Афганистанската дилема на Индия

Ерик Рандълф

Когато Обама обяви 18-месечния срок за увеличеното американско присъствие в Афганистан имаше две цели. Едната бе да смекчи опасенията на антивоенния електорат у дома. Другата бе да алармира страните в региона, които по пътя на логиката, ще платят най-високата цена за продължаващата нестабилност в Афганистан. На това предупреждение отговарят в Индия, където започват да се терзаят какво ще се случи в техния регион, след като САЩ започнат „да вдигат сергията“.

Пред всичко това стоят два проблема. Първият е, че „запълването на вакуума“, оставен от американците, може лесно да се превърне в „скачане в тяхното блато“. От интерес за Обама е да разпредели тежестта, а трудностите, които го очакват при измъкването на САЩ от продължителната война, би трябвало да са отрезвяващ урок за онези, които се стремят да се въвлекат по-дълбоко.Другият проблем е Пакистан, чиито военни се ужасяват от перспективата за приятелско към Индия правителство на западния фланг, и може като реакция да финансира съпротива срещу индийските интереси. Застъпниците на по-голяма индийска следа в Афганистан твърдят, че не трябва да раболепничат пред невротичните опасения на параноичната пакистанска политическа общност. Но грешат, тъй като същата тази невротичност е истинският враг на Индия – много по-голям от талибаните или дори терористичните клетки, които се опитват да повторят нападенията от Мумбай. Индия може и да е готова да даде своя положителен принос за един по-стабилен Афганистан, но отправната точка за всяко политическо решение би трябвало да бъде евентуалният отзвук сред пакистанците.

Това, което по някакъв начин се изплъзна в тази дискусия, е централната роля на Кашмир. По време на предизборната си кампания Обама често призоваваше за цялостно регионално решение, свързвайки Кашмир с проблемите по афганистанско-пакистанската граница. Но след като встъпи в длъжност, нещата се промениха. Когато Ричард Холбрук бе назначен за специален представител за Афганистан и Пакистан, стана ясно, че в инструкциите му не са включени Индия и Кашмир. Причината за тази промяна, както се оказа, бе, че Индия е настояла пред Вашингтон да не включва Кашмир в дневния ред на Холбрук, подразнена от идеята за външна намеса. Желанието на Индия беше спазено: нито веднъж думата Кашмир не се появи в стратегическата реч на Обама за Афганистан в началото на декември.

И все пак всеизвестно е, че Кашмир остава приоритет номер едно за пакистанската армия и главната причина за нежеланието й да се ангажира напълно с американските усилия в Афганистан. Същността на пакистанската подкрепа за талибаните през 90-те години, и в по-нюансиран вариант в днешни дни, бе да се придаде стратегическа дълбочина в дългосрочната й борба с Индия. Успешно заобикаляйки въпроса за Кашмир, индийските ястреби сега рискуват да третират Афганистан като единствен проблем. Амбицирани да упражняват нарастващото си регионално влияние, те питат: „Какво можем да направим, за да подкрепим правителството в Кабул и индийските интереси там?“, а ключовият въпрос трябва да бъде: „Как нашите действия ще бъдат възприети от пакистанската държава и ще я окуражат ли да вземе енергични мерки срещу терористите в тяхната среда?“

Невротичността на Пакистан не може просто да бъде пренебрегната, тя е клинът, който ще продължи да разделя двете страни, докато съществува. Нито военното превъзходство, нито регионалното влияние ще опазят някога Индия от друг терористичен удар, докато въпросът за Кашмир остава нерешен. Част от пакистанската невротичност произлиза от историята на насилие между двете страни, но последните години със сигурност прибавиха и елемент на омраза към тази смесица. Колко лесно би могло да наблюдаваме как пред очите на световната общност Индия излиза от старата индийско-пакистанска динамика, която извиква в паметта образите на упорит конфликт, изгубени възможности и заплахата от предстояща ядрена война, за да се стигне до ново тире между Индия и Китай, което вместо това говори за бум на икономическия растеж, приемане в гражданския ядрен клуб и на банкетите в Белия дом?

Това е начинът, по който светът все повече гледа на Индия – като потенциална свръхсила на 21-ви век, докато Пакистан остава затънал в миналото, разигравайки вековните битки между шиити и сунити, Мехсуд и Вазир, и очаквайки бъдеще, което вече е ипотекирано от чуждестранни длъжници. Суровата реалност пред индийците е, че макар често да са жертви на агресия през последните години, от взривяването на парламента през декември 2001 г. до атаките в Мумбай през ноември 2008 г., подтикът за промяна трябва да дойде от тях. Със съкрушителна изборна победа от миналия април индийското правителство има политическия капитал за смели ходове, който липсва на правителството в Исламабад.

Отразявайки силната си позиция, индийският премиер Манмохан Сингх предприе смела първа стъпка към възобновяване на преговорите (преустановени след Мумбай), когато подписа съвместна декларация за тероризма заедно със Зардари през юли 2009 г. Той направи това въпреки включването на предположението, че Индия подкрепя сепаратистките бунтовници в пакистанската провинция Белуджистан, за което няма почти никакви доказателства. Неизбежно това не бе прието добре в Индия, но премиерът разбираше, че целта не може да е разпределяне на вината – десетилетията са натрупали твъде много вина и за двете страни, за да е продуктивно подобно нещо.

По-скоро целта на Индия трябва да е да изгради ново доверие, да разсее страха и да намери начин Пакистан да сподели част от плодовете на относителната стабилност. Това не изключва възможността Индия да предложи помощ на Афганистан, но каквато и да е нейната форма, тя трябва да бъде определена с ясното разбиране за начина, по който ще се отрази на преговорите за Кашмир и на по-големите опасения на съсед, с който е неразривно свързана.

По БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.