Дойде ли време Русия да се извини за престъпленията на Съветския съюз?

Снимка: батълфронт.ру

Крайно време е Русия да последва примера на Германия и да се извини за престъпленията, извършени през 20 век. Страната трябва да погледне в очите вината си за зверствата в трудово-поправителните лагери, за избиването на голяма част от интелигенцията в Латвия, Литва и Естония и за смъртта на стотици хиляди „врагове на социализма”. Само така Москва ще постигне истинско помирение с бившите съветски сателити и ще изкупи част от вината си към населението на Източна Европа. Ще стане ли това, пише Джордж Фейфър във в. „Телеграф”.

Тъй като съм човек, който не знае кога трябва да млъкне, вече не помня колко пъти са ме молили да понижа глас. Но един случай не мога да забравя. В едно кафене в Братислава се срещнах със словашки журналист, който малко преди това беше разговарял няколко часа с Александър Солженицин, въпреки че за събитията, за които става дума, това няма значение. Значение има това, че беше октомври 1968 година, ние говорехме на руски, а аз по навик се изказвах на висок глас. „Моля те, умоляваше ме приятелят ми, моля те, говори по-тихо.” Потушеният от Съветския съюз „социализъм с човешко лице” – „Пражката пролет” – принуди много словаци, както и повечето чехи, да намразят руския език, още повече, че ги принуждаваха да го учат в училище.

По същия начин по времето на Горбачов беше популярен един анекдот за 1968-ма, в който Кремъл се надсмиваше над потушаването на последния опит социализмът да бъде накаран да работи, който можеше да има резултат:

„Въпрос: Каква е разликата межу „социализма с човешко лице” и перестройката?
Отговор: Да помисля – ъъъ – е, 19 години.”

Но сега става дума не за това, че недалновидността на държавата води до резултати, които противоречат на целите й – още повече, че това е присъщо не само на руската история.

Що се отнася до Съветския съюз и съседите му, чак по-късно научих някои ужасяващи подробности за още по-жестоки репресии в балтийските държави, започнали през 1939 година и подновени след Втората световна война: осакатяването на латвийската, литовската и естонската интелигенция и разрушаването на безброй семейства чрез депортация на „враговете на социализма” – стотици хиляди изпратени в изгнание не успели да избегнат смъртта. Малцина жители на тези страни не пострадали, а повечето били засегнати много сериозно – по времето на окупацията от Червената армия, която поставила убийствата и системата на трудово-поправителните лагери в служба на съветизацията и се опитала да задуши естествените национални инстинкти и националната идентичност.

Днес руснаците имат много основания да негодуват заради липсата на адекватна благодарност от страна на Европа за победата във Втората световна война, като основната заслуга за нея е на СССР. Именно той спаси континента от невъообразими страдания и деградация. И това на първо място се отнася за Източна Европа, която вече беше окупирана.

В същото време днешните руснаци, които и досега тънат в заблуда благодарение на упорството на Кремъл да изопачава историята, знаят твърде малко защо приближаването на Червената армия към Берлин внушаваше на жителите на Източна Европа толкова страх. Страхуваха се и я ненавиждаха за това, на което Съветският съюз подложи страните им преди армията на Хитлер да ги погълне. Те го мразеха със силна и неутихваща омраза в продължение всичките тези 46 години на следвоенна окупация – с ненавист, която от време на време частично затихваше, но изчезна едва след разпадането на СССР през 1991 година.

Репресиите са безспорни. Дори най-краткото посещение в бившите съветски страни-сателити потвърждава, че опитите на руските власти да задават провокационни въпроси – а те питат кой носи отговорност за това, че „походът на Изток” на Хитлер не е бил предотвратен или спрян – само влошават положението. Реалният живот – израз, който много се хареса на съветските пропагандатори – остави у по-голямата част от източноевропейското население крайно неприятни спомени за мнимите братски отношения със Съветския съюз и силно желание да се чувства защитено от възможно бъдещо руско господство.

Защо Москва не признава несправедливостите, извършени в миналото? Вместо след всичките тези години да се опитва да оправдае съветските престъпления, защо не се извини – както Германия се извини за извършените от нея през 20-ти век зверства. Нима Русия не вижда, че това ще й помогне да подобри отношенията си със страните от Източна Европа? Те между друго засега само сипват сол в раната като отделят повече внимание на съветските престъпления, а не на нацистките – и не само защото съветските са по-пресни в паметта им, но и защото Германия призна и в известна степен изкупи поведението си от годините, когато Хитлер беше на власт.

Може би е минало прекалено малко време. Истинските извинения на Германия дойдоха едва в края на 60-те години – с възхода на младежкото движение и всевъзможните му революции и протести, което включваше и предизвикателства към предишните поколения. Дотогава въпросът „а ти къде беше по времето на войната, татко?” на практика не се задаваше, тъй като хората просто не искаха да знаят – и по тази причина за тези престъпления почти никога не се говореше. Освен това Германия на практика сама се опитва честно да признае и да изкупи безчинствата от миналото си. Америка не последва примера й нито пък даде такъв пример. Така че кой съм аз – аз, роденият в САЩ – че да съветвам Русия да се извини? А ние някога ще се извиним ли за начина, по който се отнасяхме с африканските роби и коренните жители на Америка?

Все пак, ако Москва пожелае да набере смелост и да последва примера на Германия, което би направило възможно истинското помирение, ще има доста малко време. Германия наистина погледна в очите истината за ужасното си минало и започна да изплаща дължимото някъде около 25 години след краха на Третия райх. Руската федерация дойде на мястото на Руската ФСР преди около 20 години, и оттогава вместо извинения слушаме само оправдания, отговарящи само на интересите на Москва. Би било хубаво ако прозвучалият неотдавна призив на президента Дмитрий Медведев да не се забравят сталинските чистки стане началото – въпреки че както обикновено той говореше само за жертвите сред руснаците.

*Джордж Фейфър е автор на книгата „Послание от Москва”, написана през 1968 година. Последната му книга е Breaking Open Japan

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.