Щастието 1: Как да общуваме с другите и… със себе си

Тереса Касас. Снимка: Ел Паис семанал

Семейството, партньорът и приятелите са източник на нежност и подкрепа, но и на проблеми. За да подобрим нашите сърдечни връзки трябва да започнем от собствената ни връзка със самите себе си…
E-vestnik пуска в три части текст от списание „Ел Паис семанал“, приложение на испанския вестник „Ел Паис“, в която се анализират с примери различни аспекти на щастието – Как да общуваме с другите и със себе си, как да примем раздялата с любимия човек, как да приемем смъртта на близък човек. Текстът е ценен с примерите, които дава как понякога загубата може да послужи за стимул в живота и за средство да преосмислим себе си и намерим нов смисъл и мотиви.

Тереса Касас: „Невъзможността да имам деца ми даде урок по безусловна любов”

35-годишна. Омъжена. Финансист по професия. Мотивът за нейното укрепване на личността е фактът, че не може да бъде майка.

Когато навърших трийсет години, това, което най-много ценях в живота бе стабилността, която ми даваха моята професия и връзката с партньора ми. Скоро след това решихме да предприемем нов съвместен проект – да станем родители. Малко по малко това наше съкровено желание се превърна в трудно предизвикателство. И до ден днешен не успяваме да го реализираме. Пробвах всевъзможни терапии, за да забременея, всички бяха безуспешни. Дори предприехме нужните стъпки за две осиновявания. Това бяха пет години на мечти и надежди, но също така на сълзи и на разочарования. След този дълъг и труден период, който преживяхме рамо до рамо с партньора ми, се чувствам благодарна на съдбата за това, че не ми поднесе всичко на тепсия. Трудностите ми предоставиха възможност за лично израстване. Открих и нещо, което не очаквах – свободата. Зададох си много въпроси и пред мен се отвориха неочаквано нови врати. Започнах да сътруднича в проекти посветени на деца от различни части на света и се чувствам отговорна за укрепването си като личност. И именно това мое „пътешествие” навътре в себе си ме подготви на свой ред да бъда майка на всяко едно дете – от каквато и да е раса, с или без лични и здравословни усложнения. Сърцето ми е пълно с преживените емоции и любовта към други момиченца и момченца, които по някакъв начин винаги ще бъдат част от детето, което един ден вероятно ще дойде в живота ми. Благодарна съм за това време на очакване, което ми позволи да се опозная и да вляза в контакт с моята истинска същност. Именно от това най-интимно пространство вътре в мен черпят сили моето доверие и моята смелост. Научих се да се боря за своите мечти откъм свободата и да осъзнавам какво искам от живота. Освен ангажираността ми с майчинството, подкрепям и обществени проекти за лично израстване.”

Не сме сами. И дори да искаме, не можем да бъдем сами. Нашето съществуване се примесва постоянно в живота на други хора. Ние сме деца, братя и сестри, родители, баби и дядовци, приятели, гаджета, съпрузи, бивши партньори, вдовци, вуйчовци, чичовци и лели, братовчеди, племенници, зетьове и снахи, сътрудници, шефове и служители. От раждането до смъртта на всяка крачка и всеки етап от живота ни придружават серия социални роли, които са източник на радост и тъга, на доверие и страх, на мир и на гняв.

От човешките взаимоотношения възникват моментите на най-голямо щастие, но също и тези на най-силно страдание. В някои случаи, като този на Тереса Касас, подобни изживявания възникват дори преди реално да се е установила конкретна сърдечна връзка. Големият парадокс на живота е, че най-много конфликти имаме тъкмо с хората, които най-много обичаме. Затова мнозина смятат, че не могат да споделят живота си с други хора, но не могат и да живеят без тях.

Пред този омагьосан кръг експертите по израстване на личността предлагат да приемем нашия социален живот като една възможност за научаване на нещо ново. Най-вече за да можем да подобрим нашата позиция в трудното състезание по създаване и поддържане на здравословни връзки. Измежду многото всепризнати психолози се отличава писателят Чавиер Гикс, който смята, че „хората не се разбират с думи”. Според него по-голямата част от човешките конфликти тръгват от объркване, езикови недоразумения и най-вече от нашата неспособност да установим реални, обективни и дълбоки отношения.

Ненапразно във всяко човешко общуване има три нива. Първо стоят нашите причини или това, което искаме да постигнем или допринесем при взаимодействието си с другите. След това идва нашият начин да изразим тези намерения чрез езика, действията и поведението. И накрая се сблъскваме със субективното тълкуване на нашия събеседник. Според Гикс колкото и да настояваме да наричаме този процес общуване в много случаи съществува истинска пропаст между нашите намерения и финалната интерпретация на човека отсреща.

И не само това. По принцип човешките същества тълкуваме егоцентрично това, което ни се случва – искаме реалността да се приспособи към нашите мечти, нужди, очаквания и това обуславя и затруднява взаимоотношенията ни с другите, обяснява Гикс, който е автор на книгата „Мисленето не е безплатно. Вярвания, общуване и взаимоотношения.” Проблемите започват да възникват, когато хората, които ни заобикалят, не изпълняват нашите очаквания, когато говорят или правят неща, с които не сме съгласни или застанат на пътя ни и претендират за нещата, които ние самите искаме за себе си. Заключението на Гикс е, че колкото и да се опитваме да търсим причините в другите, нашите конфликти с тях се коренят в нас самите.

Елма Роура: „Майка ми бе моята учителка в изкуството на живота”

25-годишна. Живее с приятеля си. Терапевтка и основателка на Център „Развий-се”. Мотивът за нейното укрепване на личността е страданието в отношенията с майка й.

Елма Роура. Снимка: Ел Паис семанал

От много малка свикнах да слушам майка ми да се оплаква, че животът й би бил много по-щастлив, ако може да смени шефа си, работата си или да се прибира по-рано у дома. Накрая всички тези неща се случиха, но тя продължаваше да се чувства пленница на страданието, като обвиняваше другите за своето нещастие. След дълго съжителство с тези депресивни състояния и някои лични травматични преживявания, разбрах, че единственото място, където мога да търся отговор на въпросите си, е вътре в мен. Това прозрение ме накара да се събудя. По-нататък отношенията с майка ми се влошиха дотолкова, че престанахме да си говорим. Тогава моят стремеж към щастие се превърна във фикс идея. Не спирах да се боря за всичко и срещу всички. Не успявах да разбера в какво се състои този така наречен „живот”. И без да искам се превърнах в незадоволената жена, от която толкова много исках да избягам. С времето си дадох сметка, че всъщност моята борба не е срещу майка ми, а срещу мен самата. Когато проумях, че не е нужно да доказвам нищо на никого и че всичко зависи от това как аз самата възприемам реалността, престанах да търся щастието, тъй като вече го бях открила вътре в себе си. И оттогава продължавам да се уча всеки ден, споделяйки опита си и придружавайки други хора в тяхното усилие да преодолеят бурите на живота. И ако майка ми е била човекът, с когото съм имала най-много конфликти, също така е тази, от която най-много съм научила и на която съм най-благодарна. В момента нашите отношения са пълни с нежност и любов. Дължа й много повече от просто това, че ми е дала живота.”

Историята на Елма Роура не е изолиран случай.

Сянката на „мама и тате”

обикновено е доста по-голяма, отколкото ни се иска да признаем. Любопитното е, че никой не поставя под съмнение, че родителите са сред хората, които най-много ни обичат. И въпреки това понякога техните добри намерения имат вреден ефект върху оформянето на нашата идентичност и начина ни на живот. Така в много случаи условностите, придобити по време на детството, оставят следи, които трудно се изтриват. „Емоционалното наследство на нашите родители е като раница, която тежи на гърба ни, пълна с вярвания, правила и ценности, които ни казват какви трябва да бъдем и как трябва да живеем”, твърди ръководителят на Института „Гесталт” Жоан Гарига. Той е специалист в областта на семейните констелации*. И тъкмо това е същината на голямата част от конфликтите, които съществуват в семейството. Някои родители причиняват на децата си точно това, което на тях им е било причинено, когато са били малки – втълпява им се определен начин на виждане, поставяйки пречки пред личното достигане до представа за самия себе си и до свои разбирания за живота, според Гарига. Все пак трябва да имаме предвид, че никой не ни учи да бъдем родители, въпреки че без съмнение това е най-трудната професия.

При навлизането в зряла възраст много синове и дъщери обвиняват своите родители за собствената си емоционална недостатъчност, несигурност или гняв, който изпитват при незадоволителните си лични връзки, добавя Гарига, автор на „Къде са монетите? Приказка за нашите родители.” Въпреки че е много по-лесно да сочим родителите си като виновници за нашето нещастие, рано или късно идва един момент, в който нямаме друг избор, освен да поемем отговорност за собствената си съдба. Без съмнение това е моментът на истинското ни съзряване като личности и обикновено идва придружен от една от най-големите екзистенциални кризи на нашия живот. Предизвикателството е да приемем, че отвъд миналото, единственият ни проблем в точно този момент сме самите ние. И да постигнем това, което Елма Роура е постигнала с нейната майка – да прегърнем в сърцето си нашите родители, а не да очакваме да бъдем прегърнати от тях.

По сп. Ел Паис Семанал, със съкращения,

Превод Биляна Иванова, консултант – Елена Кръстева, психолог

(Следва – „Щастието 2: Как да приемем раздялата с любимия човек“)

Здраве, Наука & Tex
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.