Полша и Русия се помиряват, България все така се примирява
Русия направи трети опит за последните 20 години да се помири с Полша за масовото убийство на близо 22 000 полски офицери, лекари, преподаватели, свещеници – изобщо, за опита да унищожи елита на окупираната от СССР източна част от страната, поделена между Хитлер и Сталин през 1939 г. Този път, след жестовете на Горбачов през1990-а и на Елцин през 1992 г. (който предаде на Варшава документите за престъплението), опитът е особено значим. Защото не друг, а демонстративно залитащият по сталинизма Путин покани полския премиер Туск на 60 годишнината и траурната церемония в памет на жертвите от Катин.
Изненадата (за непосветените) е голяма, защото напоследък властващите в Русия путинисти все по-яростно подлагаха на ревизия фактите около тази ябълка на раздора между двете държави, което доведе до дипломатическо и политическо напрежение между тях. Междудържавният скандал мобилизира руската пропаганда да извади документи ( в стила на Първанов – избирателен порив към „прозрачност” насред безбрежния мрак от тонове недостъпни други документи) за вината на буржоазна Полша за анексирането на Чехия от Хитлер.
Във всички случаи курсът на Путин към откровено реабилитиране на Сталин, включително в образователната система, по-скоро вещаеше тъкмо обратното. И изведнъж…
Не, не е съвсем изведнъж. Вероятно инициативата е на онази част от властта в Москва, където президентът Медведев дава признаци за еманципация от своя настойник Путин чрез намеци за разграничаване от съветското минало и с оставени без официален коментар, но явни жестове на противопоставяне на путиновата гвардия чрез подмяна на негови назначения в регионите.
Случаят обаче не може да се впише в графата „от нас да мине”. Поляците си извоюваха тази отстъпка. Нито за миг не се поддадоха на руския натиск, който вървеше под формата на разнообразни „бойни действия” – и срещу разполагането на американски противоракетен щит в Полша, и чрез наводняването на Полша с руски шпиони (което стана видно от разкриването им), и с различни митнически и газови „войни”. За сравнение – едно скръцване със зъби на руското посолство беше достатъчно българските власти да се откажат от намерението си да демонтират паметника на съветската армия в началото на 90-те години.
Вярно е, че Русия, макар да демонстрира неотстъпчивост по който и да било въпрос от дългия списък с приоритети от областта на лесно ранимото си (и доста войнствено защитавано) национално достойнство , няма интерес да е в обтегнати отношения с най-голямата си бивша европейска колония. В този смисъл решението на Русия е прагматично. Достатъчно е да се припомни колко важно беше да бъде преодоляна полската съпротива за формалното стартиране на проекта за газопровода „Северен поток”, заобикалящ Полша (наречен за това от полските медии нов план „Молотов-Рибентроп” между Москва и Берлин), но не съвсем. Защото минава през нейни териториални води.
Но е абсолютно сигурно, че полската нация застана като един зад справедливото искане Русия да поеме вината за едно от най-ужасните целенасочени масови убийства през и без това достатъчно ужасната Втора световна война. Половин век то бе затиснато от непоклатимата, както изглеждаше, плоча на надгробната комунистическата лъжа, че германците били извършили разстрелите в Катин. Очевидно е, че полската твърдост в отстояването на каузата даде резултат.
А какво виждаме ние тук? Паметникът на Сталин, на който той е изобразен художествено като млад червеноармейски красавец с шмайзер, си стои тържествуващо в центъра на българската столица с претенцията да му е построен от благодарния български народ за освобождаването на България, макар всички да знаят, че символизира тъкмо заробването й. В древния Пловдив пък над града по същия начин доминира сталинистки паметник на име Альоша. Общото между Катин и тези паметници не е толкова конкретно масово убийство (защото гробовете на хиляди избити без съд и присъда българи под съветска окупация са пръснати из цяла България), а лъжата, свързана с тях.
Обичаме си ние лъжата. И затова руските началници ни оприличават презрително на техен троянски кон и на „невярна съпруга”, което е „любезното” ехидно определение за държава, която изневерява на своя изнасилвач, но си остава в ложето на своя господар.
Впрочем бях силно заинтригуван, че БНТ се престраши да покаже неотдавна филма „Катин” – същият, който нажежи силно страстите между Варшава и Москва. Очаквах някаква реакция на руското посолство, но нищо подобно не се случи. Май смелата постъпка на държавната ни телевизия ще да е била съгласувана с „когото трябва”? Към днешна дата тя вече не изглежда толкова храбра- въпрос на предварителна информация, ако не и на разрешение.
Кой знае, както е тръгнало, може да доживеем Русия да се помири и с Грузия и тогава да се окаже, че на България вече й е позволено да има своя позиция и по този въпрос, по който до ден днешен няма нито едно официално изявление на София, ако не броим лаконичното присъединяване на българското МвНР към европейското настояване Русия да напусне незабавно окупираните части на малката православна държава (освободена от Русия през същата онази военна кампания през 1877-78 г.във войната й с Турция), направено тук от говорителя на ведомството Димитър Цанчев на 26 август 2008 г.
Анри Троая, един он най – големите познавачи на руската история на Запад, автор на ненадминатата серия от литературни портрети на руски владетели, подчертава, че от край време Русия се управлява на принципа „бий, за да те уважават”. Този подход е характерен и за руската външна политика. В нашия случай се получава странна работа: не ни „бият”, но ги уважаваме, докато те ни презират за това или най-малкото се отнасят с покровителствено пренебрежение към обърканите ни чувства.
Виж още текстове в блога на Иво Инджев