Америка – силна и заблудена
Из книгата „Бог и златото. Великобритания, Америка и формирането на модерния свят“, която ИК Обсидиан пуска на 25 януари. Уолтър Р. Мийд е водещ външно-политически експерт, автор на много книги за американската политика и нейното влияние в света.
Повечето американци вероятно са убедени, че страната им е ангажирана с уникална световна мисия и че нашият успех във вътрешната и външната политика има изключителни последици за останалия свят – и все пак сериозното обсъждане на същината на тази идея продължава да се приема за непростим триумфализъм.
Американците са склонни да мислят както прекалено много, така и прекалено малко над утвърждаването на страната им като световна сила. Те се задоволяват с това, което може да се нарече статистика на силата, съсредоточавайки вниманието си върху показатели, демонстриращи американското превъзходство във военната мощ, промишленото производство или различни високотехнологични и научни сфери. Те се радват на глобалното разпространение на демократичните идеали, позовавайки се на статистическа информация и класирайки страните съобразно възприемането им на различни елементи от демократичната култура.
Американците изпитват възторг от такива индикатори като брой на американските учени, спечелили Нобелова награда, които показват, че Съединените щати прогресират, и се тревожат от повишаването на нетния национален дълг например или влошаващите се резултати на осмокласниците на тестовете по математика, които поставят американските перспективи в неособено благоприятна светлина. Те възхваляват храбростта на своите войници и приветстват популярността на американската култура по целия свят.
Но макар да отделят прекалено много време за размисъл върху измеренията на американската сила в съвременния свят, американците обръщат недостатъчно внимание на смисъла на тази сила. САЩ са си извоювали безпрецедентно лидерство в една международна общност, която се сблъсква с безпрецедентни предизвикателства. В качеството си на наследник на столетия англосаксонска политика страната се придържа, макар и понякога непоследователно, към политическа и социална философия, основани на свободния избор и частната собственост, на толерантността между религиите, основани на протестантските ценности, и на идеята, че индивидите имат равни права, които държавите трябва да спазват и да защитават.
САЩ са едновременно консервативна сила, защитаваща международното статукво срещу онези, които искат насилствено да го променят, и революционна сила, стремяща се да замени вековечните силови структури с пазарна икономика и демократични идеали. Политическата революция, която САЩ поддържат, включва радикална промяна във важни страни като например Китай, но дори тя бледнее пред икономическата революция, която желаят да разпространят в целия свят. Америка се стреми да превърне планетата във все по-динамично място, където ускореното темпо на технологичната промяна въвлича света все по-бързо чрез мощта на все по-гъвкавите и динамични частни пазари във все по-ускоряващ се „напредък“ към цел, която не съзираме.
Това е изключителна амбиция за най-могъщата страна в историята на света – въпреки това нито американците, нито който и да било друг си дава ясна сметка за характера на революцията, която американското общество се стреми да реализира, или за последиците от това огромно революционно усилие за бъдещето на човечеството. Най-общо казано, не сме размишлявали достатъчно задълбочено над източниците, основанията, последиците или устойчивостта на американската сила; като общество ние нямаме добра представа за основните задължения, рискове, ограничения, привилегии и съответно цена, свързани с позицията, която заемаме.
Можем да си позволим да не мислим за нашата сила и за смисъла, който има тя за нас и за другите, но не можем да я накараме да изчезне, както и не можем да попречим на това решенията, вземани в САЩ, да влияят извън границите им и да формират света, в който живеят другите, както и решенията, които те вземат. Същевременно ние не можем да попречим на това начините, по които другите гледат и реагират на нашата сила, да формират света, в който живеем, и да влияят върху сигурността и спокойствието на американците у дома.
Ще започна моя анализ на американската сила с две наблюдения: първо, че американските международни отношения и американската мощ са в много отношения продължение на една традиция на англоезичната сила, която води началото си от края на ХVІІ век… След Славната революция от 1688 г., която установява парламентарно и протестантско управление в Англия, англо-американците винаги са били на печелившата страна във всеки голям международен конфликт.
Войната на Луи XIV с Аугсбургската лига, Войната за испанското наследство, Войната за австрийското наследство, Седемгодишната война, Американската революция (Англия губи, но Америка печели), Френската революция и Наполеоновите войни, Първата световна война, Втората световна война, Студената война: това са войните, формирали модерния свят, и англичаните или американците, или и двете нации заедно са спечелили всяка от тях. Повече от триста години непрекъснати победи в големите войни с велики сили: това започва да прилича на закономерност.
Второто наблюдение върху англо-американската сила обаче е не по-малко изненадващо: колкото повече мощта на англо-американците нараства, толкова повече те изпадат в дълбока заблуда относно значението на тяхната увеличаваща се мощ и на военните им победи за света…
Тъкмо в тази атмосфера група известни американци прави революционно предложение: всички страни по света да обявят, че войната е незаконна. Водещи интелектуалци като Джон Дюи, водещи протестантски свещеници като Джон Хейнс Холмс, както и издателят на списание „Крисчън Сенчъри“ Чарлс Клейтън Морисън подкрепят усилията на Американския комитет за поставяне на войната извън закона. Кулминацията на тази кампания е известният пакт „Келог–Бриан“, който обявява войната за незаконна. Ако включим и Индия, осем от първоначално подписалите договора страни са англоезични; прословутите с неохотата си да подписват договори Съединени щати ратифицират споразумението с 85 на 1 гласа.
В крайна сметка повече от шейсет и две страни тържествено подписват този договор; той продължава да бъде в сила и днес. Технически погледнато, войната е незаконна вече почти осемдесет години. Това несъмнено е огромно облекчение за всички заинтересовани страни.
Но дори това великолепно постижение не превръща в реалност визията от „Локсли Хол“. Хитлер завзема власт-та в Германия; Япония загърбва краткия си експеримент с либерализма и напада Китай; Мусолини не зачита Обществото на народите и напада Етиопия; съветският Термидор на Новата икономическа политика мутира в масовия глад и терористичните чистки от сталинистката епоха.
Краят на историята се изпарява по време на Втората световна война, но с приближаването на победата на Съюзниците обичайният оптимизъм започва отново да взема връх. Несъмнено този път човечеството си е взело поука. Несъмнено ние сме разбрали, че войната е пагубна, скъпо струваща и безпощадно разрушителна. Несъмнено Тенисъновият „Парламент на Земята“ ще бъде учреден и неговата световна „Федерация“ най-после ще бъде изградена.
Този път архитектите на Парламента на Земята отиват в Сан Франциско, където изработват устава на Обединените нации. Американският елит, както републиканците, така и демократите, пее „Осанна“ за обещанието да се изгради институция, която ще поведе света към дългоочакваната светла нова епоха. Президентът Труман се качва на подиума по време на учредителната конференция в Сан Франциско и заявява: „Светът преживява възраждане на старата вяра в извечната морална сила на справедливостта.”…
Тези надежди търпят разочарование, когато вместо златна ера на мир и просперитет светът влиза в Студената война под сянката на заплаха от ядрено унищожение. Но когато Студената война приключва, отново зазвучават познатите нотки.
Франсис Фукуяма, по-мъдър от много други, разглежда въпроса дали историята е приключила, но предвижда възможността тя да сервира някой и друг мръсен номер. Други много по-бързо прегръщат идеята, че с разпадането на последната „империя на злото“ най-сетне започва бленуваната златна ера. Демократи и републиканци обсъждат „дивидентите от мира“ – парите, които данъкоплатците биха спестили, ако САЩ съкратят мащабната си отбранителна програма, изградена по време на Студената война.
И още нещо. След като социализмът е претърпял провал, целият свят би трябвало да разбере, че свободните пазари водят към просперитет и че демокрацията им позволява да функционират най-добре. По време на управлението на Джордж Буш-старши и Бил Клинтън висши американски политици обикалят света и проповядват евангелието на свободните пазари, свободната търговия и свободното общество. Тайната е всеобщо известна; комунистическите врагове на мира са победени; остава единствено да се приложат няколко прости урока, и всичко ще бъде наред.
Историята има отвратително чувство за хумор. На 11 септември 1990 г., единайсет години преди нападението срещу Световния търговски център, президентът Джордж Хърбърт Уокър Буш произнася реч на съвместна сесия на американския Конгрес. Веднага след освобождаването на Кувейт от хватката на Саддам Хюсеин новият свят може да започне…
Няма никакво съмнение, че когато и ако последният терорист фанатик от Близкия изток престане да взривява бомби, ние отново ще чуем, че войната принадлежи на миналото и че предстои да се учреди Парламент на Земята, който да постави началото на Световна федерация. Но докато очакваме това щастливо време, си струва да се вгледаме в изминалите сто и петдесет години на „мирни царства“, които така и не се умиротворяват. Печелим войни, смятаме, че виждаме края на историята, ала все се оказва, че грешим. Това също започва да изглежда като закономерност.
Настоящата книга обсъжда шест основни въпроса относно света, в който живеем. Какъв е специфичният политически и културен дневен ред, който англо-американците въвеждат в световната политика? Защо англо-американците доминират във военните, икономическите и политическите надпревари за формиране на възникващия световен ред? Как англо-американците успяват да мобилизират икономически и военни ресурси, позволяващи им да побеждават враговете си и да градят нов световен ред? Защо англо-американците толкова често вярват, че историята приключва – че тяхното могъщество вещае един мирен свят? Защо грешат всеки път? Какъв е смисълът, ако изобщо има смисъл, от англо-американското господство през последните триста години? Или, ако зададем последния въпрос по друг начин, какво е мястото на англо-американската ера в световната история?
Превод Кольо Коев