Кавказ – безобидни ли са етническите вицове?

Елън Бари

Забавна случка преживял Магомедхан М. Магомедханов, етнограф от руската република Дагестан, по време на неотдавнашното му посещение в Съединените щати. Попадайки в компания от знаменити колеги в Харвардския университет и усещайки, че има само един начин да предразположи всички, той пуснал свой любим виц за евреин в яма с диви зверове. Докато мълчанието се сгъстило до състояние, близко до враждебност, на госта било напомнено, че не си е у дома в Дагестан.

Той е израснал сред арчинците, етническа група от около 1200 души, които говорят на език с неизвестен произход и поне седем века са били свързани със света само чрез непроходими планински пътеки. Дова е доста типично за Дагестан – сбор от 14 големи и няколко десетки по-малки народности – разклонения, останали след един от големите миграционни потоци в историята на човечеството. Всичко това се оказало изключително плодородна почва за етнически хумор.

Дагестанците могат да разказват етнически вицове с часове, съсредоточавайки се върху любими теми като мускулестата глуповата сила на аварите, явния комерсиализъм на даргините, страхливостта на „книжните плъхове“ – лезгините, лукавата хитрост на лаките и т. н. При това без да броим вицовете за села, чиито жители са особено тъпи. Един пример: авар изнася ранен даргин от бойното поле. Даргинът увещава приятеля си да го остави, за да не ги убият и двамата, и го моли за единствената услуга да го застреля, за да не се мъчи. Аварът най-накрая се съгласява и вади оръжието си, но открива, че няма куршуми. Даргинът тършува из джобовете си, вади един и казва: „Ще ти го продам!“

Друг пример: авар кара кола през Махачкала, а на пътническата седалка до него се вози лак. Виждайки червен светофар, той натиска газта и преминава с голяма скорост. „Току-що мина на червено!“, казва лакът. „Аварите не спират на червено“, обяснява аварът, и профучава през още един червен светофар. След няколко минути стигат до зелен светофар и аварът спира. „Защо спря?“, пита лакът. „Предпазливостта никога не пречи“, казва приятелят му. „От другата страна може да идва авар“.

Някои казват, че традицията да се разказват вицове е възникнала от топографията. Преди съветската власт да свърже махалите („джамаати“) с павирани пътища, странстващи певци скитали между тях и пеели хумористични песни, иронизиращи странното облекло или навици на съседите, разказва Енвер Ф. Кисриев, дагестански социолог от Руската академия на науките.

Джамаатите били толкова диференцирани (например Цовкра, селото на въжеиграчите, или Харбук – селото на майсторите на кинжали), че в продължение на векове не им оставало нищо друго, освен да търгуват през лингвистични и етнически бариери. Това довело до дълбоко вкоренена толерантност, твърди той. „В Дагестан всеки знае, че има хора, които мислят по напълно различен начин. На руснака, който живее в дълбоката провинция и никога не е виждал кавказец, всичко му се струва неочаквано и чуждо. В Дагестан това усещане не е познато. Ние никога не се учудваме от това как се държи някой“, казва Кисриев.

Макар дагестанците не се боят да се шегуват с местните народности, от разстоянието на Москва това изглежда истинско минно поле. Съветските бюрократи са управлявали Дагестан чрез внимателно разпределяне на влияние между важните кланове, и до ден днешен нарушаването на това равновесие може да доведе до катастрофа. Лезгините, например, традиционно оглавяват федералната данъчна служба на републиката, и когато миналата година Москва назначила на тази длъжност руснак, толкова много лезгини излезли да протестират, че полицията го убедила да завие на границата на републиката с автомобилния си кортеж и да се върне обратно.

Когато новоназначеният Владимир Радченко все пак успял да се яви на работа, той бил отвлечен – за кратко, но все пак достатъчно дълго, че да се убедят управляващите в Москва, че най-добрият кандидат за работата все пак е лезгин. Назначението тихомълком било отменено. Тази сложност може би обяснява защо президентът на Русия Дмитрий Медведев се колеба в продължение на месеци, преди да обяви своя избор за нов президент на републиката (неговият кандидат, даргин, ще замени авар).

В исторически план националността не е имала особено значение за дагестанците, казва Кисриев, но това се променило във вакуума след разпадането на Съветския съюз, когато местните кланове си изградили политически сили на етнически принцип. По традиция човек търси защита от властите или полицията, продължава Кисриев. Но когато тази власт се срине, хората започват да се връщат към своите традиционни мрежи – в този случай джамаатите, или селските организации, които от 90-те години на миналия век започват да пращат автобуси с въоръжени мъже, за да защитят техен човек, изпаднал в беда.

В тази атмосфера етническите вицове служат за отдушник – да не им се смееш се смята за „недостатък на характера“ на човека, казва Магомедханов, чиито научни трудове включват „Женски татуировки и кутии за лъжици от планинците в Дагестан“. В един анекдот човек казва на своя съсед авар: „Гитя, онзи ден чух страхотен виц, но е за авари. Не искам да те обидя, затова ще го разкажа за азери.“ Той разказва вица, а Гитя се смее така, че му потичат сълзи. „Човече“, успява да си поеме дъх Гитя, „ама че са идиоти тези азери!“

Практиката, разбира се, си има ограничения. Едно от тях е, че нито един виц не се присмива на жени. В действителност би се възприело като чудовищно оскърбление дори да попиташ дагестанец за здравето на съпругата му. А ако си мислите да обиждате дагестанец, имайте предвид, че масовите побоища са толкова обичайни, че някои ресторанти в Махачкала са включили в менютата си цени за подмяна на строшени столове и маси.

52-годишният Магомет Сагатов, който живее в село Гуниб, се усмихва накриво, когато го питаме за местния хумор. Застанал на балкона си, той посочва към поне четири-пет най-близки села, които се виждат през мъглата на покритите със сняг планински склонове.  „Когато от 1000 години живееш със съседите си, се научаваш да не си правиш обидни шеги“, отговаря той.

По БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.