Какво ще стане с Ню Йорк без нас?

Сензационни снимки от 11 септември 2001 г.
За първи път Асошиейтед прес разпространи снимки на Кулите близнаци в Ню Йорк, направени от въздуха след терористичния акт. Те са дело на полицейски фотограф и стават публични по Закона за достъп до информация. Снимка: АП/БТА

Представата, че някой ден природата би могла да погълне изцяло нещо толкова колосално и бетонно като един модерен милионен град, не може лесно да се промъкне във въображението ни. Самото титанично присъствие на град Ню Йорк се противопоставя на усилията ни да си представим неговата разруха. Събитията от септември 2001 година показаха само какво могат да направят човешките същества с експлозивната си техника, а не сурови процеси като ерозия или гниене. Смайващото и бързо падане на двете кули на Световния търговски център ни говори повече за техните нападатели, отколкото за смъртоносно уязвимите неща, които биха могли да обрекат цялата наша инфраструктура. А и това някога смятано за немислимо бедствие бе сведено само до няколко сгради. Независимо от всичко, времето, което ще е необходимо на природата да се отърве от урбанизирания ни свят, може да се окаже по-кратко, отколкото подозираме.

Даже и да не вали, ако се спрат помпите на метрото, наводняването ще стане за не повече от два дни, пресмятат те. В този момент водата ще започне да разцепва почвата под паважа. Не след дълго улиците ще се покрият с кратери. Без да има кой да отпуши каналите на повърхността, ще се образуват няколко нови водни корита. Други ще се появят изведнъж, щом рухнат покривите на тунелите на метрото. За 20 години просмуканите с вода стоманени колони, крепящи улицата над влакове 4, 5 и 6 в Ийст Сайд, ще корозират и ще се огънат. Когато Лексингтън Авеню пропадне, то ще стане река.

Доста преди това обаче, пътната настилка в целия град вече ще е пострадала. Според доктор Джамийл Ахмад, ръководител на Факултета по строително инженерство в нюйоркския „Купър Юниън“ , всичко ще започне да се разпада през първия месец март, след като хората изчезнат от Манхатън. Всеки път през март температурите се движат напред-назад около 0 °С приблизително 40 пъти (вероятно промените в климата могат да изтеглят тези обрати още през февруари). Когато и да става това, повтарящото се замръзване и топене карат асфалта и цимента да се напукат. При топенето на снега водата ще се промъкне в тези нови пукнатини. А когато замръзва, водата се разширява и пукнатините стават по-големи.

Когато се нацепи паважът, от Сентръл Парк вятърът ще довее семена на плевели като синап, детелина и лепка, които ще си проправят път надолу в новите пукнатини и те ще станат още по-широки. В сегашния свят, преди те да са стигнали твърде далече, обикновено се появяват хората от поддръжката, които изтребват плевелите и запълват пукнатините. Но в света без нас няма да има кой да „изкърпва“ Ню Йорк.

Плевелите ще бъдат последвани от най-буйния екзотичен растителен вид в града – китайското айлантово дърво. Дори в присъствието на 8 милиона души, айлантите, иначе известни с невинното име „небесни дървета“, са безмилостни нашественици, способни да покълват в дребни пукнатини в тунелите на метрото незабелязано и се виждат едва когато разперените им листа започнат да се подават от решетките на тротоарите. Тъй като няма да има кой да подреже филизите, за пет години силните корени на айлантите ще повдигнат тротоарите и ще предизвикат опустошения в канализацията, която и без това вече е затормозена от всичките найлонови торби и кашата от размекнати вестници, които няма кой да почисти. Когато почвата, дълго държана в капана под паважа, остане изложена на слънцето и дъжда, ще изскочат и други видове и скоро падналата листна маса ще се добави към купищата боклуци, задръстили канализационните решетки.

Няма да се наложи оригиналните растителни видове да чакат дълго, за да се разпадне пътната настилка. От тора и шумата, натрупани в каналите, върху безплодната твърда черупка на Ню Йорк ще започне да се образува почвен слой. Ще избуят млади стръкове. Именно това вече се е случило върху далеч по-малко количество органична материя – донесен от вятъра прах и градски сажди – край Централната железопътна гара на Ню Йорк в манхатънския Уест Сайд. Откакто през 1980 година там спряха да вървят влакове, към неизбежните айлантови дървета се е добавила гъста завивка от див чесън и мъхесто овче ушенце, акцентирани от туфички златник. На някои места от втория етаж на складовете, които някога са били обслужвани, се подават релси, обточени от лехи диви минзухари, перуники, иглика, богородички и див морков. Много нюйоркчани, които са гледали това от прозорците си в квартала на художниците в Челси, били развълнувани от вида на тази дива, разцъфнала зелена панделка, така бързо и пророчески завзела една мъртва част от техния град, че официално била определена за парк, наречен „Хай Лайн“.

През първите няколко години без топлина тръбите в целия град ще се спукат, цикълът замръзване–топене ще се пренесе вътре в сградите и те сериозно ще започнат да се рушат. Сградите ще застенат от разширението и свиването на тяхната вътрешност; връзките между стените и покривите ще се разделят. Там, където се случи това, вътре ще започне да влиза дъжд, болтовете ще ръждясат, облицовките ще „изгърмят“ и ще оголят изолационните материали. Ако градът не е горял до този момент, това ще стане сега. Като цяло архитектурата на Ню Йорк не е лесно запалима, каквито са редиците от дървени викториански къщи в Сан Франциско например. Но след като няма да има пожарникари, които да откликнат на повикването, една гръмотевица, подпалила натрупаните с десетилетия мъртви клони и листа в Сентръл Парк, ще разпростре пламъците по улиците.

За две десетилетия гръмоотводите вече ще са започнали да ръждясват и да се чупят, а огньовете ще се прехвърлят от покрив на покрив, влизайки в облицовани офиси, пълни с гориво от хартия. Газовите тръби ще пламнат и експлозиите ще избият прозорците. Вътре ще навяват дъжд и сняг и скоро даже подовете от лят бетон ще започнат да замръзват, да се топят и огъват. Изгорялата изолация и дърво ще добавят хранителни вещества към растящата почвена шапка на Манхатън. Местни увивни видове и отровен бръшлян ще забият нокти в стените, покрити с лишеи, които ще са избуяли при липсата на замърсявания във въздуха. Червеноопашати ястреби и соколи-скитници ще гнездят във все повече напомнящите скелети високи сгради.

Доктор Джамийл Ахмад предсказва, че биологичното разнообразие ще стане още по-голямо, когато сградите рухнат и се разбият една в друга, тъй като варта от разбития бетон ще повиши pH на почвата, подхранвайки дървета като зърнастец и бреза, които се нуждаят от по-слабо киселинна среда. Ахмад, як мъж с посивяла коса, размахва ръце в кръг, докато описва всичко. Той смята, че процесът ще започне много по-скоро, отколкото си мислят хората. Роден в Лахор, Пакистан, град с древни, украсени с мозайки джамии, сега той учи хората как се проектират и преобразуват сгради така, че да могат да устоят на терористични атаки, и е развил задълбочени познания за слабостите на конструкциите.

„Никоя сграда, закотвена в твърдите манхатънски шисти като повечето нюйоркски небостъргачи, отбелязва той, не е била замислена стоманените й основи да могат да киснат във вода.“ По думите му, задръстените канали, наводнените тунели и улиците, превърнали се в реки, ще се обединят, за да подкопаят подземните етажи на сградите и ще разклатят огромния им товар. В едно бъдеще, което вещае по-силни и по-чести урагани на територията на северноамериканското атлантическо крайбрежие, бурните ветрове ще блъскат високите нестабилни конструкции. Някои от тях ще паднат и ще съборят други. Подобно на празните места в гората, когато падне едно дърво, там ще нахлуе нова растителност. Постепенно асфалтовата джунгла ще се отдръпне, за да дойде истинската.

***

В последната за хилядолетието година 2000 се появи предвестник на едно бъдеще, което би могло да възкреси миналото, в облика на койот, успял да стигне до Сентръл Парк. Впоследствие още два стигнали до града, както и една дива пуйка. Връщането на град Ню Йорк към дивата природа може да не изчака хората да изчезнат.

Този първи койот-скаут пристигнал по моста „Джордж Вашингтон“, контролиран от Джери Дел Туфо от името на летищните власти на Ню Йорк и Ню Джърси. По-късно Дел Туфо поема и мостовете, свързващи Стейтън Айланд с континента и Лонг Айланд. Около 40-годишният строителен инженер смята мостовете за една от най-прекрасните идеи, осенили някога човечеството – грациозно обхванали бездните, за да свързват хората.

Самият Дел Туфо е мост през океана. Маслинените му черти напомнят Сицилия, а с гласа му звучи чистият градски говор на Ню Джърси. Израснал сред паважи и стомана, превърнали се в професията на живота му, той въпреки всичко изпитва удивление от ежегодното чудо на появяващите се малки соколи-скитници, които гнездят високо по кулите на „Джордж Вашингтон“, и истинската ботаническа наглост на тревата, плевелите и айлантите, предизвикателно израсли без почва направо от висящите над водата метални ниши. Неговите мостове са непрекъснато подложени на партизанските атаки на природата. Нейният арсенал и войска може да изглеждат слаби срещу стоманената броня, но би било фатална грешка да се пренебрегват безкрайните и вездесъщи птичи изпражнения – върху тях се залавят и покълват семена, носени от въздуха, но същевременно разяждат боята. Дел Туфо се е изправил срещу примитивен, но безмилостен враг, чиято най-голяма сила е способността му да надживее своя противник, и той приема факта, че в крайна сметка ще спечели природата.

Не и докато той е на пост обаче. Преди всичко Дел Туфо и екипът му ценят високо полученото от тях наследство: техните мостове били построени от поколение инженери, които едва ли са си представяли, че над 300 000 коли дневно ще минават по тях – и все пак, 80 години по-късно, мостовете служат вярно. „Нашата задача, казва той на хората си, е да предадем тези съкровища на следващите поколения в по-добра форма, отколкото сме ги получили.“

Във февруарското утро той се отправя през снежните вихрушки към моста „Бейон“ и говори с екипа си по радиостанцията. Подходът от долната страна откъм Стейтън Айланд е мощна стоманена матрица, която се събира в огромен бетонен блок, закотвен в най-ниския скален пласт – контрафорс, който носи половината товар от основната част на „Бейон“. Гледането нагоре към оплетените като лабиринт носещи греди и укрепителни елементи, свързани с дебели сантиметър и половина пластини, фланци и няколко милиона болтове и нитове, напомня смазващото страхопочитание на поклонниците, зяпнали срещу извисяващия се купол на катедралата „Свети Петър“ във Ватикана: тук завинаги се е изправило нещо също толкова могъщо. И все пак Дел Туфо е наясно как тези конструкции ще паднат без хората, които ги защитават.

Няма да стане веднага, тъй като най-непосредствената заплаха ще изчезне заедно с нас. Според Дел Туфо тя не е непрекъснатият пулсиращ трафик. „Тези мостове са така свръхпостроени, че трафикът по тях е като мравка, полазила слон.“ През 30-те години, когато не е имало компютри да изчислят точно издръжливостта на строителните материали, предпазливите инженери просто струпвали в изобилие допълнителен материал. „Ние си живеем на гърба на разточителството на нашите предшественици. Само в дебелите осем сантиметра основни кабели на „Джордж Вашингтон“ има галванизирана стоманена жица, достатъчна да се увие около Земята четири пъти. Даже всички останали крепящи въжета да се разпаднат, мостът няма да падне.“

Враг номер едно е солта, която управата на пътищата хвърля върху платната всяка зима – един лаком материал, който започва да яде стоманата веднага щом приключи с леда. Маслото, антифризът и снеготопящите препарати, които капят от автомобилите, отмиват солта в отводнителните решетки и процепи, където екипите по поддръжката трябва да ги откриват и измиват. Когато няма хора, няма да има и сол. Обаче ще има ръжда и то в доста големи количества, защото няма да има кой да боядисва моста.

Окислението най-напред образува върху стоманата слой, два или  повече пъти по-дебел от самия метал, което показва скоростта на химическата атака. За да ръждяса стоманата напълно и да се разпадне, може да са необходими векове, но няма да е необходимо да се чака толкова преди мостовете на Ню Йорк да започнат да падат. Причината е металната версия на драмата замръзване–топене. Вместо да се пропуква като бетона, стоманата се разширява, когато се нагрее, и се свива, когато замръзне. За да могат всъщност да се удължат през лятото, стоманените мостове се нуждаят от разширителни шевове.

През зимата, когато се свиват, пространствата в разширителните шевове се разтварят и в тях влизат различни неща. Там, където това се случи, няма да има достатъчно място мостът да се разшири, когато стане топло. И като няма хора, които да боядисват моста, шевовете се пълнят не само с боклуци, но и с ръжда – а тя се раздува и заема много повече място от първоначалния метал. „Дойде ли лято, казва Дел Туфо, мостът става по-голям, независимо дали това ви харесва или не. Ако разширителният шев е задръстен, мостът се разширява към най-слабата точка – например където се срещат два различни материала.“ Той посочва мястото, където четирите стоманени линии се събират в бетонния контрафорс. „Например тук. Бетонът може да се спука на мястото, където гредата е захваната с болт към основата. Или след няколко сезона този болт ще се откъсне. В даден момент гредата ще се измъкне и ще падне.“

Всяка връзка е уязвима. Ръждата, която се образува между две стоманени пластини, свързани с болтове, упражнява толкова голяма сила, че или пластините се огъват, или нитовете изскачат, казва Дел Туфо. Дъговидните мостове като „Бейон“ – или „Портата на ада“ над Ийст Ривър, направен да издържи железопътна линия – са построени с най-много материал свръх необходимото. Те може да издържат през следващите 1000 години, въпреки че вълните на земетресенията, преминаващи под един от няколкото разлома на крайбрежната равнина, биха могли да скъсят този период.

Сред развалините на манхатънските финансови институции, които буквално са изпаднали във вечен колапс, ще останат няколко банкови трезора; парите вътре в тях, колкото и да са безполезни вече, ще са овлажнели, но съхранени. Няма да е така обаче с произведенията на изкуството в музейните хранилища, изградени като защита от климата, но не толкова здрави. Без електричество защитата пада; скоро музейните покриви ще протекат както обикновено най-напред покрай капандурите. Мазетата им ще се напълнят със застояла вода. Подложено на дивите люшкания във влажността и температурата, всичко в складовите помещения ще стане плячка на плесените, бактериите и лакомите ларви на един прочут музеен вредител: бръмбара-дерместид. Когато плъзнат по другите етажи, гъбичките ще обезцветят и разложат картините в Метрополитън до неузнаваемост. Керамиката обаче ще се запази, тъй като по химичен състав наподобява вкаменелостите. Ако отгоре им не падне нещо, те ще очакват да бъдат повторно погребани, преди следващият археолог да ги откопае. Корозията ще е уплътнила патината върху бронзовите статуи, но няма да засегне формата им. „Това е причината да знаем много за бронзовата епоха“, отбелязва жителката на Манхатън Барбара Епълбаум, която се занимава с опазване произведенията на изкуството.

Даже и ако Статуята на свободата свърши на дъното на пристанището, казва Епълбаум, формата й ще остане непокътната завинаги, макар и малко променена като химичен състав и вероятно покрита с полипи. Това може да се окаже най-безопасното място за нея, защото в даден момент след около хиляда години най-сетне ще са паднали всички стърчащи каменни стени – на огромни късове може би ще падне и параклисът „Свети Павел“ срещу Световния търговски център, построен през 1766 година от местните твърди шисти на Манхатън. Три пъти през последните 100 000 години Ню Йорк е бил изравняван със земята от ледници. Ако фаустовската афера на човечеството с въглеродните горива не завърши с промяна на атмосферата до точката на необратимост, а неудържимото глобално затопляне не превърне Земята във Венера, на една неизвестна дата ледниците ще направят това отново. Напълно развитата гора от бук, дъб, ясен и айлант ще бъде покосена. Четирите огромни хълма заровен боклук край насипа Фреш Килс на Стейтън Айланд ще бъдат изравнени със земята, а огромното струпване в тях на упорита PVC пластмаса и едно от най-трайните човешки изобретения – стъклото – ще бъдат стрити на прах.

След отдръпването на леда в морените и геоложките слоеве под тях ще лежат погребани неестествени концентрации червеникав метал, който за кратко някога е имал формата на жици и тръби, а после е бил замъкнат на бунището и върнат на земята. Следващият майстор на сечива, който пристигне или еволюира на тази планета, може да го открие и използва, но дотогава няма да съществува нищо, което да показва кой го е оставил там.

*Откъс от книгата на Алан Уайзман – журналист, редактор и автор, който пише за „Харпърс“, „Ню Йорк таймс“, „Лос Анжелис таймс“ „Атлантик мантли“ и е носител на много награди. Есето му „Земята без хората“ (сп. „Дискавър“), което прераства в книгата „Светът без нас“ (подготвена от ИК Сиела), е избрано за „Най-добро американско научно литературно произведение на 2006 г.“.

Виж още в блога Книжен Ъгъл

Здраве, Наука & Tex
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.