Браун, Камерън, Клег – тримата тенори на британските избори

Тримата мъже, които могат да станат премиери, и какво представляват те

Гордън Браун, Дейвид Камерън, Ник Клег. Монтаж: лнюз

Когато Гордън Браун влезе на Даунинг стрийт 10 през юни 2007 г., „Икономист“ писа, че от него ще излезе разочароващ, но добър премиер. Бяхме прави, но не съвсем. През есента на 2008 г., когато банките се сриваха и капитализмът изглежда екплодираше, правителството на Браун приложи план, който спаси финансовата система на Великобритания и послужи като модел за банкови спасителни програми на други места. Тази намеса може да остане в историята като главното му постижение като премиер. Останалият свят бе впечатлен. Всъщност много чужди наблюдатели никога не разбраха защо Браун е с рекордно нисък рейтинг у дома.

Обяснението е, че спасителният план бе проява на необичайна решителност и смелост. През по-голямата част от последните три години той залиташе от едно бедствие или фал към следващите, често пъти флиртувайки с фарса. Проблемите започнаха през октомври 2007 г., когато след компетентно начало Браун са заигра със свикването на предсрочни парламентарни избори и, казано по народному, го хвана шубето. Претенциите му за силно лидерство никога не успяха да възвърнат покритието си. Серия грешки и инциденти го трансформираха „от Сталин в мистър Бийн“, каквото бе унищожителното сравнение на икономическия говорител на либералните демократи Винс Кейбъл.

И въпреки последния напън да смекчи образа си, Браун изпитва затруднения да комуникира с обществото. Той реагира мудно на скандала с парламентарните разходи, който разтресе британската политика през 2009 г. Може би най-учудващото е, че той изглежда нямаше нищо против въодушевяващата задача да комуникира. Жадувайки толкова отдавна за най-висшия пост – поддръжниците му от години се бореха да принудят Тони Блеър да отстъпи – Браун твърде често изглеждаше несигурен какво точно иска да направи с него.

Отчасти заради старата ненавист между Блеър и Браун и отчасти заради собствените слабости на Браун, премиерството му бе белязано от многократни опити вътре в собствената му партия той да бъде отстранен. Ако не бе привлякъл стария си политически враг лорд Менделсън обратно в правителството през 2008 г., а оттогава финансовият министър е най-пламенният му защитник, пучистите можеше и да успеят. Всичко това поражда голямо и необичайно съмнение към амбициите на Лейбъристката партия: дори и партията да се задържи на власт, тя може да намери начин да отстрани лидера си и да назначи на негово място някой друг.

Стремежът на Браун да бъде преизбран, т.е. партията му да бъде преизбрана – самият той стана премиер без съревнование нито вътре в партията, нито в страната – почива главно на стратегията му за британската икономика. Човекът, който каза, че е предотвратил „издуване и пукване на сапунен мехур“, управлява по време на най-дългата, най-дълбока рецесия от Втората световна война насам. Като финансов министър и след това като премиер той наблюдаваше натрупването на масивен дефицит (резултат на неизбежни глобални сили, както той твърди). Въпреки това Браун сега се представя като някакъв икономически военачалник, гарантиращ възстановяването и планиращ в същото време зелена, енергична бъдеща икономика.

Междувременно той твърди, че е намерил нов подход към общоприетото друго бойно поле при парламентарни избори: държавните услуги. Лейбъристката партия настоява за „гаранции“ за държавните услуги – с други думи минимални стандарти в училищата, болниците и т.н., които на теория са алтернатива и на двете цели на Блеър в първия му мандат, и на реформаторската стратегия, основана на избора и пазара, която правителството впоследствие възприе.

Част от проблема на Лейбъристката партия обаче е, че рецесията и дефицитът подкопаха нещо повече от претенциите на Браун за икономическа компетентност. Те поставиха под въпрос и целия модел на управление на новите лейбъристи. Той, изглежда, разчиташе на добри икономически условия, позволяващи високи разходи, без да се изискват данъчни повишения, които могат да отчуждят средната класа. Дните на политиката в стил „и агнето цяло, и вълкът сит“ вече свършиха и въпреки гаранциите и идеите на Браун за икономиката Лейбъристката партия се мъчи да осъвремени философията си. Тя се гордее, че далеч по-скромни мислители като братята Дейвид и Ед Милибанд, съответно министър на външните работи и на енергетиката, са вероятни бъдещи лидери. Но не се е възползвала от шанса за интелектуално обновление, който мнозина от левицата усетиха, че кризата предоставя.

И ако има някаква несигурност за посоката на Лейбъристката партия и дори в лидерството й при предполагаем четвърти мандат, съществуват и съмнения относно убежденията на консерваторите и човека, който ги води. Преди Дейвид Камерън да стане лидер през 2005 г., торите, някога една от големите печелещи избори сили в западната политика, започнаха да изглеждат безнадеждно отчуждени от британския народ. Неговото постижение бе да направи възможно тяхното избиране. Но огромната преднина на торите се смали и победата, която изглеждаше почти сигурна, вече не изглежда такава. Мнозина твърдят, че успехът на Камерън и неговото препъване напоследък, се дължат на явната колебливост на възгледите му.

Ако „офертата“ на Браун е смесица от промяна и опит, тази на Камерън е определено за промяна. Точно каква обаче не е ясно. Освен че се е занимавал известно време с връзки с обществеността, Камерън е прекарал целия си живот в политиката, започвайки като съветник на различни министри в правителството на Джон Мейджър. Тесният му кръг от стратези се състои до голяма степен от негови колеги от този период, мнозина от които със също толкова привилегирован произход като него.

Този кръжок оценяваше факта, че техният приоритет е да изчистят позорното петно върху торите, все още смятани от мнозина за мръсни, алчни и безсърдечни. За тази цел Камерън прегърна каузи като околната среда, Националната здравна служба и борбата с бедността, които преди не се асоциираха с тази партия. Той прегърна либералните възгледи по социални въпроси като хомосексуалните бракове. Както направи Блеър, като преоткри Лейбъристката партия, така и Камерън, казват наблюдатели от Уестминстър, „тръгна срещу течението“.

В същото време, отчасти по необходимост и отчасти по убеждение, той приласка верните тори. Голяма част от политиката му – данъчни облекчения за бракове, например, или потенциално объркващия евроскептицизъм – е изпитана. Тази комбинация на модерното и традиционното създаде напрежение в лидерството му от самото начало: между политиката за опазване на околната среда и ентусиазма за пазара, например, или между защитата на гражданските свободи и твърдата му политика относно престъпността.

След това дойде финансовата криза. Камерън опита нова роля: тази на спасител на държавните финанси, като заприлича повече на Маргарет Тачър през 1979 г., отколкото на Блеър през 1997 г. Ако Браун е мрачен носител на оптимистично послание за икономиката, Камерън често изглежда тъкмо обратното: жизнерадостен пророк на страшния съд, който обещава да сложи начало на „епоха на строги икономии“ в държавния бюджет на мястото на „епохата на отговорност“ на Браун (макар че Камерън развява брадвата си не толкова ентусиазирано с топенето на преднината му в проучванията).

Проблемът е, че този нов императив замъгли и понякога противоречеше на предишните му цели, като ангажимента с държавните услуги или стремежа да намали данъците (една от ортодоксалните теми на торите). За мнозина тази комбинация доведе до липса на яснота какъв вид консерватизъм представлява Камерън и оттам какъв вид правителство може да оглави. На моменти той сякаш спазва натрупаната традиция от Дизраели и Макмилън – патерналистичен и неревностно идеологичен. В други моменти изглежда революционер в стил Тачър.

Най-голямото му предимство, според поддръжниците му, е неговият спокоен темперамент, често пъти контрастиращ със сприхавостта на Браун. Търпението на Камерън като премиер може да бъде изпробвано освен от всичко друго и от собствената му партия. Лидерството му не е в опасност като това на Браун, но много от депутатите му и други в партията не споделят меките му възгледи за Националната здравна служба и относително прагматичния му подход към Европа. В крайна сметка, особено ако му липсва силно мнозинство, подобни несъгласия може да се окажат проблематични.

Ник Клег, представителният лидер на Либералните демократи, обича да се шегува, че нищо не може да направи за това, че е над 1,80 метра висок, мъж, бял и в началото на 40-те години – като Камерън. Когато стана лидер на партията си през 2007 г., той изглеждаше решен да остави своята следа чрез сензационни номера, като това да организира либералните демократи да опразнят залата в Камарата на общините. Постепенно обаче той успя да внесе степен на интелектуална последователност в партия, която е исторически разкъсвана между автентично либералните си и социалдемократически инстинкти. Той твърди, че либералната традиция е непримиримо различна от политическото мислене, което е обичайно за лейбъристите.

Вероятно неочаквано за лидер на либералните демократи Клег е свивал заявените вече цели в манифеста на партията си, особено свързаните с бюджета, разбирайки, че финансовата ситуация прави непрактичен и невероятен един по-разширен списък с обещания. Той има важен съюзник и преимущество в лицето на Кейбъл, икономическия си говорител, който излезе с по-висок рейтинг от повечето политици от финансовия разгром.

Либералните демократи са принципните жертви на британската избирателна мажоритарна система. В изборите през 2005 г., когато бяха подсилени от несъгласието си с войната в Ирак, те спечелиха повече от една пета от гласовете, но по-малко от една десета от местата. (Скептицизмът на Клег за британското разполагане в Афганистан – либералните демократи за кратко изглеждаха на ръба да поискат изтегляне и така да надминат позицията си през 2005 г. за Ирак – се смекчи откакто Барак Обама разпореди изпращането на подкрепления в Афганистан.) Заменянето на настоящата избирателна система с пропорционална е приоритет за Либералните демократи заедно с по-широки политически реформи.

Възможно е обаче Клег да успее да упражнява нещо като власт и без това. Общоприета истина е, че либералните демократи ще се борят да задържат 63-те си места, някои от които може да бъдат взети от възраждащите се тори. Може би, но дори броят им да намалее, депутатите на Клег може да държат баланса на властта, ако нито Камерън, нито Браун не спечели мнозинство в Камарата на общините. Малко вероятно е Клег да влезе в официална коалиция с който и да е от двамата. Но той може да се радва на повече влияние над правителство от който и да е лидер на либералите във Великобритания отпреди Втората световна война.

По БТА

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.