Медведев прави външна политика, Путин пласира газ
Екатерина Кузнецова*
През първите месеци от президентството на Дмитрий Медведев той бе упрекван, че му липсва опит и умение да взема сериозни външнополитически решения. Стана ясно, че опитът идва бързо особено щом човек се учи в условия, „близки до бойните“, както стана през 2008 г. 2009 бе първата „нормална“ година, през която външнополитическата идеология на президента се прояви изцяло.
Каква е тя всъщност? Налага се да съдим по противоречивите резултати от годината, която си отива. В Русия най-важните решения традиционно се смятат за прерогатив на държавния глава. През 2009 г. обаче нещата се промениха, тъй като се очерта „разделение на труда“ между президента и министър-председателя.
Тенденцията се развиваше през цялата година: във вътрешната политика Медведев бе принуден да се задоволи с модернизация в областите, незасегнати от „прогресивните планове“ на премиера; във външната му бяха определени направления, в които е невъзможно да постигнеш пробив без смели новаторски идеи, но дори и те не гарантират успех.
Тази ситуация обаче до голяма степен прави Медведев политик, докато Владимир Путин все повече наподобява началник на отдел „Пласмент“ в „Газпром“. От 17 визити в чужбина премиерът не говори за газа само в две държави – Монголия и Абхазия. Той си остана ключова фигура в преговорите за уреждане на газовите проблеми с Украйна. А когато в Русия пристигаха лидери на страни, от които зависи съдбата на „Северен поток“, срещите с Путин се превръщаха едва ли не в основна част от посещенията.
Същевременно Медведев генерира редица нови идеи и положи усилия да ги прокара. През отминаващата година неговият замисъл да бъде сключен нов договор за евроатлантическата сигурност измина пътя от абстрактна декларация до конкретен текст, осигурил базата за конкретна дискусия. През април той лансира инициатива да бъдат модернизирани правните основи на сътрудничеството в енергетиката – фактически предложи да бъде преразгледан Договорът към Енергийната харта.
Към края на годината проличава, че с идването на Медведев руската външна политика постепенно губи присъщата си понякога истеричност. Това показва и тонът, използван в преговорите със САЩ и НАТО, и по-голямата доброжелателност спрямо Европейския съюз (по-специално позитивната нагласа към Лисабонския договор), дори готовността да се разграничава личната неприязън към отделни политически лидери от интересите на съответните народи, което се прояви в изразената готовност да бъдат подновени въздушните връзки с Грузия.
За нов, прагматичен курс, който подобрява имиджа на Русия, говори твърдата позиция на президента, че е недопустимо в страната да се прилага смъртно наказание, а също и намерението на държавния глава да внесе за ратификация в Държавната дума 14-я протокол към Европейската конвенция за правата на човека.
Събитията дават и поводи да смятаме, че в близко бъдеще президентът ще направи опит да се захване и с „икономическото измерение“ на външната политика. Помним изказването му за (възможното самостоятелно – б. р.) влизане на Русия в Световната търговска организация, което се размина с позицията на премиера; през последните месеци той активно движи напред икономическата интеграция в постсъветското пространство и подписа дори документите за Митническия съюз (с Беларус и Казахстан); пряко нахлу във „владенията“ на Владимир Путин, когато при посещение в Ашхабад настоя да бъдат подновени доставките на газ от Туркменистан.
Годината показа обаче и друго – че новият стопанин на Кремъл приема и подкрепя традицията Русия да води многовекторна външна политика. В географски план посещенията му се простираха от Нигерия до Сингапур; обсъдените въпроси варираха от антикризисни мерки до „укрепване на регионалното равнище на глобалното управление“, от интеграционните процеси в пространството на ОНД до евентуалните съкращения на стратегическите ядрени оръжия.
Какъв бе резултатът за Русия? Мощен ефект на присъствие, демонстриран на международната арена, и същевременно – напълно предсказуемо раздробяване на силите и повече от скромни дипломатически успехи. Някои от несполуките бяха предопределени – например, буксуването на предложенията, свързани с евроатлантическата сигурност. Въпреки лобирането на множество международни форуми те бяха обречени да срещнат хладен прием поне по две причини. В стратегически план е наивно да настояваме Западът да се откаже от системата за колективна сигурност, която му осигури победа в Студената война, в полза на една ефимерна структура, неоправдана с реални заплахи.
Тактически погледнато, руската страна избра неподходящ събеседник, защото не е тайна, че проблемите на европейската сигурност засега се решават във Вашингтон. По неясни причини обаче въпросът дори не бе засегнат при посещението на Барак Обама в Москва през юли.
При все това през годината бе отбелязан истински политически пробив тъкмо по американското направление. Рестартирането на отношенията ознаменува връщането към пълноформатно сътрудничество в ключовите сфери и готовността да си сверяваме часовниците, обсъждайки най-остри международни въпроси. Медведев за пръв път заяви, че е възможно Русия да се включи в санкциите срещу Иран, разреши на САЩ и съюзниците им транзит на военни товари през руското въздушно пространство.
От своя страна САЩ коригираха позицията си по разполагането на елементи от системата за ПРО в Източна Европа, за което Русия настояваше през последните години без особен успех. Наследеният от Медведев проблем около съкращаването на ядрените арсенали на Русия и на САЩ наистина не се решава според графика, но преговорите по въпроса вдъхват оптимизъм.
2009 г. не донесе ярки победи, но бе година на нови подходи във външнополитическото мислене. И това е най-важно от всичко, та нали промените узряват в човешките умове. А доколко ще бъдат въплътени в реална политика – времето ще покаже.
По БТА
*Екатерина Кузнецова е директор на европейските програми в руския Център за изследвания на постиндустриалното общество.