Вашингтон – сборище от нескопосани политици

 Алекс Маси

Конгресмени посрещат Барак Обама. Снимка: Белия дом

През 1939 г. Джоузеф Кенеди (баща на президента Джон Кенеди), тогава посланик на САЩ във Великобритания, се обърна към президента Франклин Рузвелт с молба да ограничи прожекциите в чужбина на филма на Франк Капра „Мистър Смит отива във Вашингтон“. Кенеди аргументира молбата си с това, че филмът представлява „обвинителен акт срещу нашето правителство“ и че заради него „нашите съюзници ще ни виждат в неблагоприятна светлина“.

Капра пресъздава Вашингтон, в който властват крупни корпорации и продажни политици. Филмът разгневи на времето и лидера на сенатското мнозинство Олбън Баркли, демократ от Кентъки. Той се оплака, че филмът представлявал „гротескно изкривяване“ на политиката на Вашингтон, като създава впечатлението, че Сенатът е просто „сборище от нескопосани политици“.

Почти нищо не се е променило през последните 70 години.

Тези дни, забележете, съвременният мистър Смит няма нужда да ходи до Вашингтон. Сенатската трагикомедия всекидневно се излъчва по цял свят от Си Ен Ен и интернет. Чуждестранните наблюдатели на вашингтонската политика гледат с изумление тази система, която произвежда толкова много драма от толкова малко законотворчество, и тази република, в която даже твърдата победа не може да гарантира успех. По-рано американските избори имаха някакви последици. Сега те просто определят коя партия народът иска да мрази следващия път.

Това е едно от обясненията за сегашното плачевно състояние на нещата, когато партията, заемаща Белия дом и контролираща двете камари на Конгреса, не може да реши как да прокара закона за здравеопазването, превърнал се в Свещен граал от времето на Хари Труман. Разбира се, има и друг очевиден извод: Демократическата партия просто не разбира много от политика.

Ако в много страни включително Великобритания приемането на законите е твърде лесно, то във Вашингтон изглежда стана доста трудно да се направи каквото и да било, след като препятствието под формата на 60 гласа се превърна по-скоро в правило, отколкото в изключение. Освен в редките случаи, когато демократите имат слабо свръхквалифицирано мнозинство, което изразходват напразно, властта, колкото и парадоксално да изглежда, е в ръцете на партията на малцинството.

Тя се опитва и често успява да вкара в задънена улица всяка инициатива на мнозинството. Разбира се, обструкционизмът на малцинството може да има принципен характер. Но главната му привлекателност е в това, че той освобождава опозицията от всякаква отговорност и в същото време прави мнозинството да изглежда някак глупавото. Както бе заявил на времето бившият британски премиер Стенли Болдуин за печата, подобен род „власт без отговорност“ е била „прерогатива на проститутките в продължение на векове“. А жалбите на демократите, че „такава е системата, глупако“, едва ли ще впечатлят твърде много избиратели – които напълно основателно презират Конгреса независимо кой управлява в него – дори ако, по някакви разумни мерки, тази система стане недействаща и извратена.

Колко важен може да бъде един-единствен глас! Жалбите и стенанията, последвали зашеметяващото поражение на Марта Коукли в Масачузетс с поражението на демократа Коукли на изборите за овакантено място в Сената републиканците получиха 41 от стоте места, лишавайки демократите от „супермнозинството“ от 60 гласа, което им позволяваше да приема закони без да са принудени да търсят подкрепа от опонентите си – бел.ред., бяха чути и от другата страна на Атлантика. Сега, когато в сенатските вълни потънаха толкова необходимите два процента от гласовете, законите за здравеопазването и за търговията с квотите за парникови газове ги очаква трудна съдба. Внезапно се оказа, че лозунгът „Да, ние можем“, в действителност означава: „Е, при равни обстоятелства ние бихме искали да опитаме, но в действителност всичко е ужасно трудно и сложно, така че няма да се опитваме“.

Последиците от тази промяна излизат далеч извън рамката на полезното напомняне, че въпреки обнадеждаващата му реторика, президентът на САЩ е скован едновременно от конституцията и слабостта, дори може да се каже от недееспособността на своите колеги демократи. Президентът Барак Обама преднамерено се изтъква в ролята на лидер на епохата на постглобализацията. Бяха направени толкова много обещания на толкова много фронтове, че е неизбежно голяма част от тях да бъдат нарушени или игнорирани, или пък, както изглежда все по-вероятно, да бъдат обезсилени в хода на законотворческия процес.

Не е за учудване, че европейците не са впечатлени от този президент и неспособността му да изпълни обещанията, които даде не само на американските избиратели, но и на цялата планета. Предизборните обещания винаги биват унищожавани от жестоката политическа реалност. Но рядко контрастът между предизборната поезия и прозата на реалното управление е бил толкова рязък.

Най-отчетливо това се проявява във въпросите, свързани с климатичните промени и съдбата на затвора в Гуантанамо. Европейските лидери очакваха повече от Обама на конференцията за климатичните промени в Копенхаген. Спънат от скептичния Конгрес, Обама направи всичко възможно. Но това „всичко“ удовлетвори малцина и за пореден път напомни на европейците, че американският президент има много по-малко власт във вътрешната политика от който и да било министър-председател. Това беше напомняне за разделението на властите при янките.

Сега само най-отчаяният оптимист би заложил на приемането на закона за търговията с квотите за парникови газове до края на годината. Нещо подобно може да се каже и за Гуантанамо. Обещанието на Обама да закрие лагера беше възможно най-ясният сигнал, че новото правителство ще скъса със своя предшественик. Но измина цяла година, а Гуантанамо остава отворен. Отново влезе в действие политическата реалност, диктувана от истерични, страдащи от нощно напикаване конгресмени, които твърдят с каменни лица и празни мозъци, че Съединените щати не могат надеждно да държат зад решетките на своя територия затворници от Гуантанамо. Тази политическа реалност спря всякакво движение напред. В един момент човек започва да се пита за какво изобщо трябва да имаш мнозинство, ако то не се използва за нищо.

Защото, повече от всичко друго, именно обещанието за затваряне на Гуантанамо спечели на президента Нобелова награда за мир. Сега, когато той се оказа неспособен да реши проблема със затворниците, тази награда изглежда още по-преждевременна. Така президентът не само изглежда слаб, но има опасност да изглежда и смешен. Политиците са жилави хора, те могат да преживеят и дори, в редки случаи, да приемат неодобрение, но подигравките и осмиването са много по-отровни.

Друго дразнещо нещо, наложено на цялата международна общност от най-смехотворния законодателен орган в света, е липсата на американски дипломатически представителства в ключови точки на планетата. Бразилия живя повече от година без посланик на САЩ, защото Сенатът се бави с решението, а важни длъжности в Световната търговска организация и други органи все още са вакантни.

Това, да знаете, е важен показател колко се е променил Вашингтон. Във филма на Капра Джеферсън Смит използва обструкцията, за да окаже героична съпротива на системата. Днес даже най-слабата заплаха от обструкция е достатъчна, за да накара партията на мнозинство да си плюе на петите. Точно сега обаче демократите може да поискат да вземат пример от епичното изказване на Смит във филма: „Вие си мислите, че съм се предал. Вие всички си мислите, че съм се предал, ама не съм. Аз смятам да остана тук и да се боря за тази изгубена кауза“.

Ако демократите не покажат характер, трудно може да се разбере за какво се борят. Още по-трудно е да се разбере защо избирателите трябва да подкрепят кандидатите на демократите през ноември на междинните избори – бел.ред. Системата може да е нелепа, но тя е такава, каквато е. И когато се управлява правилно, много неща може да се променят и постигнат. Играта си е игра. И ако Демократическата партия не разбере това, тя няма какво да се оплаква, ако избирателите – и международната общност – решат, че е кауза пердута.

По БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.