Йон Айвиде Линдквист – илюзионистът, който написа бестселър за вампири

Йон Айвиде Линдквист. Снимка: личен сайт

Дебютният роман  на Йон Айвиде Линдквист (р.1968) „Покани ме да вляза“ е романтична, социална вампирска история на ужаса. Публикувана през 2004 след много откази, тя постига огромен успех в Швеция, а после и в други държави. През 2005 излиза втората му книга „Да се справиш с немъртвите“, в която се разказва за зомбита или „възкръснали мъртъвци“ в района на Стокхолм. Книгите на Линдквист са преведени на много езици, сред които английски, немски, италиански, норвежки, датски, полски, холандски и руски. Преди да стане професионален писател, Линдквист работи в продължение на дванадесет години като илюзионист и комик. Като тийнейджър обича да забавлява с фокуси туристите в Стокхолм. У нас го представя ИК Колибри. Филмът по книгата, чийто сценарий е също на Линдквист, шества триумфално по световните екрани и е носител на множество отличия – Голямата награда на фестивала в Трибека (2008), наградата „Златен Мелиес” на Фестивала на европейските фантастични филми за най-добър европейски игрален филм (2008) и четири награди на Шведския филмов институт. Поради огромния международен успех на филма и книгата, вече преведена на много езици, веднага са били откупени правата за римейк на английски език.

– Ще ни кажеш ли как се роди книгата, каква е нейната история?

– Да. Написах тази книга преди седем години и тя беше отхвърлена от ужасно много шведски издателства, но накрая беше публикувана от „Ордфронт“ и… Имаш предвид как се роди историята или как се появи книгата? Историята? Добре, това беше първият ми роман, който пожъна съвсем неочаквано невероятен успех в Швеция, а аз започнах да го пиша, понеже исках да опиша мястото, на което съм израснал – Блекбърг, едно от предградията на Стокхолм, – както правех преди, когато бях комик; тогава разказвах често за Блекбърг или по-скоро за един измислен Блекбърг със съперничещи си банди и за живота в него по онова време. А после, когато започнах да пиша първия си роман, се върнах към града и създадох един Блекбърг, в който е напълно възможно да живее вампир. Описах го като място, на което един 12-годишен вампир би могъл да съществува, при това подходих съвсем сериозно към темата, като загърбих каквито и да било… романтични представи за вампирите или неща, които съм срещал преди за тях. Вместо това се съсредоточих върху въпроса: Ако едно дете остане завинаги на 12-годишна възраст и трябва да се скита насам-натам, да убива други хора и да пие кръвта им, за да продължи да съществува – как би изглеждало битието на подобно дете? Ако се оставят настрани всякакви романтични клишета. И тогава, докато пишех книгата, ми хрумна, че това ще бъде едно абсолютно ужасно битие. Едно окаяно, гадно и самотно съществуване. Така се роди Ели.

– Очевидно е, че си чел и анализирал вампирска литература, че си проучвал съществуващите митове. Покрай написването на книгата ли го направи, или е нещо, което си правил и преди?

– Аз съм стар почитател на хоръра. Бил съм на Фестивала на фантастичните филми и на нещо, наречено Фестивал на ужаса в Лондон… Всеки от зрителите там знае повече от мен за този жанр, въпреки че аз си вадя хляба с него. Но да, чел съм вампирски романи и съм гледал вампирски филми, преди да напиша книгата. Само че… когато става дума за хорър, вампирският жанр ми е най-безинтересен, има други, по-стойностни филми. Не чета такива книги и не гледам такива филми… Все още гледам ужаси, това е сигурно. Но ми се струва малко… досадно, че когато вляза в някоя книжарница и отида в секцията за ужаси, едва ли не половината книги са за вампири.

– Така е.

– И… Сигурен съм, че сред тях има хубави книги, но просто не мога… нямам сили… да ги търся.

– Повечето са еднакви.

– Да, има разни поредици… Не. Просто нямам сили.

– Това ли беше една от причините да започнеш да пишеш хорър? Преминал си от комедията към ужаса, защото си фен на хоръра?

– Да, би могло да се каже. Опитах се да пиша в други жанрове, както и да пиша по-традиционна литература, но това доведе до сериозна борба с езика и реших да действам като… добре, „Как би писал един ИСТИНСКИ писател? Хмм… вероятно така…“ и започнах да конструирам дълги и тежки изречения, а стилът ми беше много обмислен, но много лош. Получи се, едва когато реших да пробвам да напиша хорър – жанр, който наистина познавам и обичам… Трябваха ми доста години, за да стигна до това решение. На колко бях тогава? На 32 или там някъде. Когато най-накрая реших да напиша нещо в този жанр, писането за пръв път ми потръгна и си казах: „Мили боже – това е ЛЕСНО! Мога да го направя. Знам какво ще се случи във всеки следващ момент. Просто трябва да напиша историята по най-добрия възможен начин. Няма да се тревожа за езика или за това, че пиша литература. Просто ще се потопя в една колкото се може по-вълнуваща и сърцераздирателна история, и ще го направя по най-добрия начин, на който съм способен.“

– Човек остава с впечатлението, че в „Покани ме да вляза“ има много неща от собственото ти детство. Така ли е?

– Да, отчасти. Това, което казвам в края на книгата – че историята в нея е истинска, но се е случила по малко по-различен начин, е съвсем вярно. Животът ми приличаше доста на живота на Оскар. И вероятно съм копнеел за същото избавление като него, затова за мен беше много важно да ми позволят да напиша сценария на филма. Можеше да съсипя историята, да не успея да напиша сценарий, но вината щеше да е само моя и нямаше да се сърдя, че някой друг ми е провалил историята. От всички книги, които съм написал, тази ми е особено близка.

– Преди две-три години чух слух, че ако някой прелисти училищния годишник на Блекбърг от началото на 80-те, ще открие доста от героите в книгата, при това със същите имена.

– Да, вярно е. Променил съм само фамилиите.

– Книгата е много детайлна за разлика от филма, който е много, много икономичен. Казвам го в добрия смисъл.

– Така е.

– Повечето описани в нея места още ли съществуват?

– Да, да. О, да. Има и такива като китайския ресторант, в който висят онези пияници, който вече не е китайски ресторант, а се казва „Пържено и грил“, но в него кибичат същите алконавти. Изглеждат по същия начин и са същите хора. Посетих го преди няколко години и тогава там беше Морган, беше Лаке, беше (смее се)… Наистина. Другите места… Не, Блекбърг не е толкова променен; построили са няколко апартамента тук-там, но центърът изглежда по същия начин; мястото, на което израснах и на което живее Оскар, още изглежда така; училището… да, и то не е променено особено.

– Смяташ ли, че когато пишеш хорър, е важно в историята да има и драма?

– О, да, по дяволите. В противен случай си прецакан. Какво имам предвид? Просто… Мисля, че това е най-важното нещо, защото един хорър престава да е хорър, не е достатъчно хорър или изобщо не е хорър, когато не ми пука за хората, на които се случват разни гадни неща. Какво искам да кажа? Имаш едно малко семейство и се появява една генетично мутирала гризли, която е открила „каца с мед“ в гората, става наистина опасна и убива момчето и майката, само бащата оцелява. Ако те не са ми достатъчно симпатични, ако начинът, по който разговарят помежду си, не е успял да ме убеди, че наистина държат един на друг или просто се мотаят наоколо, опитвайки се да изглеждат добре като актьори във филм – защо, по дяволите, да ми пука какво ще им стори онази мечка? Мисълта ми е, че… в един филм можеш да вземеш герой, за когото не даваш пет пари, да го разфасоваш бавно с моторен трион и просто (да го захвърлиш)… „О, да…“ Но ако някой, за когото наистина те е грижа, стъпи върху пирон… Това е най-важното и мисля, че заради него толкова много хоръри не са успешни. Защото в действителност не ми пука за онези хора. Онзи тип с нарязаната тениска, той е героят. Той е онзи, който ще ги спаси от хижата насред гората и от убиеца-психопат, който е откраднал всички градински инструменти с намерението да ги използва. И аз знам, че той е героят, но той е толкова отблъскващ и самовлюбен, че си мисля: „Удари го пръв с търнокопа. Нека да е пръв, за да не се налага да го гледам повече“. Ако случаят е такъв, значи авторът не се е справил успешно.

– Искам да те попитам… В момента Мат Рийвс снима американска версия на „Покани ме да вляза“. Какво мислиш за нея и изобщо за римейковете на Холивуд? Особено когато става въпрос за такава лична история като твоята.

– Трудно ми е да… Филмът на Томас е перфектен, наистина, и не мога да си представя как би могъл да се направи по-добър филм. НО, трябва да призная, че бях много щастлив, когато разбрах, че Мат Рийвс ще се заеме с холивудската продукция; помислих си, че е страхотно, че ще бъде той. Нямам нищо общо с избора му, но преди година гледах „Чудовищно“ и реших, че е много добър. Или, ако трябва да съм по-точен, помислих си, че това е една преексплоатирана тема, реализирана по един напълно нов, страхотен начин. Именно затова ми хареса. Освен това Мат ми написа имейл колко много харесва оригиналната история, как се отъждествява с нея, как възнамерява да й отдаде дължимото и как няма търпение да започне снимките, защото това не е просто някаква си задача, която са му тръснали. „Ще заснемеш този филм, Мат! И по-чевръсто!“ Той наистина иска да направи филма. А това според мен е едно страхотно начало.

– Добре, ти си написал книга за вампири, написал си и книга за з… оживели мъртъвци (романа „Да се справиш с немъртвите“). Не съм сигурен дали можем да използваме думата със „з“.

– „Възкръснали мъртъвци“ – така ги наричат вече.

– Има ли други поджанрове на хоръра, които би искал да…

– Не, определено не. Това е, това са двете централни теми. Може би нещо за върколаци, но наистина… Имам идея за върколак, но не е нищо особено – Сега Ан наостри уши! (смее се). Не, няма да има върколак. Това беше прекалено… един филмов сценарист дори ми писа, само за да провери дали „Скоро няма да пишеш нещо за върколаци, нали?“ „Не, няма.“ „А, добре. Защото в момента правя точно това, така че… Благодаря.“ (смее се). Не, но… в последния ми роман има духове. Само че това са доста странни духове, нямат нищо общо с традиционните призраци. Чел ли си я? „MÄNNISKOHAMN“? (английското заглавие още не е уточнено).

– Не, публикувана ли е вече?

– Да, излезе през май (тази година). Има два призрака на тийнейджъри, които карат мотопед и през цялото време цитират „Семейство Смит“. Така че не са традиционни духове. Вместо да дрънчат с вериги, цитират „Семейство Смит“. Писал съм и за тролове. Но в следващите ми книги няма да има такива неща, изобщо няма да има чудовища. Нищо от широкоразпространените филми и книги на ужаса.

– Значи ще бъдат по-скоро драматични или хумористични?

– Не, следващата ми книга е по-скоро… В нея няма нищо свръхестествено, но ще бъде доста… – освен ако не смяташ, че способността на едно бебе да пее съвършено правилно е свръхестествена… – ще бъде доста странна. Не ми остава да пиша за много неща. Мумии? О, по дяволите, не. Май не ми остава нищо друго.

– Ще продължиш ли да пишеш само за Швеция или ще станеш международен писател?

– Какво говориш, Ан? Не, очевидно е, че ще пиша за Швеция. Би било глупаво да постъпя другояче. „Покани ме да вляза“ е толкова трудна, толкова шведска книга. Пълна е с подробности за Швеция, Швеция през осемдесетте, и въпреки това се радва на огромен успех в Австралия. Не можеш да си правиш такива планове. Ще се получи зле… Но да се надяваш, че всичко ще бъде наред и да пишеш… Имам предвид, че съм силно обвързан с Швеция и шведското (битие) и трябва да използвам това за основа на всичко, което пиша. Просто трябва да продължа да го правя. Ако се опитам да пиша нещо друго и започна да си мисля: „Не, това не е подходящо за Холандия. Не трябва да казвам нищо лошо за лалетата. Ще кажа, че лалетата са хубави.“… Не става така, просто не се получава.

– А ако пишеш от позицията на собствения си опит може да се получи?

– Надявам се, стига да се опитам да го изразя колкото се може по-внимателно и правдиво от гледна точка на собствените си възприятия и това, което чувствам… Започнах от „Ето ги образите и ще намеря пътя си до тях по един или друг начин; не знам как тези образи ще станат част от историята, но знам, че трябва да станат. Просто трябва да променя това или онова и да направя така, че по някакъв начин да стигнем до момента, в който ще получим този образ.“ Исках да има момче, Томи, което да е затворено в себе си… това беше една от основните сцени – да бъде заключено в непрогледно тъмна стая заедно с онова, от което се страхува най-много. Това е нещо като… основна хорър сцена. Когато Томи е заключен заедно с Хокен в бомбоубежището… Нещо от сорта на: Мога ли да го направя, мога ли да подходя достатъчно сериозно, мога ли да направя тази сцена наистина гадна? После трябваше да измисля цял куп нишки, които довеждат до заключването му вътре заедно с Хокен, за да успея да напиша сцената, чието написване се оказа много забавно. Онази (другата) сцена на изнасилване беше ужасно мъчна за написване, но сцената с Томи и Хокен беше истинско забавление. Само трябваше да й намеря приложение… стана 6-7 страници дълга и беше страшно мрачна. Да опишеш нещо, без да използваш визуални възприятия, само мисли. Това беше забавно.

Това е всичко, хора. „Покани ме да вляза“ е книга, която ви препоръчвам горещо да потърсите, включително и филма. В момента възлагам големи надежди на версията на Мат Рийвс, ще видим какво ще се получи.Превод Иван Атанасов

Интервюто е предоставено от ИК „Колибри“
Виж откъс от книгата в блога Книжен Ъгъл