Как Русия си даде право на първи ядрен удар
В новата военна доктрина на Руската федерация, която нейният Съвет за сигурност се очаква да одобри на 25 декември, за пръв път е формулирано правото на Русия да нанася превантивни ядрени удари. Според текста на документа Русия ще нанася ядрен удар „в отговор на заплаха с употреба (или употреба) на ядрено оръжие и други видове оръжия за масово поразяване срещу нея и (или) нейни съюзници, а също и в отговор на агресия с употреба на обикновени оръжия в ситуации, критични за Руската федерация“.
Заплахата от агресия срещу други държави за пръв път бе включена неотдавна и в разширения списък от основания за използване на руската армия в чужбина. Тоест Русия си запази и правото да води превантивна война на чужда територия. Този списък бе законодателно разширен по инициатива на президента Дмитрий Медведев. Самото разширяване открито бе мотивирано с опита от войната в Грузия. Обаче фактът, че Русия е готова първа да изпраща армията си в други страни, докато още никой не ги е нападнал, говори за някакви нови принципи в руската външна политика – за явно преминаване от агресивна външнополитическа риторика към агресивна практика.
Линия, която бе потвърдена току-що и от Съвета на федерацията (горната камара на парламента) – той предостави на президента като върховен главнокомандващ т. нар. универсални правомощия да води военни действия извън пределите на Русия, тоест правото да изпраща войски в която и да е точка от планетата без съгласуване със Сената, каквото изисква конституцията. За да обяснят това решение, сенатори и представители на администрацията в Кремъл естествено в хор се позовават на американския механизъм.
Но нали тъкмо тази водена от САЩ политика на „световен жандарм“ неизменно предизвикваше рязко негативна реакция от страна на руските власти? Сега пък те очевидно заимстват въпросния опит. Има и още нещо: ако желаем като Америка да се опитваме със сила да въдворяваме ред в целия свят или да издържаме множество държавици сателити, за начало не е зле май да стигнем стандарта на американците.
За момента можем да си купим лоялността на държави от рода на Науру. А за Беларус, наш партньор в единната съюзна държава и в митническия съюз, все още явно не ни стигат нито пари, нито политически ресурс – Минск за пореден път отложи въпроса дали да признае независимостта на Абхазия и на Южна Осетия.
Милитаризацията на външната ни политика влиза в явно противоречие и с възможностите, и с националните интереси на Русия. Войната с Грузия – основната засега проява на споменатия нов курс, натовари страната ни с издръжката на „независима“ Южна Осетия (97 на сто от бюджета й идва от Русия; дори най-зависимите от дотации руски региони получават много по-малко).
Отгоре на това плащаме от джоба на руските данъкоплатци на гореспоменатия незнаен атол Науру или на по-известни, но одиозни държави като Венецуела и Никарагуа, та да признаят нашата версия за резултатите от тази война. Наши военни кораби заминават на приятелски посещения през девет земи в десета – пак във Венецуела, което също не е евтино и явно не помага, за да спечели Русия нови привърженици в света.
В неотдавнашната история на страната ни вече е отбелязан опит да води милитаристка външна политика и оръжейна надпревара: по дял на военните разходи в бюджета Съветският съюз бе най-милитаризираната държава в света, но при все това не успя да запази под свой контрол лагера на социализма, нещо повече – разпадна се и самият той.
Има едно оправдание за тази политика, популярно сред руската власт, военните и голяма част от населението и обобщавано с фразата „щом се страхуват от нас, значи ни уважават“. Фактите обаче го опровергават. Първо, страхът е по-скоро антоним, а не синоним на уважение. Второ, в днешния свят умението на една държава да урежда конфликтите по мирен път и да осигурява нормално развитие на спорните територии се цени далеч по-високо от способността да демонстрира военни мускули във всяка точка на земното кълбо.
През периода, когато администрацията на Джордж Буш младши активно предприемаше силови опити да надвие международния тероризъм и да установи демокрация по западен модел в някои огнища на напрежение, световното уважение към САЩ явно не е нараснало – нещо, което надали ще оспорят и най-отявлените руски „ястреби“.
Освен това, ако Русия наистина желае сключването на глобален договор за европейската сигурност (един вариант бе предложен от Дмитрий Медведев) или стратегическо партньорство с Евросъюза и САЩ за борба срещу общите заплахи (за което писа в Газета.ру постоянният представител на Русия в НАТО Дмитрий Рогозин), самата федерация трябва да се отърве от „забежките на милитаризма“ и да загърби конфронтацията.
Цялата поредица от юридически стъпки, утвърждаващи правото на Русия да воюва във всяка точка от света или първа да нанася ядрен удар без ясни основания (заплахата едни страни да нападнат други безспорно не е такова), не се вписва в изявленията на руската власт, че е готова да участва в създаването на нова глобална система на сигурността. И си представете само какво ще стане с нашия свят, ако други се позоват на Русия и също формулират правото на превантивен ядрен удар – например Северна Корея или Иран.
По БТА