Юли Стоянов: Партизански игри и клюки прогонват Иречек от България
Документален филм за живота на чешкия учен българофил
Юлий Стоянов е режисьор на новия документален филм „Срещи с Иречек”, излъчен на 25 март по БНТ и награден на фестивала „Златният ритон“ в Пловдив с наградата „Академика“. Константин Иречек е от чешки произход, роден във Виена. Написал е „История на българите“, 1876 г. След Освобождението, през 1879 г., пристига у нас и работи като главен секретар в просветното министерство и директор на Народната библиотека. През 1881-1882 е и министър на просвещението. Сценаристи и режисьори на филма за него са Юли Стоянов и Асен Владимиров. Юли Стоянов е от най-известните български кинодокументалисти, с много награди от кинофестивали. Сред по-известните му филми са: „Захари Стоянов“ (1975) – „Златен ритон“ и Наградата на СБФД, Пловдив 1976; „Любен Каравелов – материали от едно проучване“ (1979) – Наградата за документален филм и Наградата на критиката, Пловдив 1978; „Сребърен ритон“ за трилогията „Училище”, „Професия” и „Поминък”; „Златен ритон“, Пловдив 1983, Наградата на СБФД; „Дъщерята на посланика Дод“ (1985) – Наградата на Съюза на журналистите, Москва 1985; „Момчето, което наричаха „Господин Възхищение“ (1987) – Специалната награда, Пловдив 1987; „Разкрасяване на градската среда“ (1989) – Наградата на София 1989; „Около паметника“ (1991); „Борислав и Балканите“ (1993); „Българско време“ (1995); „Като на кино“ (1999); „България: база данни“ (2004) – Специалната награда на „Златен ритон“, Пловдив 2005 и др.
– Господин Стоянов, кога се роди идеята да направите филм за Константин Иречек?
– Може да прозвучи малко нелепо, но от години искам да направя този филм, срамота е дори да се каже от колко отдавна. Още като заминах да следвам в Прага, Иречек беше една от фигурите, които ме заинтригуваха. Защото eдинствената ни представа за него е от главата за посещението на Бай Ганьо в неговия дом от едноименното произведение на Алеко Константинов. И нищо повече. Знае се, че е много заслужил деец, но с какво и как, повечето българи нямат никаква представа. Затова винаги съм си мислел, че е интересно да се проучи личността му, неговият живот и дело. Но това са оказа не толкова просто.
– Защо?
– Ами с изненада установих, че той и в Чехия е малко познат. Първо не е живял много там – едва в края на живота си се връща в Прага, вече професор. Но не е популярен. Много по-популярни са баща му, който е бил министър в правителството във Виена (тогава Чехия е в рамките на Австроунгарската империя), дядо му по майчина линия, големият славист – Шафарик, основоположник на тази наука. Освен това е роден и израсъл във Виена. Ходи и в Чехия при дядо си, в родното място на баща му – но малко или повече като гост.
Първо един колега, който следваше филология в Чехия, се захвана с написването на сценарий, но не можа да го довърши. Изискваше се голямо проучване в Чехия и Австрия. И накрая колегата Асен Владимиров, който е съсценарист и сърежисьор на филма, ме попита за съдбата на проекта. Дори му предложих да го реализира сам, но той сметна, че след като няколко пъти съм се наемал с тази тема, ще бъде етично да работим заедно. Неговите усилия и упоритост направиха филма реалност.
– Асен Владимиров ли направи проучванията в чужбина?
– Да. Като почнахме работа си казах: сега къде ще тръгна на тези години – нужно е да се снима навън. А той снима в Чехия и във Виена, където, както ви казах, Иречек не е познат много и трябваше да се рови, да се намери образ на епохата, както и някаква следа от него. И благодарение на това филмът стана. Навремето щеше да бъде много трудно да се снима в чужбина – искаха се куп разрешения,бюрократичните спънки бяха невероятни. А сега, дори с малък бюджет, е по-възможно да се снима в чужбина – намират се евтини самолетни билети, спи се в евтини квартири. Слава Богу, колегите направиха това и донесоха много хубав материал.
– Разкажете за работата върху филма.
– Интригата се завъртя около посещението на Бай Ганьо у Иречек. Идеята ни беше да тръгнем от този епизод – това е една необикновена възможност разказът да започне с конкретна случка – и да се разясни най-накрая за какво става дума в тази среща. Още като бях малък много се чудех и нищо не разбирах от диалога между Иречек и бай Ганьо– кой какво написал, кой какво казал, пък написали срещу него, пък после той написал от името на някакъв друг – въобще невероятна бъркотия. Всеки го е усещал това. От цялата случка се запомня просташкото поведение на бай Ганьо. Абсолютно неясен остава целият диалог между двамата. Затова сме се опитали да изясним кой е Иречек, какъв е бил тук, каква е тази съпротива срещу него. Това е драматургичият възел, който решава целия филм. Много се радвам, че филмът бе озвучен от актьора Ицко Финци. Консултант на филма е проф. Никола Георгиев.
– Как Константин Иречек стига до България?
– Забележителното при него е необикновеният му интерес към миналото и света. От малък се занимава, търси, рови, чете история далеч повече от своите съученици, търси литература за археологически разкопки, за нови земи. Всичко това се натрупва и под влияние на дядо му насочва интереса си към славянските народи – Сърбия, Хърватия. България също попада в неговото полезрение и това което вижда го заинтригува. Много любопитно е, че Иречек още съвсем малък почва да прави вестник, подобен на някогашните училищни стенвестници, при това на много добро ниво и графично, и като съдържание. Там за първи път се вижда, че има отношение и познание по проблемите на Балканите. След това този интерес се задълбочава, той се запознава с българи в Чехия като Марин Дринов, Васил Стоянов, създателите на Българското книжовно дружество (днес БАН), както и с български студенти, даже градинари. Така интересът му към нас се засилва все повече, докато в един момент се стига до написването на „История на България”, когато е само на 23 години. Това е невероятно постижение за толкова млад човек и го прави просто първооткривател в това отношение. По същото време има и други текстове върху нашата история, главно от австрийци, но толкова сериозен академичен труд няма. И затова негова „История на България” предизвиква много голям отзвук. Щастливо съвпадение е, че тя излиза в навечерието на Априлското въстание, което още повече засилва интереса към нея, създава особена атмосфера около книгата. След излизането на историята Иречек много активно се включва в каузата, с която се е ангажирал. Има и комични случки. Той например събира писма от българи, изрезки от вестници, информация оттук, оттам и на база на събраните по този начин факти прави поредица „Писма от Долния Дунав” все едно е кореспондент от мястото на събитието. Това е една много интересна, но полезна за България мистификация, която се публикува в австрийския печат.
– До този момент не е идвал в България?
– Не, той идва след Освобождението, когато Чехия е обхваната от вълна на ентусиазъм да помогне на братята славяни и у нас почват да идват чехи. Иречек е поканен от Марин Дринов и Константин Стоилов. Те смятат, че един такъв млад човек, който се интересува от България, ще бъде много полезен и го ангажират със създаването на система за просвета като го назначават за секретар на Министерството на образованието. Това назначение, паралелно с искреното му желание да помогне наистина, му осигурява и едно прилично възнаграждение, заради което пък той има много проблеми в България. Почват интриги: какъв е тоя дето е дошъл, сега ще взима много повече от нас. Е, не всички, разбира се. Общо взето го приемат много добре в първия момент.
– Но след това почват да злословят?
– Да, съвсем точно казано. Иречек почва да си води дневник, в който ден по ден описва нещата. Понякога има оценки, които са доста нелицеприятни. И хем знаем, че има основание да ни види такива, хем ни докривява. Самият той многократно се е огорчавал, искал е да си отиде, но се задържа, защото все пак е започнал нещо да гради тук. Дневникът разкрива всеки нюанс в настроението му. Той пише -отношението му се подобрява. Цялото това лъкатушене е подробно отразено и превръща дневника в един много добър документ за състоянието на нещата в България и българите по това време. В същото време много трудно върви създаването на система за просвета. Едновременно започва да работи и по изграждане на Народната библиотека и музей, за което го кани княз Александър Батемберг. Мъчи се да пише и свои работи, да има свободно време, да може да пътува из страната, което пък ядосва много хора и предизвиква тяхното неодобрително мърморене: къде е тръгнал сега, къде ще ходи. Но когато излиза извън от София, той вижда че хората са много добри, много свестни, и че заслужват неговите усилия. Така или иначе Иречек се оказва въвлечен в почти партизански дрязги и в онези политически събития, свързани със суспендирането на конституцията от страна на княз Александър. Князът създава новото правителство и го кани за министър на образованието. Той не е искал да бъде министър, искал е да бъде секретар, но се натоварва с това. За жалост много бързо настъпва поредно разочарование, той усеща, че работата не е такава, както си я е представял. Тези събития предизвикват решението му окончателно да напусне България.
Разочарован подава оставка като министър и се мъчи да се възстанови в Пражкия университет. И когато там му дават катедра, си събира багажа и заминава огорчен. По-късно малко трудно се свързва с България, макар че го канят по много поводи, а интелигентните българи съжаляват за случилото се. Проф. Шишманов – тогава министър на просветата и човек с достатъчно авторитет – също настоява той да се върне, но Иречек отказва. Кореспондира си с българи, има отношение към страната ни все пак, но не му се връща у нас. И се обръща към сръбската история. Ходи редовно и в Хърватско, в Дубровник, и по-нататъшната му дейност е свързана с тези страни.
– А къде днес човек може да гледа филма и документални филми въобще?
– След фестивала в Пловдив филмът чака ред в телевизията, слава Богу филмът ще бъде показан на 25 март. Предстои и прожекция в Чешкия културен център, заедно с някои мои по-стари филми. Но големият проблем наистина е, че по принцип документалните филми трудно стигат до зрителите. От Дома на киното се мъчат да възстановят една традиция всеки вторник да показват документални филми. Най-достъпна си остава телевизията, но и там тези филми трудно си пробиват път на екрана.