Голямото сплескване в риалити формат
Когато преди 500 години в Западна Европа се появява малката „Възхвала на глупостта“ на големия хуманист Еразъм Ротердамски, няма интернет, няма реклама, медии, Биг брадър, турбоконсуматорство, орторексия, фирмена наука и глобално затопляне. Има обаче неща, които и до днес си остават същите, защото на XXI век нищо човешко не е чуждо. В глобалното село ехото на Глупостта оттеква толкова многообразно, често в съвсем неглупави неща, че няма как да не предизвика нови похвали. Най-вече за това, че всеки свободен човек може да говори по свой начин, стига да е с човещина и хумор. За това е книгата на доц. Лидия Денкова „Нова възхвала на глупостта“ (ИК Сиела), от която предлагаме откъс.
“Всяка епоха ни предлага начини да бъдем или да не бъдем достойни”, казва един модерен философ. Мнозина други пък преди него свързвали епохите с някакъв неясен Дух на времето, сякаш гигантски призрак, който натрапчиво ни тревожи и укорява, задето не сме изпълнили също толкова неясните “повели на времето”. Външно погледнато, нашата епоха от края на XX и началото на XXI век ни предлага много начини да не бъдем достойни. Така ли е обаче? Първо, в историята винаги е имало “недостойни” времена. Защо иначе старият Цицерон още в I век преди новата ера ще се вайка с възгласа: “О, времена, о нрави!”
Второ, ако е истина, че “няма нищо ново под слънцето”, значи точно непроменимото е осигурило трайността на нашия свят. А какво по-трайно, по-фундаментално от Глупостта? Светът е оцелял, защото е бил глупав – и се е смял от глупост или дори на глупостта. Когато Еразъм Ротердамски пише своята Възхвала светът е глупав по един начин, днес се изкушаваме да кажем, че е глупав по друг начин. Но разликата е както между цветовете на магарешкия бодил тази година и цветовете от миналата година. Във всеки случай от магарешки бодил винаги пораства все магарешки бодил и това осигурява жизнената трайност на “магарешката бодливост”. Значи от днешната глупост догодина или след още 500 години пак ще разцъфне глупост.
Не друго, а Глупостта според Шекспир и, разбира се, най-вече според Еразъм спасила положението, полагайки твърдите правила на голямата Комедия на Живота. Животът станал сцена, безкраен спектакъл с един и същ сюжет и главен режисьор Глупостта. Всички хора-актьори заиграли своите роли с наложени маски – кой по-добре, кой по-зле, As you like it. Финтът не бил сложен: достойнството се мерело не по собствената същност, а по майсторството, с което се изпълнява дадена роля. Театърът постигнал своя абсолютен триумф, а лицемерието своята пълна ефективност, доколкото всеки полагал усилия да бъде друго действащо лице. Достойният начин да бъдеш се разделил с истината и, просто казано, се обвързал задълго с лъжата, с необходимата илюзия. Тази игра всъщност се играе от памтивека, само дето не винаги е била оценена по достойнство. Най-хубавото в нея е, че хората охотно си признават едни на други правото да изглеждат по точно обратния начин, защото това означава да са “в крак с времето”.
Новата заслуга на Глупостта от Еразмовото време нататък била проста и ясна: ако “всички човешки вещи имат по две лица” и под смъртта се крие живот, под красивото – грозно, под славата – позор, под учеността – невежество, под успеха – провал, под дружбата – вражда, под ползата – вреда, и т.н., благоразумно е да не искаме да смъкваме маските на актьорите. В този смисъл глупостта е благоразумие, а всяка претенция да се види някаква друга истина е проява на лудост, защото единствената удобна истина е…лъжата. Еразъм прозорливо определил, че “човешкият живот изобщо не е нищо друго освен игра на глупостта…и ако някой се опита да смъкне маските на актьорите, които играят на сцената комедия, и покаже пред зрителите истинските им и естествени лица, той ще обърка цялото представление и ще бъде достоен да го изгонят с камъни от театъра като побъркан”. Побъркан е всеки, който “не желае да се съобразява със съществуващото положение и не желае да върви в крак с времето”, който иска да бъде по-мъдър и изобщо иска много повече от възможното: “драговолно да бъдеш снизходителен към множеството или вежливо да грешиш с него”.
В епохата на Еразъм Глупостта приемала нещата не едно към едно, а “едно към друго” заради необходимата двойственост и лицемерието на актьорската игра. В един момент обаче, отбелязан от испанеца Ортега-и-Гасет към началото на XX век, като Дух на времето на сцената излиза “Всепобеждаващата искреност” на индивидуалиста, разголения човек, който не иска повече да играе трудни роли в Комедията на живота, още по-малко да лее пот заради чужди истории. Големите истории, описващи как някой много се постарал, за да постигне целите си в името едва ли не на цялото човечество, вече не са интересни, защото са разсъдливи и освен това имат ограничени места за главните действащи лица – мнозинството са поддържащите роли.
Съвременният човек иска да играе себе си на мястото на старите “герои”: глупавият да не се прави на умен, а да изиграе блестящо глупака, лъжецът да не се прави на почтен, а с побеждаваща искреност да заяви пред всички наблюдаващи: “Е, това съм аз, и какво от това? Всеки има право да бъде това, което е”. На мястото на шаблонните поучителни сюжети от театралното изкуство трябва да дойде “историята” на реалния живот, където естествено всеки за себе си е постоянно главен герой и никога второстепенно лице. Театърът на живота е заменен от риалити-формата, комедията на живота е станала животокомедия, пълно единство и никаква двойственост. Историята и животът съвпадат, няма никакво отстояние, никакъв спектакъл със строго разпределени места: самата публика е на сцената. В такъв случай отпада и необходимостта от маски, и усилието да играеш “две неща” едновременно, и най-вече опасността от разобличаване, когато маската случайно падне.
Моралът наистина се замества от една чаровна естественост, с която още древните киници се кичели на принципа, че “естествените неща не са срамни”. И както те се разголвали на обществени места и говорели дързости, така днешните “актьори” в риалити-шоу се уригват, говорят цинизми и правят други неща, каквито човек прави обичайно само насаме вкъщи, далеч от чужди погледи. Индивидът днес може да е индивидуалист, но великодушно предоставя цялото си лично, интимно пространство на чуждите погледи – било в Big Brother или в повечето социални интернет мрежи. Двойно потвърждение на достойния начин, по който се въртят глупости в главата ни, е и цитираното изискване на Шамфор: “Да бъдем достойни за глупостите, които изисква нашият характер”. За такава огромна заслуга на Глупостта Еразъм е можел само да мечтае: след като не може да лъже добре, да си слага подходящи маски (и за измамата се изисква известна съобразителност, а за ролите – известна подготовка), Глупостта си присвоява с чук (Чукът на Ницше?) цялата истина и непосредственост. Една всепобеждаваща и необременена, Искрена Глупост.
Как от своя страна се изгражда характерът на съвременния човек, чийто императив са глупостите, показва най-добре любимото почти на целия свят риалити Big Brother. Не случайно обикновените хора се затварят в едно ограничено пространство (къща) без връзка с външния свят. Ораничеността трябва да извади на показ неподозираните възможности на глупостта, която е по определение ограниченост.
Едно време Аристотел твърдял, че добродетелните хора са еднообразни, постъпват най-често по един и същ начин, докато порочните намират много начини да се отдават на прищевките си. И понеже съвременността цени много повече многообразието, Глупостта, обърната към самата себе си, без “податки” отвън, постига низ от върхове на разнообразните глупости. Съвременният практичен характер човърка своите осъзнати и неосъзнати прищевки до припадък – и то с много по-голямо усърдие, отколкото творческият характер, който все пак търси нещо да създаде както за себе си, така и за света навън и в този смисъл няма как да се затвори в къщата на Големия Брат.
Единствената позволена мисловна дейност в къщата остава пак коментарът на извършените глупости, защото са много – кажи-речи всички човешки слабости и пороци. И доколкото всеки характер се създава от навика, то успехът в изграждането на съвременния характер чрез навикването към глупостта е гарантиран. Вършиш глупости – гледаш глупости, схемата е проста. За да реализира такова съвършено затваряне обаче в “истинската действителност”, на Big Brother му трябва само едно: вярата, че няма друга действителност, че всичко е едно към едно, че е настъпило Голямото Сплескване и всички нива и сфери на действителността са се оказали на Повърхността на обикновения Бит.
Всъщност основната заслуга на съвременната глупост е точно превръщането на битието в бит, защото колцина са тези, които не гледат потресено, когато чуят претенциозната думичка “битие”? Битът си е друго нещо и всеки го разбира: в бита има ракия със салата, дребни скандали със съседите, малко кални номера на работното място и сапунени сериали вечер. Какво повече му трябва на човек? Всичко друго са опасни измислици и фантасмагории, както разбрал още Дон Кихот. Едва в края на живота му светнало, че вятърните мелници не са великани, че няма никакви благородни рицари, а само алчни престъпници, че няма приятелство, а само вечни интереси и прекрасната дама е грозната селянка Дулсинея.
Ако беше видял всичко това със здрав разум още отначало, щеше да си стои затворен в къщичката (както хората в Биг Брадър) и нямаше да се скита къде ли не по света, та да го сполитат нещастия. Здравословната Глупост като прословутия Саймън казва: Стой си в къщи и гледай как други си стоят в къща. Рецептата за душевен уют е намерена и тя е Едноизмерният човек на повърхността, която е единствената реалност.
В този смисъл днес на никого не трябва да му липсват идеали и ценности и не е необходимо да се вслушваме в прегракналите гласове на хора, които твърдят обратното. За тях е достатъчно, че никой не им пречи да си говорят, просто защото никой не им обръща внимание. Модерният човек е заместил абстрактните идеали с практични, краткосрочни цели и те се задействат точно в ход при всяко излизане нанякъде, определяйки дължината и бързината на неговите крачки. Целите не излизат извън конкретните обстоятелства и продължителността на ситуацията, така че мисълта също си има своите крачки и ходове, без да тече постоянно в едно корито и – недай боже! – да дълбае “дълбокомислено” навътре.
Всеки ден идва със своите задачки и завършва с тегленето на една единствена черта: “Колкото – толкова!” Ако всичко тече и всичко се променя, ако всяко чудо е за три дни и отминава като големия кораб на хоризонта, значи значение има единствено текущото “състояние на нещата”. Реални са само откъслеците, фрагментите на живота, затворени в своята “относителна самостоятелност” от – до, от едната до другата стена (както в къщата на Биг Брадър). Излиза, че голямото откритие на съвременната Глупост е формулата на един “перфектен” механичен сбор: живот като такъв няма, това е някаква абстракция, животът всъщност е сбор от всички дни с тяхното си всекидневие.
Ако във всекидневието ние най-често сме спокойни, увлечени в дребни задачи и дребни теми, които ни предлагат общественият живот и развлекателната индустрия, в крайна сметка получаваме един сравнително спокойно проживян живот. Най-хубавото е, че съвременните хора, които притежават необходимата къса памет и действат ден за ден, всъщност могат всеки ден да започват отначало, като новородени, без да се притесняват какви са били вчера или преди двайсет години. Паметта няма никаква морална тежест, от вчера се помни само това, което ще свърши работа и днес. Една лекота на постоянно употребимия втори шанс. Хора-листенца или, по сравнението на Еразъм, сапунени мехури, които се оцветяват от светлината за краткото време, докато летят. И преди векове сравнявали човека с машина, макар и “тъжна”, но днешните механизми приличат на еднодневките от масовото производство. Разбира се, ако някой реши да се усъмни в целесъобразността на подобно сплескване към хоризонталната повърхностност на живота и възприемането на всекидневието като единствена действителност, той трябва да получи достатъчно насърчение да се отърве от излишните грижи.
Big Brother прави точно това. Също като през средновековието раздава индулгенции за извършени грехове срещу определена сума. Виждайки, че участниците в шоуто на къщата са също толкова, ако не и по-обикновени от самия него, обикновеният човек се чувства герой, няма нужда да се прави на никой друг, да надява маска, да играе комедия. Той е на същото, хоризонтално ниво като тях, той е “един от тях”. Би могъл само да им подражава, защото подражанието е далеч по-лесно, дори много по-дълбоко заложено в природата, както знаем от теорията на Дарвин и навиците на човекоподобните примати. Какво по-добро от това, че от екрана на Big Brother се лее посредственост и насърчение човек да му отпусне края? Такива насърчения са изключително приятни, защото никой не мъмри зрителя и не му морализаторства, още по-малко го затруднява с трудно смилаема информация или теми за размисъл.
Big brother развлича в буквалния смисъл – отвлича зрителя от вътрешен дискомфорт, като постоянно наблюдава и иска наблюдение. Няма ги “миметичните кризи”, за които пише един друг философ, Рьоне Жирар. Според неговата теория най-лошото и в обществата, и при отделните хора се случва, защото всички искат едно и също, нещо ценно, а не всички могат да го постигнат, та прибягват до насилие. Благодарение на глупостта обаче Големият брат побратимява всички и никой не се чувства ощетен, защото няма нищо ценно за искане, няма друга цел, освен да се убие времето по необременителен начин. Марионетките са с равна дължина на конците и не се интересуват особено кой ги тегли, за да ръкомахат. Но моделът Биг Брадър, заел мястото на мистериозния Дух на времето, е постигнал много повече, превръщайки “живия живот” в представление.
Най-напред, редица изкуства още от средата на XX век се възползват от “всепобеждаващата искреност” и изобразяват нещата само такива, каквито са и в никакъв случай не виждат какви биха могли да бъдат. Това си е не само откровен реализъм, но и направо удовлетвореност от статуквото. Когато фотографът снима кучешките изпражнения на улицата, това е реалност. Когато някой екшън представя как злото побеждава, това е реалност. Кой го интересува, че реалност са също и чистите улици, и добрите неща – макар и не толкова много?
Риалити-шоуто не отговаря за тази реалност, като всъщност се занимава само с онази част от реалността, която е продаваема, която – по израза на Ницше – гъделичка нездравословния интерес или страстта към чудовищното, грозното. И понеже не може да се продава единствено “живият живот” (на хората в крайна сметка им омръзва да гледат себе си на екрана), Биг Брадър вмъква една “хиперреалност” на изкуствено създадените схеми на поведение, действа по-успешно от всякаква Матрица. Защото участниците в къщата само изглеждат като обикновените хора и всъщност си играят на обикновени хора, а играта си има правила. Те много прилежно са приложили задкулисните схеми, за да станат шоу-звезди, но така или иначе кулисите на Голямата Игра остават скрити също като Биг Брадър зад кадър.
Следователно, макар и да претендира за искреност, нашето време също играе – животокомедията се оказва игра “на искреност”. “Цената на истината” е бюджетът на риалити-шоуто + неговата печалба. Така излиза, че няма нищо по-нереалити от реалити-шоуто, което съвсем не се подчинява на живота, а на простия закон на шоу-бизнеса. Може би имайки предвид нещо подобно, Кант си мислел, че в играта на марионетките липсва живот. Но никой не може да отрече голямата нова заслуга и най-вече благодеянието на Глупостта, която е опростила максимално играта. Раздадени са малко на брой шаблони и матрици и с тяхна помощ от приплесканото като тесто ежедневие всички могат да изрязват фигурките на своя живот.