Художниците Любен и Елена живеят в Нюфаундленд – с лосове, китове и вдъхновение
Елена и Любен, семейство български художници, избягали в Канада през 1989 г. по класическата схема със самолет на „Аерофлот“ за Куба и …с 65 долара в джоба и 2-годишно дете на ръце. Днес двамата са едни от най-уважаваните и най-търсени художници в Канада.
И двамата са деца на известни скулптори при соца. Тя е дъщеря на Асен Попов, автор на множество паметници от онова време. Той – на проф. Димитър Бойков, чиято скулптура седи в централното фойае на входа на НДК. Но и двамата избрали самостоятелния път в изкуството. И …свободата да живееш сред природата, почти в гората, на брега на океана.
Последно миналата година, в продължение на три месеца и половина, в престижния Музей за съвременно изкуство в Сейнт Джонс, столицата на Нюфаундленд, където самостоятелните изложби са рядко изключение, върху цял етаж са подредени скулптури и рисунки на българина Любен Бойков. Той е носител на много канадски награди и отличия, страната отдавна го е приела за свой творец. Нейните паркове, градини, градове са станали дом и естествена среда за творбите му.
Голяма част от живописните платна на Елена пък са притежание на частни и държавни галерии и колекции в Канада, САЩ, Австралия. Есента при изключителен успех премина изложба на българката в Торонто.
Колекционери пристигат с частните си самолети в приказното имение-галерия и ателие сред дивата природа на остров Нюфаундленд, за да вземат нейни картини, в които избухват цветовете на краткото северно лято… Приятели на Елена смятат, че докато била в България, в живописта й преобладавали потиснати тонове. В Канада нейните картини преливат от цветове… Есента и тя ще покаже живописна изложба в същия Музей за съвременно изкуство в Сейнт Джонс. В рамките на година музеят дава възможност за самостоятелна изява и на двамата българи…
„Съвсем случайно моята изложба предшества нейната в Музея за модерно изкуство“, казва Любен Бойков. При последното им завръщане в София, преди Коледа, с него и с Елена седим на чаша чай в американското кафене „Стар Бъкс“ на ъгъла на улиците „Гурко“ и „Левски“. Говорим за живота зад граница, за съдбата, за космоса на духовното оцеляване, за вдъхновението и последните им изложби. Може би е странно, че българските медии не са проглушили ушите на публиката с успехите на сънародниците ни зад океана. Странно е, че български галеристи не са ни показали творбите, с които би се гордял всеки салон на изкуството.
„…Има една единствена дума, с която мога да определя новата изложба на Любен Бойков и тя е …:У-АУ-У…“Така възторжено водещият по националното канадско радио започва интервюто си с Любен, след откриването на ретроспективната му изложба в Музея за съвременно изкуство. Тя става културно събитие, за което дълго се говори в Канада.
„Показах вариации на тема „Човешкото тяло“ – в скулптури и в рисунки. Човешки тела, анонимни като пол и възраст, в различни състояния. Направени са от естествени, органични материали – от треви, от клечки, от платове, дантели, кожи, пеперуди. Някои комбинации са нетипични – въжета и мъниста, примерно. Във фигурите са включени оригинални дантели на баба ми от 20-те, 30-те години на миналия век, които взех оттук, при едно от идванията си. Използвам метафората на трансформацията им през поколенията.“
За какво става дума може да се види в каталога от изложбата (виж снимките). Човешко тяло, обгърнало голям камък като в майчина утроба. Скално яйце… Друго тяло от корабни въжета е застинало в поза на древна египетска мумия. Следващото, стъпило с боси стъпала на пода, се разклонява нагоре в голи клони на дърво.
Любен обяснява, че изразните средства са въпрос на творческа еволюция. „Не малка част от тази еволюция е фактът, че отидохме на мястото, където живеем и по начина, по който живеем. Живеем в гората, в дивата природа. Повечето от материалите вадя от тях и ги свързвам с целия останал житейски багаж, който нося още от България. 30 години сме живели тук, 20 години там, в Канада. Изборът е функция на цялостния ни растеж като индивиди и като художници. “
Елена допълва картината за канадския дом:
„Любен като казва, че живеем в гората, в живата природа, наистина е така. Ние действително сме отделени от града. Живеем на 20 километра от Сейнт Джонс, основния град на Нюфаундленд, на брега на Атлантика. От едната страна е океанът, а от другата са горите на Нюфаундленд. Силна, вдъхновяваща природа. Чисто физически пейзажът е пропит с вселенски енергии…
Океанът, северното море. Водата идва като някакво огромно чудовище с невероятна сила. Ти изглеждаш малък в момента, в който се доближиш до него. Зад нас са огромните гори. Бреговете са мощни, образувани при едни от най-старите земни изригвания. Тия сили, смяна на слънце, дъжд, вятър във всеки един момент, те карат да се чувстваш жив в природен смисъл на думата.
Избрали сме този начин на живот, защото изключително много ни вдъхновява и двамата. В същото време имаме спокойствието и тишината на ателиетата, на дома си. Във всеки един момент, в който искаме космополитния град, също го имаме. Сейнт Джонс е не малък град. Оттам със самолет сме на два часа път от Манхатън, от Торонто, от Монреал. Ние сме непрекъснато в такива пътувания между големия град и гората.
За нас това е най-идеалната комбинация, най-идеалния баланс между дивата природа и града. Защото ние непрекъснато имаме промяната. Да си сам в Майнрот, където живеем с птиците, с лосовете, с китовете пред нас. И в следващия момент да си част от милионите в Манхатън. Около теб да е мравуняк от хора, но едновременно да си сам и част от едно огромно тяло. Невероятно силно, вдъхновяващо усещане за един художник. “
Как са се решили да напуснат осигурения си живот в София и да скочат в неизвестността преди 20 години? Бащата на Любен Бойков е член и председател на журита на големи национални изложби, влиятелен, синът му не би имал проблем в кариерата. След академията Любен започва да преподава в Техникума за художествени занаяти в София. Прави първите си самостоятелни изложби… Може би това е бягството на сина от славата на бащата?
„Много българи по това време направиха подобна стъпка – обяснява Любен – Сред художниците цели класове от академията заминаха за Канада… Нищо уникално няма в стъпката. Идва един момент в живота на човека, когато решаваш, че си стигнал праг. Или ще се спреш пред него, или ще го прекрачиш. Ние избрахме да го прекрачим и го прекрачихме категорично. Защото тогава тръгнахме с едно бебе на 2 години, с 65 долара и с един сак. Без въобще да знаем къде отиваме.“
Самолетът, с който пътували за Куба, кацнал в Северна Канада. „Успяхме да слезем от борда, буквално да скочим направо в снега. Ние бяхме на съветски самолет, сигурно пълен с КГБ агенти или поне с добре проверени хора, които са имали право да работят в Куба. Те не ни пускаха да слезем. Така че трябваше физически да ги отстраним от пътя си, да ги преодолеем. Изскочихме по стълба през авариен изход. Канадската полиция стоеше долу, тъй като знаеше, че с тези самолети стават такива неща.
В момента, в който скочихме, бяхме на канадска територия. Оттам минахме през всички перипетии на хора, които започват от абсолютната нула. Което пък ти дава друго усещане за живота. Не толкова по отношение на самочувствието, че си направил чудеса. Но съзнанието, че това което си постигнал, си го направил сам. Никога не разбираш всичко. Дава ти по-скромно отношение към света, не изискващо и това те приучава да разчиташ на самия себе си.“
Моменти на отчаяние?
„Отчаяние не е имало. Имало е моменти на съмнения …“
А обратния път? Мамил ли ги е?
„Никога. Нито в един момент не сме мислили за връщане.“
В самото начало семейството има късмет, защото на третия месец от приземяването си в Канада, Любен започва да работи като университетски преподавател, което не е много типично за по-голямата част от емигрантите. Това им дава възможност за по-бърз трамплин, по-бързо цялостно да се отдадат на творчество.
„Като казвам, че никога не сме мислили да се връщаме в България, това не означава, че сме търсили съзнателно прекъсване на връзките. Напротив, всяка година сме тук, обикновено по два пъти. Връзките са ни живи. Не в професионално отношение. Но носим българската си идентичност с нас. Не само, че не я крием, а напротив, винаги навсякъде я манифестираме, защото е поне половината от това, което ни съставлява като индивиди. „- обяснява той.
Елена допълва нейния поглед към емигранството:
„Не стана изведнъж. Имаше голяма доза решеност, голяма доза неизвестност, голяма доза объркване. Животът ни показа пътя. Имахме малко дете с нас. След това родих второ дете. В продължение на 7-8 години бях отдадена изцяло на децата. Трябваше ни време да усетим себе си, да отгледаме децата, да си стъпим на краката. По-зрелите творчески години за мен настъпиха, когато децата поотраснаха.
Получих нови творчески енергии, идеи, натрупани в годините. Аз съм художник, който се вдъхновява от момента, от ежедневието от дишането, сега и в този миг. Референции към минало и бъдеще правя, но винаги през моите очи сега, на момента. Тъй както говоря с теб, това което усещам, това е за мен извор на вдъхновение.
Когато съм в Нюфаундленд и се разхождам рано сутрин с един термос кафе покрай океана, понякога зарядът, който получавам е толкова силен, че буквално тичам в ателието, за да излея енергията, която току що съм получила. Моята техника и начинът, по който рисувам, са спонтанни.“
Последната изложба на Елена е в Торонто, град с много художници, с много галерии, с талантливи хора. Изживяването било невероятно, защото стотици дошли на откриването. Успехът е категоричен. Всички платна са продадени.
„Моята галеристка е жена, на средна възраст с изключителна страст и амбиция, която безумно харесва работите ми. Галерията е известна, има клиентела, своя публика. Но аз имах притеснения, че независимо от цялата реклама, в тази студена вечер, 2 октомври, петък, на откриването ще дойдат само няколко души и галерията ще остане празна…
Залата беше препълнена. Не можеше да се диша вътре. Не можеше да се разминеш от хора… В шума и в целия трепет на момента всички те поздравяват и ти казват невероятни думи. Това е което храни художника и му дава тласък за следващия проект.
Сега работя пътувайки, дишайки, гледайки, помирисвайки. Всеки ъгъл на София. След това летим през Амстердам. На връщане ще минем през Ню Йорк, за да видим отново нашите любими места и хора“, усмихва се Елена.
Кои са любимите им места?
„Кое не е?“, казва Любен.
„Кое не е? – повтаря след него Елена – В Ню Йорк много обичаме Манхатън. Искаме да купим жилище там. Защото ни предлагат възможности, имаме отделни сигнали за работа. А докато физически не се пренесеш за по-дълго, нишката се къса някъде. Още повече, че в Ню Йорк са близките ни приятели.
Сега, като се върна, започвам да работя. Усещам все повече и повече как душата ми се изпълва с идеи и намерения. Надявам се, стискам палци – защото никога не знаеш какво ще излезе от този заряд. Надявам се, че ще събера звездите и като се върна, до 8 октомври, ще създам нещо ново. Ще излея душа, идеи, чувства. През моята гама, през моя килим на свят и емоции.“
Елена е родена на 2 декември, зодия Стрелец. Любен е Овен – 12 април. Огнени зодии. Казват, че се допълват в разликите, че имат огромно привличане като изкуство и като хора.
А не е ли трудно двама творци да работят на еднакво ниво на известността и изявите …когато са семейство?
„Типичното за нас двамата, за разлика от другите двойки творци, е че не само между нас няма професионално съревнование. Но напротив, всеки нейн успех е приветстван от мен повече от моите собствени и обратното,“ казва Любен.
„Вдъхновението му става и за мен вдъхновение“, допълва Елена. Тя подкрепяла Любен при подготвянето на изложбата за Музея на съвременното изкуство, помагала му при правеното на отливките и в целия технически процес.
„За мен работата по неговите творби беше зареждане за моите работи по пътя на индивидуално пречупване. Когато нещо остава в душата, нещо друго ти добавя човекът до теб.
Изключително сме щастливи, че се имаме един друг. Критици и публика сме един на друг в тия професии. И вдъхновители. А да не говорим, като отворим бутилка вино, там идва другото вдъхновение за живота и за любов въобще“, се усмихва Елена и синия й поглед се пречупва зад стъклата на очилата закачливо живописно.
„Сещам се за един проект, който е показателен. Направихме една художническа книга. Двамата работихме върху нея един след друг. Тя беше съставена от любовна лирика, написана от 11 жени. Любен изчака да свърша цялата работа по книгата, с илюстрирането на стиховете.“
Любен продължава: „Елена избра 11 поетеси от древността до наши дни – от Сафо, през една японка, корейка… до 20 век, от различни географски райони и традиции.
Елена : „След това Любен направи кориците от бронз… Аз видях, че той е безумно вдъхновен от това, което аз направих. С други думи, ние се храним творчески един от друг.
Любен: „Много, много необичайна книга. Направихме 18 оригинални книги. Всяка илюстрация е единствена. Всяка се отличава от другата – беше като вариации на теми в музиката.“
Елена: „Импровизации на една тема“.
Любен: „Да, като джем сешън. Тя работеше, аз поех нейния регистър…“Елена: „Направихме след това изложба с книгите.“
Любен: „Много от тях са в големи обществени колекции. Библиотеки и колекционери ги изкупиха. Разказах ви го като пример как се вдъхновяваме един друг…”
Откраднах няколко минути от времето на българското канадско семейство в София, преди да излетят отново към Намерената нова земя, както се превежда името на техния остров „Нюфаундленд“, дал им нов дом и вдъхновение преди 20 години.