“Тилт” а-ха да стане хубав филм. Зрителят най-много се радва на псувните

Дайте повече пари за българско кино, иначе то ще спре дотук

Кадър от филма „Тилт“ с Явор Бахаров и Радина Кърджилова. Снимка: от продукцията на филма

По време на прожекцията на новия български филм “Тилт” в киносалона най-много се смеят на неколкократно повтарящите се реплики “Ебало си е майката”. По същия начин най-много се смяха на филма “Мисия Лондон” на репликата на готвача на посолството – Любо Нейков – “Е, сега си еба майката”.

Като че ли навлизането на псувнята в българското кино доставя най-голяма радост на зрителя. 20 години след соцреализма, пост-соц-епохата позволи във филмите да се появят псувни и наченки на реалистичен диалог. И зрителят оценява свободата в изкуството.

„Тилт“ се оказва един от най-рекламираните български филми, след „Мисия Лондон“ и „Дзифт“. Според различни публикации гони по зрители „Мисия Лондон“, поне първите седмици след премиерата са успешни. Но едва ли ще го догони. Защото зрителят се дразни от шумна реклама, която разочарова, ако не покрие очакванията. А много често филми се гледат по препоръка на приятели, познати.

“О, хубав е”, чуват се реплики за “Тилт”. Това рядко се казва за български филм. И има нещо вярно – филмът става за гледане, не е някоя претенциозна изгъзица като филмите на Слабаков, примерно.

Но, българският зрител толкова е свикнал на слаби български филми, че се радва и на нещо просто гледаемо, каквото е “Тилт”. Филмът има недостатъци и възторжените оценки за него се дължат по-скоро на занижени критерии.

Всъщност “Тилт” а-ха, да стане добър филм. Сякаш малко не му достига.

Най-напред самият сюжет е малко сбъркан. Главният герой е морално чист, пламва истинска любов между него и другия светъл персонаж във филма  – момиче, дъщеря на полковник от милицията, превърнал се в шеф на групировка. А накрая всичко свършва, когато морално възвишеният герой убива хладнокръвно свой бивш приятел (който организира побой над него) и любовта му продължава в затвора. Приятелката му идва на свиждане, предполага се, че ще го чака 10 години да си излежи присъдата. Цялото това развитие на сюжета не е мотивирано достатъчно и финалът седи нелепо.

Изобщо, някои сцени в “Тилт” показват дефекти, характерни за българското кино, дори когато филмът е направен по хубав сюжет. Все ще се появи някакъв изчанчен епизод, например героите ще си говорят пъхнати в хралупа на дърво, без да гледат един към друг, а с поглед в небето (като във филма „Лейди Зи“ на Георги Дюлгеров, който има хубав сюжет, но в общи линии е провален като разказана история).

И в “Тилт” има подобни моменти. Героят се връща от дълъг престой в Германия, намира приятелката си (тя тренира някакви танци, не е много ясно какви и защо), срещат се в съблекалнята и тя едва ли не се прави, че не го познава. А уж голяма любов, няма причини да е разочарована. Или поне филмът до момента не е дал някакви мотиви за такова поведение. И докато тя сърдито му отвръща – “Обичах те някога”, ни в клин, ни в ръкав се съблича гола пред него и отива под душа, а после – “Чао”.

Нелепа е и сцената, когато след това героинята отива при майката на гаджето си – “Ти ли си майка му?” и водят театрален диалог, неестествено. Зрителят недоумява – ами докато героят беше в Германия и й пишеше писма, що тогава тя не отиде при майка му да пита жив ли е, как е, да си вземе писмата? Не е ясно дали това е някакъв сбъркан замисъл по сценария, или той не е предаден разбираемо във филма.

Нелепи сцени има до самия финал – главният герой стреля и убива друг от героите. Приятелят му чува изстрелите, обръща се назад към улицата, откъдето идват, замисля се, пак се обръща и си отива. Все едно нищо не е станало. Нелогично поведение. Ако замисълът е бил, че е очаквал тези изстрели, не е мотивирано и изглежда глупаво.

Има и сцени, по-подходящи за комедия или шоу – например в милицията сменят портрета на Живков с този на Петър Младенов, а после на Панайот Хитов – и това в стая с арестанти.

Основните актьори във филма „Тилт“ – Ивайло Драгиев, Явор Бахаров, Радина Кърджилова, Ованес Торосян. Снимка: от продукцията на филма

На фона на всичко това някак се обезценява успешната актьорска игра на Явор Бахаров, Радина Кърджилова, Ованес Торосян, Георги Стайков, Филип Аврамов.

Тъй като неминуемо нашите филми ще ги сравняваме със световните, важно е да се оценят и звукът, и картината. Звукът е дело на двама германци, правен е в най-модерното германско студио. Но като качество и ефекти е скромен, далеч от този на американските филми, които в същия киносалон могат да те накарат да почувстваш пространството и да усетиш атмосферата на всяка кръчма със звън на чаши, говор в дълбочина, стерео ефекти и т. н. Но все пак е голяма крачка напред – в старото българско кино звукът беше ужасен, на моменти говорът на героите просто беше неразбираем.

И снимките на “Тилт” не оставят много добро впечатление. Операторът Рали Ралчев е бил асистент на двама от най-добрите в българското кино, има и самостоятелен опит в игралното. И опитва нещо съвременно, без изкуствено осветление или поне без да се усеща наличието му. Търсена е някаква цветова гама, но тя е по-скоро сива, с нисък контраст, ефектите в някои сумрачни епизоди изглеждат като недостатък.

А филмът е първият български, сниман с дигитална камера, което позволява всякакви корекции на изображението (цветните корекции са правени в германско студио от белгиец). Недоброто впечатление се дължи по-скоро на стремеж да се снима модерно и да се търсят ефекти при обработката. Нищо чудно операторът да получи награда за този филм, но не вярвайте, ако ви кажат, че това е добра камера. Много филми с недостатъци взимат награди.

Иначе „Тилт“ почти е преодолял общата слабост на българските филми и сериали – театрални разговори и фалшиви реплики. Но преобладават лафчета, а не сериозни и естествени диалози. Главните героите са по-скоро маркирани като типажи, отколкото уплътнени с мотиви, действия, диалог. Изглежда малко като учебен филм на дипломанти от НАТФИЗ, в който има някои много хубави моменти.

Въпреки това си заслужава да се гледа. И неминуемо подсказва един извод – за да има хубави български филми, трябва да се снимат поне по 20 такива като “Тилт” годишно, да експериментират режисьори, оператори, да се появяват нови имена. Не може българският зрител да остане само на чужди филми. Големият успех на “Мисия Лондон” (който е по-добър, но също посредствен) показа колко е зажаднял зрителят за български филми. И е готов да им прощава кусурите.