Петър израсна като художник по домове за сираци
26-годишният мъж учи живопис в университета и продава картини дори в чужбина
Когато Петър подбира тубичките с маслени бои, за да довърши поредната си картина, лицето му придобива вглъбения вид на човек, потънал в друго измерение – творческо и дълбоко лично. „Всъщност смесването на цветовете понякога става съвсем несъзнателно”, казва 26-годишният художник, потапяйки една от тънките си четки в жълта боя. Днес той рисува портрет на жена – домашна работа в курса му в Нов български университет, където учи „Живопис и реклама”.
Петър Снежанов е роден във Видин през 1983 година, рисува от дете и до днес картините му са участвали в повече от 20 изложби. Продавал е свои работи както в България, така и в чужбина. Предпочита маслените бои, въглена и пастела, обича да рисува натюрморти и пейзажи, харесва стила на Ван Гог, а и самият художник „може би защото животът му е бил труден, биографията му прилича на моята…”.
На пръв поглед заниманията на Петър не се различават по нищо от тези на връстниците му, които също рисуват. Това, което го отличава от тях, е пътят, който е изминал, за да стигне до тук. Петър е израснал без родители, животът му е преминал в домове за сираци. Изоставен е от биологичната си майка като дете, а последните му спомени за нея са как му подрежда кубчета в притъмнена стая с малко пиано в ъгъла. Казва, че най-тежкият период от живота му е бил в дома в Берковица, където живее между 7 и 13-годишната си възраст. „Условията бяха ужасни, когато ни оставяха сами големите взимаха контрол… И дори да не ти причиняват нещо на теб, не можеш да не преживяваш това, което се случва пред очите ти”, разказва Петър, но допълва, че все пак е имало и хубави моменти – водели ги на лагери, по планини…
Може би най-хубавият момент за него е този, в който в дома пристигат доброволци от Холандия. Те раздават на децата най-различни материали, за да творят – прежди за бродерии, цветни картони за апликации, материали за дърворезба. Петър избира боите и четките и талантът му не остава незабелязан. Един от преподавателите в дома го насърчава да продължи да работи. Докато другите деца играят на войници на двора, Петър се усамотява в някоя стая, за да твори. Някъде по това време започва да рисува пейзажи – тема, която и до днес е сред любимите му.
На 14-години Петър е преместен в София, прехвърлят го от институция в институция, минава през различни домове, живее при настойник, който в един момент се отказва от него. През цялото време обаче не спира да рисува и хората около него не остават безразлични. Една от преподавателките му – Даша Ташкова – му помага да завърши нормална гимназия, а по-късно го свързва с фондация „Агапедия”, която подпомага деца и младежи, лишени от родителски грижи. С помощта на фондацията кандидатства в Нов български университет и днес е студент трета година, от когото преподавателите са впечатлени. От „Агапедия” плащат семестриалните такси и материалите, които са му необходими, за да рисува. Без фондацията, той едва ли щеше да има възможност да развива таланта си. Днес Петър живее в Защитено жилище „Заедно” (за което e-vestnik разказа преди време). Той може да остане тук една година – време, през което ще трябва да си стъпи на краката, да намери работа, да събере достатъчно пари за квартира.
Дотогава той има достатъчно време да се отдаде изцяло на рисуването – нещото, което владее най-добре и наистина му идва отвътре. „Рисуването ме разтоварва, кара ме да се чувствам истински – казва Петър.- Когато завърша една работа, се амбицирам още повече”.
Обектите, които рисува са различни: „Има такива, в които се влюбвам – едно усамотено дърво, параклисите в малките градове, хубавите малки къщи… Градските среди малко не ми допадат”, обяснява той и допълва, че за него е по-важно да бъде освободен в рисуването и самият той да харесва нещата, които прави. „Имало е картини, които не ми харесват толкова, но се продават. А има и такива, които ми харесват много, но никой не ги купува”. Една от работите, с които се е разделил най-трудно, е пейзаж с къща от село Стойките, продаден на американци през 2000 година. „Тя беше символ на промяната, която настъпи в мен, след като се преместих в нормално училище, затова ми беше скъпа”, спомня си Петър. В парично измерение най-скъпата му картина до този момент е продадена в Гърция за 2000 лева в рамките на Балкански фестивал на изкуствата, в който участват и работи на Петър.
Въпреки че към картините му има интерес, той дълбоко се съмнява, че ще може да се издържа с рисуване. През годините е работил какво ли не, за да се издържа – в Макдоналдс, по бензиностанции и супермаркети. „Не съм спокоен за бъдещето – казва той – Излизайки оттук трябва да мисля само за квартира, за пари, времето за рисуване ще отиде на заден план. Нещата са така нагласени, че трябва да мислиш само за оцеляването си. А и изкуството не е на преден план, хората се интересуват повече от материалните неща, отколкото от духовните”.
Може би затова е разочарован от ситуацията в България и му се иска да замине в чужбина. Мечтае да учи в американски университет и някой ден да стане преподавател по рисуване в Щатите. „По-цивилизовано е. Тук, колкото и да се развива човек, всъщност си остава на едно място. Хората са някак примитивни – гледат дребните неща и когато видят успял човек го карат да се чувства виновен за техните неуспехи. Това е изморяващо”, казва Петър, но подчертава, че не се оплаква от съдбата си: „Не ме разбирай погрешно – аз обичам да се боря, просто ми се иска играта да е честна”.