Европа никога няма да стане свръхдържава

Проджект синдикейт

Крис Патън. Снимка: дейлайф

Избирането на Херман ван Ромпуй за председател на Европейския съвет и на баронеса Катрин Аштън за върховен представител на Европейския съюз за външната политика и сигурността безспорно подчертава колко здраво са се укрепили на кормилото на Евросъюза държавите членки. Те управляват институциите му, водени от собствените си интереси. ЕС съвсем не е свръхдържава, смело устремена към нови хоризонти.

Президентът на Франция Никола Саркози няма нужда да влиза в надпревара с началниците от Брюксел, за да им оспорва глобалното внимание. На Германия няма да й се налага да възпира нарастващата си интровертност, щом вече не е задължена в знак на вярност към европейската идея на всяка крачка да вади удостоверението за демократичност, издадено след войната. Великобритания може да спи спокойно: тя ще запази глобалната си роля на един безупречен Джийвс (умен и находчив камериер от разказите на Удхаус за Джийвс и Устър – бел. р.) на Белия дом.

Назначените нови европейски лидери не бият на очи и най-доброто, което можем да очакваме, е по-качествено и последователно да управляват Евросъюза. Ван Ромпуй ще има възможността да представи по-дългосрочни планове, отколкото можеха да предложат националните лидери, сменяли се през половин година на председателския пост в ЕС. А лейди Аштън ще получи шанса да обедини политическата и ресурсната съставка на външната политика на Европа.

Каквото и да пише обаче в Лисабонския договор, още не е ясно дали Аштън контролира изцяло външнополитическия бюджет на ЕС, или кадровите назначения в новата дипломатическа служба на съюза. Предстои й да води трудна игра, може би дори постоянно ще се бута с лакти с председателя на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу, основният победител в подялбата на постовете. А министрите на външните работи ще се изпълнят с дълбоки подозрения, ако сметнат, че Еврокомисията превзема полето на външната политика.

Опитът от миналото сочи, че има пет принципа, които трябва да спазваме, ако искаме Европа по-ефективно да присъства на световната арена всеки път, щом става дума за външна политика и политика за сигурност.

Първо, трябва да допуснем следната мисъл: онова, което отговаря най-пълно на европейските интереси, е и най-доброто за отношенията с най-близкия ни съюзник, Съединените щати. Желанието да осуетим милитаризацията на ядрената енергия в Иран например трябва да идва от нашата загриженост като европейци, а не оттам, че сме съюзници на САЩ.

Второ, в риториката за собствената ни роля като международен партньор на Америка в делото на мира не бива прекомерно да се откъсваме от реалността. Всъщност, днес сме склонни да потърсим местенце по-близо до Венера, отколкото до Марс, смятайки, че заслужаваме с това дълбоката благодарност на останалия свят. Малко прекаляваме обаче.

Въпросът не е там, че Европа не харчи достатъчно средства за твърда сила; важното е, че изхарченото – близо 200 милиарда евро, се изразходва зле. Евросъюзът трябва да прави обща поръчка в сферата на отбраната, да съгласува покупките на хеликоптери, транспортни самолети, полеви средства за свръзка и безпилотни разузнавателни самолети, необходими за бойните операции през 21-и век. Исторически, етични съображения и съображения за сигурност, налагат да разглеждаме Африка като специален обект на отговорност за Европа. Длъжни сме да мобилизираме своя потенциал за помощ, дипломация и миротворчество.

Трето, в областите, където Европа води сериозна вътрешна политика, ще е по-лесно да формираме по-сериозна външна политика. За най-добър пример можем да посочим енергийната политика на ЕС и отношенията с Русия. Отношенията с Русия бяха може би най-големият провал в опитите ни да изградим европейска външна политика. За да я формулираме, трябва да разработим единна енергийна политика. Баронеса Аштън трябва да прояви твърдост спрямо Русия и онези държави от ЕС, които поставят Европа в зависимост от търговските интереси на съответните национални компании.

Четвърто, европейската външна политика е толкова по-ефективна, колкото по-близо се прилага. Доброто за нас идва от съседското обкръжение, лошото – също. Най-големият външнополитически успех за Европа бе разширяването на ЕС. То подкрепи и консолидира смяната на редица режими без употреба на оръжие, с което стабилизира европейския континент. Работата по въпроса не е приключила. Перспективите за приемане в съюза са в основата на политиката, водена от ЕС в Западните Балкани, където започваме опасно да се отклоняваме от твърдата обусловеност (например в Босна и Херцеговина). На Украйна сме обещали „европейска ориентация“, но не и членство в ЕС. Забележете разликата!

Преди над 40 години се задължихме да започнем преговори за приемане на Турция в ЕС, веднага щом в страната се възцарят пълна демокрация, отворена икономика, спазване на човешките права и власт на закона. Ако Европа откаже на Турция – това ще значи, че тя сама се изключва от всеки сериозен сценарий, засягащ глобалните въпроси. Бихме отхвърлили страна, която е важна регионална сила, значим член на НАТО и ключов енергиен възел. Биха ни обвинили, че изгаряме мостовете, които ни свързват с ислямския свят, вместо да строим нови. За жалост, Ван Ромпуй – писател и поет, се е изказвал против приемането на Турция в далеч по-груба форма, отколкото се очаква от съчинител на нежни хайку.

Последната ми забележка по изграждането на външна политика на ЕС се свежда до това, че Европа не е свръхсила, не е свръхдържава и никога няма да стане такава. Не ни е необходима политика, приложима за всички проблеми и всички региони. Но щом става дума за проблем, твърде сериозен или близък до нашия дом, ще имаме нужда от нещо повече от това просто да изчакваме и да приемаме всяко решение на Америка за характера на тази политика.

Какво обаче можем да сторим, за да придвижим нещата в един регион, в който Америка се забърка отново, но не печели уважение, а Европа изобщо не присъства? Бихме могли поне да разработим собствена политика, да започнем с опити да спрем разцеплението на Палестина и на палестинците, разкъсвани между Западния бряг, ивицата Газа и Източен Ерусалим. Дали е важно, че позицията на Европа ще е различна от американската? Честно казано, не.

Когато се наложи Обама да избира между среща на върха на АСЕАН и честванията по случай 20-ата годишнина от падането на Берлинската стена, той замина за Азия. Ще направи ли Европа достатъчно много, за да постъпи той иначе следващия път, щом се изправи пред подобен избор? При днешното положение рискуваме Европа да стане политически безлична, да се превърне в успешен митнически съюз с външна политика по швейцарски модел, в сбор от капризни недалновидни лидери.

По БТА

*Крис Патън е последният британски губернатор на Хонконг и бивш еврокомисар за външните отношения, ректор на Оксфордския университет.