Пакистан е по-голямата опасност, Великобритания може да я предотврати
в. Гардиън
Европейските държави не бива да формират външната си политика просто като реакция на Вашингтон, те трябва да преследват и своите основни интереси.
Обама каза каквото имаше да казва, но ние трябва да мислим със собствените си глави. Кои са нашите жизненоважни интереси в Афганистан и Пакистан? От жизненоважен интерес за нас е да предотвратим нова терористична атака, идваща от или тясно свързана с въоръжени екстремистки ислямистки групи, действащи в Афганистан, или – което в момента е по-вероятно – в Пакистан. Това важи за всички европейски държави, но най-вече за Великобритания с огромното й пакистанско малцинство. От жизненоважен интерес за нас е да направим така, че Пакистан да не се превърне в провалена държава и, в най-лошия случай, нейните ядрени оръжия да попаднат в ръцете на терористи. Имаме също така интерес да не караме Съединените щати да се чувстват изоставени от европейските си съюзници, но и да не им позволим да правят същите катастрофални грешки, които направиха в ислямския свят по времето на Буш.
В момента ние сме в това положение в Афганистан, балансиращи на ръба на провала, именно заради тези грешки. За разлика от войната в Ирак, първоначалните военни действия в 
Афганистан бяха напълно оправдани като отговор на атентатите от 11 септември 2001 година. В своята реч в Уест Пойнт във вторник вечерта Обама ни припомни вътрешната и международната легитимност, на която военните действия се радваха първоначално, включително принципа на солидарност „един за всички, всички за един“ на европейските и канадските съюзници на САЩ в НАТО, както и санкцията на Съвета за сигурност на ООН.
Обявените цели бяха ограничени: да напердашим Ал Каида, да хванем Осама бин Ладен и да ударим по талибаните. Ако трябва да посочим момента, в който нещата тръгнаха зле, това е 16 декември 2001 г. или близките дни, когато, според доклад, подготвен за мнозинството на демократите в Комисията по външните отношения към американския Сенат, Бин Ладен и неговите телохранители са си тръгнали необезпокоявани от Тора Бора и са изчезнали в неуправляемите племенни райони на Пакистан, въпреки факта, че по това време американците поддържаха сериозно военно присъствие край пещерите на Тора Бора. Все още се спори за конкретните подробности, но няма съмнение, че бин Ладен е избягал в Пакистан. Ако го бяхме хванали, цялата история щеше да протече по съвсем различен начин.
По-фундаменталната грешка беше направена няколко месеца по-късно, когато правителството на Буш се нахвърли срещу Ирак, който нямаше нищо общо с атентатите от 11 септември и заряза недовършена работата в Афганистан. „Сега всички ще ни забравят“, каза тогава президентът Хамид Карзай пред военната кореспондентка Кристина Ламб. Така и направиха. Броят на западните войници намаля, талибаните се промъкнаха обратно в Афганистан, а режимът на Карзай затъна в блатото на корупцията.
Сега Обама предлага смесена политика – нещо повече от ограничената антитерористична стратегия, подкрепяна от някои, но по-малко от това, което ще бъде необходимо за една цялостна разгърната кампания за борба с бунта на екстремистите. Въпреки че подкреплението от 30 000 войници и 30 милиарда долара е голямо, с него общата численост на американското присъствие – военно, цивилно и финансово – не се доближава до това, което би изисквала една цялостна стратегия за преодоляване на съпротивата.
Преди всичко новата стратегия е строго ограничена във времето. Изтеглянето трябва да започне през 2011 г., навреме за президентските избори през 2012 година. Съответно, афганистанците ще градят своите планове върху презумпцията, че западните войници ще се оттеглят през следващите три до пет години, въпреки че ще оставят след себе си остатъчно военно присъствие. От гледна точка на афганистанската история пет години са много кратък период. Империите идват и си отиват, но клановете остават.
Съществува привидно неизбежна политическа хипербола, която изисква Обама да говори в своите речи за довеждане на войната „до успешен край“ и несъмнено ще го накара да обяви своята политика за „успех“ по време на предизборната кампания за Конгреса в средата на неговия мандат и отново през 2012 г., по време на кандидатпрезидентската кампания. Това ще стане по същия начин, по който той говори в речите си за „успешното предоставяне на Ирак на собствения му народ“. Не бива да изпадаме в по-голяма заблуда от тази, в която подозирам, че самият той е изпаднал.
Думата „успех“ тук се превежда като предотвратяване на провала. Отвъд това значение, ако всичко потръгне добре, думата може да означава постигане на ограничените цели на предотвратяването на тероризма и разпространението на ядрени оръжия, които са от жизнен интерес както за Америка, така и за нас във Великобритания и Европа.
Само онези, които познават добре Афганистан и Пакистан и редовно ходят там, могат да предложат информирана прогноза за вероятността от „успех“, формулиран по този скромен начин. И дори те ще разберат това, едва след настъпването на събитието. И все пак всеки гражданин на държава, която поддържа войски в Афганистан, трябва да си изгради собствена политическа преценка по основния – смятате ли, че си заслужава нашите синове и дъщери да продължават да рискуват живота си за тези цели, преследвани по този начин? Може ли една такава стратегия да оправдае агонията на скърбящите вдовици, съпрузи, родители и деца, чиито снимки виждаме по първите страници на вестниците?
Това е въпрос, който трябва да си зададат много държави: Канада, Германия, Франция и Полша, както и Великобритания. В някаква степен ние трябва да дадем съвместен отговор, защото тук става дума за солидарност между съюзници. Някога Германия беше най-пряко застрашена. Тогава САЩ и Великобритания застанаха зад нея. Сега САЩ и Великобритания са най-пряко застрашени. Германия трябва да застане зад тях. Моралните и политическите изисквания на междусъюзническата солидарност обаче не бива да ни пречат да мислим самостоятелно, да преценим собствените си национални интереси и да преценим каква би трябвало да бъде политиката, вместо просто да реагираме на всичко, което поиска от нас действащият в момента американски президент.
Що се касае за Великобритания, моят отговор е този: никой не би искал да бъде в нашето положение в момента, не трябваше и да изпадаме в него. И все пак, след като в продължение на осем години проляхме толкова кръв, пот и сълзи и участваме в съюз от демокрации, продължаването на военното ни присъствие с едва няколко години изглежда оправдано – но само при две условия. Първото е целта на военните и цивилните подкрепления на Обама наистина да е „настъпление в името на едно по-добро оттегляне“. Нека не храним илюзии, че ще превърнем Афганистан в коренно различна държава! Ако през следващото десетилетие, поддържайки остатъчни сили за сигурност, успеем да му попречим да се превърне отново в убежище и развъдник на терористи, това ще бъде предотвратяване на пълния провал (на политически език – успех).
Второто условие е още по-важно. Ние, във Великобритания, трябва да разработим цялостна дългосрочна невоенна политика за подпомагане на Пакистан, за да го спасим от изпадане в хаос, насилие и да предотвратим триумфа на екстремизма. (В своя блог на сайта на Форин офис Дейвид Милибанд се изказва одобрително за идеята за план „Маршъл“ за Пакистан). По този начин британските поданици от пакистански произход, много от които поддържат тесни връзки със семействата си в другата си родина, трябва да се разглеждат не само като заплаха за сигурността (каквато една много малка и радикализирана част от тях действително представлява), но и като източник на разбирателство и огромен потенциален актив. След като изработим тази политика, ще можем да работим с европейските си партньори и американските си съюзници, за да я подобрим и приложим, както сега Вашингтон иска от нас да приложим неговата стратегия за Афганистан. Защото Пакистан, а не Афганистан, е по-голямата опасност днес. Никой не е в по-добра позиция от Великобритания да изработи политика за неговото подпомагане.
По БТА
*Тимъти Гартън Аш е историк, преподавател в университетите в Оксфорд и Станфорд, един от най-влиятелните и критични политически мислители на своето поколение.