НАТО в Балтика: възраждане на Студената война?

Стивън Херцог

Неотдавна списание „Икономист“ разпространи новината, че много скоро НАТО ще разработи план за отбраната на Естония, Литва и Латвия срещу евентуално руско нападение. Това бе неочаквана промяна в политиката на НАТО, тъй като в новия план за пръв път от края на студената война Алиансът конкретно посочва Русия като източник на военна заплаха.

НАТО вече е минавала по този път. През октомври 2008 г. генерал Джон Крадък, по това време върховен командващ силите на НАТО, поиска от членовете на Алианса разрешение да пристъпи към разработването на план за отбраната на Балтика. Тогава Франция и Германия се възпротивиха, от страх да не се компрометират отношенията между НАТО и Кремъл. Независимо от промените в оценката на Алианса за съществуващите заплахи след края на 2008 г. тези опасения би трябвало да са в сила и днес. Новите планове, в които Русия е визирана като потенциален противник, може да се превърнат в предвестник на връщането към периода на студената война и да предизвикат неблагоприятни последствия.

Един от аргументите за новия план за отбрана датира от май 1997 г., когато представители на НАТО обещаха на руските лидери, че няма да разполагат на постоянна основа „значителни по численост бойни подразделения“ на територията на балтийските републики или в други потенциални членове на Алианса от състава на бившия Варшавски договор. Привържениците на новият отбранителен план твърдят, че това обещание – заедно с географското разположение на региона – превръща трите балтийски страни членки на НАТО в особено уязвими при евентуална руска агресия.

Но независимо от разразилите се в последно време спорове Русия и НАТО продължават да бъдат партньори на хартия. Москва е член на инициативата на НАТО „Партньорство за мир“ още от 1994 г. Представители на Кремъл и на Запада редовно се срещат в рамките на Съвета НАТО-Русия, за да обсъждат стратегически проблеми. Независимо как се посрещат плановете на Алианса за Прибалтика в Полша, Литва, Латвия и Естония, изтъкването на Москва като заплаха не се отразява положително на и без това крехките партньорски отношения между НАТО и Русия.

Освен това има съвсем основателни причини много малко анализатори да смятат, че Русия би могла да направи опит да окупира страна членка на Алианса. Член 5 на Северноатлантическия договор изрично задължава страните членки да се притичват на помощ една на друга при евентуално нападение. Въпреки съмненията сред някои политици в Централна и Източна Европа, съюзниците са били категорични: Член 5 осигурява защита на всички членове на НАТО. Медведев и Путин знаят, че евентуално руско нападение срещу Естония, Латвия и Литва носи със себе си потенциалната опасност от ответен ядрен удар срещу Москва. Това е риск, който те не могат да си позволят да поемат.

Дори ако ядреният потенциал на НАТО да не достатъчно убедителен, статистиката на лондонския Институт за стратегически проучвания показва, че въоръжените сили на НАТО са близо три пъти по-големи от тези на Русия. Въпреки всичко конфликтът в Грузия през лятото на 2008 г. накара мнозина в бившите съветски републики и в бившите съветски сателити да се безпокоят от вероятна руска агресия. Също като Грузия, в балтийските републики има значителни руски говорещи общности, чиито членове имат паспорти, издадени от Кремъл. Това е достатъчно сериозна основа за евентуален сценарий, при който Москва би се намесила във вътрешните работи на такива държави, „за да защити своите граждани“.

Само че членството в НАТО досега се проявява като надежден гарант на националния суверенитет и като средство за сдържане на руската враждебност. Вместо да прати войски в Прибалтика при неотдавнашните спорове там с за правата на малцинствата, Русия реагира с дипломатически заплахи и с прекъсване на доставките от Газпром, като бе заподозряна и в спонсориран от държавата кибернетичен тероризъм. Ако досегашната история на Москва може да послужи като показател какви могат да бъдат действията й в бъдеще, плановете на НАТО в случай на война изглеждат като пресилена реакция на руската неотстъпчивост, затова Алиансът би трябвало да се съсредоточи върху реалните заплахи, които биха могли да се появят от Кремъл.

Истина е и това, че Русия не прави нищо, за да спечели доверието на Алианса. Освен интервенцията в Грузия и използването на енергийните доставки като средство за оказване на политически натиск, кремълските лидери продължават да правят декларации, изпълнени със строга военна риторика. Приказките за разполагане на балистични ракети в Калининград и за превръщане на Централна и Източна Европа в мишена на руските ядрени оръжия просто нямат място в съвременния политически диалог. Всъщност неотдавнашните учения на руските военни в Балтийско море и Беларус неизбежно се превърнаха в аргумент в полза на решението на НАТО да пристъпи към разработването на планове в случай на война. Но независимо от страховитите приказки на Русия, реални признаци, че Москва се стяга за военна конфронтация със Запада няма.

Атлантическият съюз и Русия трябва да работят заедно, за да бъдат решени някои от най-сериозните проблеми на съвремието ни. Те включват борбата с тероризма, предотвратяването на разпространението на оръжия за масово унищожение, разгром на международната престъпност и намаляването на броя на ядрените оръжия в света. Реално сътрудничество не може да има, ако и двете страни продължават да се плашат една друга като врагове. НАТО трябва да се откаже от идеята си да разработва провокативни отбранителни планове, които нямат почти никакви корени в геополитическата реалност. Но сътрудничеството не е еднопосочно. Руските лидери трябва да смекчат риториката си и да търсят пътища за сътрудничество, а не за конфронтация.

След като стратезите на Алианса приключат с плановете за отбрана на Прибалтика, страните членки на НАТО все пак би трябвало да ги одобрят. Това от своя страна би могло да компрометира преговорите между САЩ и Русия за контрол над стратегическите ядрени оръжия и би могло да накара Москва да не прояви особено желание да участва в ядрените преговори с Иран и Северна Корея. НАТО не би трябвало да рискува бъдещето на глобалния режим на неразпространение с планове, чиято цел е да се гарантира съпротива срещу някакво малко вероятно нападение на Русия срещу балтийските републики.

Студената война свърши, но напрежението между НАТО и Русия остава високо именно заради действия като плановете за отбрана на Прибалтика, които като че ли са присъщи на една отминала епоха. Няма доказателства, че Алиансът не е готов да защищава своите членове в Централна и Източна Европа. Нито има сериозни доказателства, че Русия разработва планове да напада Европа. Но историята показва, че всяка политика, която третира Русия като противник, генерира единствено враждебност от страна на Москва.

По БТА