Режисьорът Масимо Капели: Можеш да се посмееш дори на погребение
Новите технологии са важни, но ако нямаш добра история, 3D-то не помага, смята италианецът
Масимо Капели е италиански режисьор и сценарист, който дебютира в пълнометражното кино през 2006 г. с комедията „Най-прекрасният ден” („Il giorno piu bello”), която беше представена за пръв път на български екран в рамките на 14-ия София филм фест. Филмът разказва историята на трийсетгодишните Нина и Лео, които заради едно недоразумение решават да се оженят. Изведнъж двамата попадат в омагьосания кръг на баналната предсватбена истерия. По пътя се сблъскват с ексцентричните родители на Нина, които са я кръстили на вожда на революцията Ленин. Записват се за венчавка при бившия комунист отец Тито, който гони от църквата всеки „другар”, осмелил се да се прозява по време на проповед… Филмът на Масимо Капели разсмя до сълзи публиката в кино „Одеон” и за пореден път доказа, че съвременното италианско кино не е за изпускане.
– С „Най-прекрасният ден” сте успели да превърнете един банален сюжет в страхотна комедия, каква е рецептата?
– Ами въпросът е как гледаш на живота. Всяка ситуация има и странни и смешни страни, дори на едно погребение има на какво да се посмееш. За мен беше естествено да напиша нещо смешно. По време на филма се смееш, но когато се прибереш вкъщи, разбираш, че си гледал една история за човек, който осъзнава, че е адски трудно да правиш точно това, което искаш. Защото често някой друг взима решенията вместо теб – приятели, семейство, роднини, традиции ако щеш. И това е основната концепция на филма, но аз предпочитам да пиша смешни неща, защото така публиката ги възприема по-лесно.
– Много български режисьори се опитват чрез филмите си да казват някакви страшно мъдри неща, без значение дали публиката ще се забавлява или не. Какво мислите за това?
– В Италия също е така. Не мисля, че това може да бъде правилно или грешно. Лично аз правя филми, които след това ми е приятно да гледам. Едно послание може да бъде поднесено и по тъжен, и по смешен начин.
– Хуморът във вашия филм напомня на този в „Приятели мои” на Марио Моничели…
– Това е много типично за италианската комедия. То е някакво наше специално отношение към живота. Когато бях млад, гледах ужасно много такива филми, в които историята е поднесена по този смешен начин. И може би съм се повлиял.
– Това ли прави италианското киното толкова разпознаваемо?
– Може би, не знам. Видях, че публиката на София филм фест се смя. Показвал съм филма пред американска, пред руска публика и всички се смеят. Което ми беше странно, защото си мислех, че съм направил типично италиански филм, що се отнася до героите и историята. Но пък историята се оказа международна – явно всеки припознава по нещо от себе си.
– Трудно ли е да се прави кино в Италия?
– Когато аз започвах, беше по-лесно. Преди се отпускаха много повече държавни средства за филми, но нещата се променят и е много трудно за един млад режисьор да започне да прави филми. Всъщност с първия филм не е толкова трудно, можеш да го направиш. Но ако не постигне някакъв колосален успех, става много трудно да направиш втори. Моят филм имаше успех в Италия и сега се опитвам да направя втори, но не е никак лесно.
– Толкова ключов въпрос ли са парите? Може ли с по-малко средства да се направи хубав филм?
– Моят филм не беше направен с много пари. Мисля, че човек може да организира добре нещата и филмът да стане добър. Но трябва всяко евро, което имаш да се използва по най-добрия начин. Направихме филма с много малко пари, но и с много ентусиазъм. Важно е да успееш да накараш хората да участват, да ги запалиш, дори и да не можеш да им обещаеш големи хонорари.
– Гледа ли се италианско кино в Италия или публиката и там предпочита американските кино хитове?
– Италианските филми заемат около 40% от пазара. Така че положението не е толкова зле. Но през последните две години нещата се променят и след навлизането на новите 3D-филми, се гледат доста американски неща. Но пък хубавото с 3D-то и големите мултиплекси е, че хората все пак ходят на кино. Можеш да отидеш да гледаш „Аватар” и ако случайно няма билети, да решиш да изгледаш някой друг филм. Така че за мен важното е, че хората отново влязоха в салоните.
– Мислите ли, че вкусовете се променят в ерата на дигиталните технологии?
– Мисля, че специалните ефекти са важни, но основното нещо в един филм е историята. Ако историята не може да те заинтригува, ще гледаш десет минути и ще си кажеш, че искаш нещо друго, независимо дали е на 3D или не.
– Имате доста късометражни филми, каква е разликата в снимането на къс и пълнометражен филм?
– Ами, и в двата случая в първите дни на снимките положението е най-зле. Това е времето, в което трябва да създадеш някакви отношения с екипа. Ако снимаш късометражен филм, точно в момента, в който си създал тези отношения, снимките свършват. Защото продължават не повече от пет дни. И това е ужасно. И обратно, при пълнометражното кино, като минат тези пет дни, напред остават още 5 или повече седмици и е невероятно. Има някакъв механизъм, който се задвижва и всички започват да се разбират. Но пък при късометражните можеш да изпробваш най-различни неща. В Италия първият ти филм трябва да бъде или комедия или драма. Но когато правиш късометражни, можеш да снимаш ужаси и какво ли още не, да експериментираш. Няма голям продуцент, няма натиск и правиш каквото си искаш.
– Какъв ще е следващият ви филм?
– Аз съм и режисьор, и сценарист. Имам два сценария – една комедия, но малко по-дълбока и една драма, на която можеш да се смееш. За мен е изключително лесно да представям тъжните неща по весел начин.