция, Люксембург и Германия, няма да имам усещането, че отивам в чужбина, като карам напред-назад през невидими граници: наистина, като страна с три официални езика, Белгия е нещо като европейски конгломерат сам по себе си. Освен всеобщия смях, който предизвиква идеята, че някой белгиец може да бъде важен, още нещо напомня за странните неевропейски отличителни черти на страната ни: имам предвид реакцията на предложението на папа Бенедикт Шестнайсети да има специалните предписания за непокорните англикани, които не желаят да приемат, че и жени могат да бъдат епископи в Англиканската църква.

Доста ме изненада как привидно разумни англикански фигури видяха в това едва ли не зловещ стремеж на Епископа на Рим да заграби властта: например преподобният Джордж Пичър, редактор по религиозните въпроси на медийната група „Телеграф“, писа миналата седмица, че: „Англиканската църква трябва да си уреди сметките с новия силен Рим… Изправяме се пред голямо предизвикателство за доктриналната власт в църквата в собствената ни страна. Ще кажа това на папата, дори ако доктор (Роуън) Уилямс не го направи: Елате и опитайте, ако сте достатъчно силен. Ние в крайна сметка сме си били тук и преди.“

О, боже! Отново е 1533 г. Или може би не. Очаквам да прочета какво ще каже Джордж или кога едно бъдещо британско правителство ще се осмели да предложи закон, отменящ онази част от Акта за престолонаследието, който гласи : „Всеки човек, който се е помирил със Светия престол и Римската църква, или който се ожени за католик, ще бъде изключен завинаги и няма да има право да наследява, притежава или радва на благата на Короната“.

Така че, не бе изненадващо, когато един от блогърите на „Дейли телеграф“ бързо направи връзката между новия „Президент на Европа“ Ван Ромпуй и Римския епископ: „Истинската конспирация е, че Ван Ромпуй е католик и истинският му шеф е папата. Истинската централа на ЕС е Ватикана. „Междувременно, Националното светско общество се присъедини към теориите за конспирация, презрително наричайки Ван Ромпуй „един от дребните труженици на папата“.

Всъщност, вярно е, че Ван Ромпуй е сериозен католик, автор на книга, озаглавена „Светът на християнството“, който се противопостави на влизането на Турция в ЕС под предлог, че „универсалните ценности, които са в сила в Европа и които са фундаментални ценности за християнството, ще изгубят сила с влизането на голяма ислямска страна като Турция“. Със сигурност не мога да си представя който и да е британски политик да каже подобно нещо, но това отново е отражение на факта, че страната ни много се различава от Европа: нашите десни, Консервативната партия, няма много общо с еквивалентните си партии на континента, които почти без изключение се наричат „християндемократи“.

Тези дясноцентристки партии, като партията, към която принадлежи Ван Ромпуй, имат неприкрити католически пристрастия, и наистина виждат пряка връзка между специфично католическото социално обучение и политическите принципи, които определят европейското право. Тъй като консерваторите никога не са били част от това интелектуално движение, Дейвид Камерън имаше възможността да изтегли партията си в Европа от главната дясноцентристка група в европейския парламент.

Много читатели, които не са нито римокатолици, нито евроскептици, ще нарекат всичко това обикновено реакционерство, но е факт, че според повечето проучвания на общественото мнение, почти половината от британците смятат, че страната им въобще не трябва да е членка на ЕС – делът им е много по-голям, отколкото е в други страни членки. След близо 37 години като страна по Римския договор, ние оставаме неудобните аутсайдери, упорито отказващи да говорят друг език освен своя, а нашата левица и десницата ни все още успяват да открият обща кауза – подозренията за мрачните заговори, които крои Ватикана. Така, че не е чудно, че Дан Браун се пласира толкова добре тук.

По БТА