В десетката: Бойко Борисов и справедливото възмездие
в. Култура
Управлението „Борисов” е едно от най-легитимните управления на прехода, запазващо досега висока обществена подкрепа по-дълго от предшествениците си с подобен висок изборен старт. То е извикано на власт от жаждата за поне някакво решение на недокосвания от никого досега проблем за справедливостта на прехода. Не на социалната справедливост, а на възмездната справедливост, която след 20-годишния неолиберален консенсус на прехода, легитимирал трансформацията на старите комунистически елити в новите пазарни условия, играе ролята и на социална справедливост.
На голямата идея за възмездието е подчинена и представата за ефективност на управлението. Според нея всички управления досега са били не само морално лоши, но и неефективни, защото много и безнаказано се е крало, все за сметка на данъкоплатците-потребители. А спирането на кражбите и въздаването на справедливост извежда на пътя към всеобщото благоденствие. Така възмездната справедливост по необходимост е и социална справедливост, а честното управление по необходимост е и компетентно.
Тази монотеистична политическа философия напълно съвпада с най-разпространените простонародни политически философии, според които всеобщият недоимък се дължи на поголовно крадливия елит, който поголовно трябва да отиде в затвора (а защо не и разстрелян на място), което пък може да осигури само волеви и смел човек, който не произлиза от елита, а от народа. С харизмата на перфектния комуникатор с народа, Бойко Борисов съумява продължително време да препотвърждава всеобщата валидност на философията на възмездната справедливост, превръщайки я в универсално управленско оправдание.
Изминалите 20 години, заедно с различните партийни управления, са поставени под общия знаменател на тежкото наследство. Дори икономическата криза играе второстепенна оправдателна роля. Икономическите проблеми на сегашното управление се обясняват главно с наследството на кабинета на Тройната коалиция, а не с ефектите на кризата. Световната криза би била идеално оправдание от типа „виновно е международното положение” за едно традиционно партийно управление. Управлението на възмездната справедливост обаче не може да подхранва вярата в своята честност и решителност с неперсонализирани виновници.
Голямата заплаха за управлението на възмездната справедливост не е толкова в това дали възмездният резултат е повече реален или повече театрален. А в това, че философията на възмездната справедливост може да бъде по-продължително време жизнена само „при равни други условия”. „Животът при справедливостта” не може да бъде дълго време желан, ако качеството му чувствително се влошава в сравнение с „живота при несправедливостта”. Възмездната справедливост не е философия на всеобщото спасение, която изисква жертви в името на всеобщото оцеляване. А е философия на всеобщото благо, стъпило върху очаквания отвъд завареното състояние. Жертвите вече са се случили като невинни жертви на несправедливостта и тъкмо от управлението на възмездната справедливост най-малко се очаква те да се увеличават. Жертвоготовността на жертвите може да е само временна, бидейки подхранвана с добри резултати на възмездна справедливост.
Чувствителната загуба на „равните други условия” обаче разрушава из основи монотеизма на възмездната справедливост: Защо живея по-зле, след като управлението е вече честно и спря кражбите? Дали наистина ги е спряло, или това е само привидност? Дали нарочно не ги е спряло, или от некадърност? Дали изобщо кражбите и възмездието за тях са разковничето на всички проблеми? След като оправдателната мощ на възмездната справедливост е подкопана от вече неравните други условия на живот, на управлението не му остава друго, освен да се вкопчи още по-здраво във възмездието. Дефицитът на антикризисна политика трябва да се компенсира с интензификация на наказателната политика. Все повече арести и разкрития на неизгодни договори срещу все по-големия бюджетен дефицит и намаляващи доходи. Все повече показни арести с все по-негативен ефект върху очакванията за справедливо възмездие.
Безрезервната преданост към каузата на възмездието трябва да се докаже и с жертването на свои. Здравният министър Божидар Нанев е уличен в сключването на неизгоден договор за доставка на лекарства. Оказва се, че е бил следен от службите още преди извършването на предполагаемото нарушение, но никой не е предотвратил ощетяването на бюджета. Скоро след оставката му пък премиерът обяснява, че той е бил недостатъчно твърд в провеждането на здравната реформа. Политическата непригодност, а не правонарушението, се оказва действителният мотив за отстраняването му от поста. За възмездната справедливост обаче некадърността не може да е първопричина, а само следствие от или допълнение към правонарушение.
При подкопаната оправдателна мощ на възмездната справедливост, интензифицирането на възмездните жестикулации само подпомага окарикатуряването на първоначално монолитния образ на управлението. Най-нестандартното правителство на прехода постепенно губи очарованието си и сред верните си привърженици. Обилните и некоординирани медийни послания вече не са само белег на прозрачност и невинна липса на управленски опит и строга партийна дисциплина. Надеждата за добро управление се замества от тревогата дали в България има едно и също правителство в рамките на един и същи ден. Дали има едно цяло правителство с принадлежащи именно нему премиер и министри, а не премиер и министри, които сякаш участват в различни правителства. И дали изобщо някой правителствува.
Ежедневната управленска самопротиворечивост на финансовия министър и премиера, както и вербалните противоречия между министрите и премиера, не само омаломощават публиката, но и подкопават вярата й в мъжествеността на управлението. А едно управление на възмездната справедливост не може да е друго, освен напълно мъжествено. Това предполага думите да не изпреварват мисълта, казаната дума да е хвърлен камък, думите да са по-малко от делата, а делата да са целеположени с хладен ум и извършвани със смело сърце.
Вместо това, постоянно се отменят не само идеи за реформи, но и вече гласувани нормативни актове – заради късно установено лошо качество или под обществен натиск. ДДС първо ще се намалява, после ще се увеличава, най-после ще остане същият. Бюджетният дефицит е много малък, после – по-голям, после – още по-голям. Болниците ще се закриват, после – по-малко ще се закриват, още по-после – почти няма да се закриват. Няма да се строи АЕЦ „Белене”, после – може и да се строи. Генно модифицирани организми ще има, после – няма да има. Няма да се пуши на обществени места, после – пак ще се пуши… Методът на пробата и грешката, насаждащ усещането за несигурност и хаос, е в пълно несъответствие с философията на възмездната справедливост, призвана да въведе пълен порядък.
Заглавието е на редакцията. Виж целия текст във в. Култура