Дали британците не са следващите „нови“ европейци?

в. Индипендънт

Нова Европа беше спретнатата формула, измислена от Доналд Ръмсфелд в помощ на военните усилия на правителството на Буш. „Старите европейци“ я ненавиждаха и осмиваха, тъй като тя предполагаше, че в Европа днес мненията за нахлуването в Ирак са по-силно разделени, отколкото преди.

Но те в никакъв случай не биха могли да отрекат зрънцето истина, съдържащо се в нея. Действително имаше разделение между тези, които се присъединиха към кръстоносния поход на Буш за демокрация в различни част на света – не на последно място поради своята собствена история от близкото минало – и онези, които разглеждаха същата кампания като злоупотреба с военна мощ.

Но това беше тогава. Сега, когато Полша и Русия се сближават, Източна и Централна Европа губят желание да се бият във водените от САЩ войни, а правителството на Обама отбягва цялата идея за специални отношения, може би е време да погребем тази дразнеща концепция. Шест години след като Европейският съюз завърши най-голямото си разширяване, разделенията не са нито толкова остри, нито толкова будещи възмущение, колкото преди.

Възможно ли е обаче във време, когато „нова“ Европа се смесва със старата, да се появи нова порода доста по-различни „нови“ европейци на най-невероятното място – тук във Великобритания? Има причини ние проевропейските „динозаври“ да се съмняваме, но изведнъж изникват и основания за надежда.

Неотдавна скърбях за на пръв поглед неизменното възрастово разслоение на интересите на британците към външната политика. Първо бяха тези, които помнеха Втората световна война и разглеждаха фашизма в различните му форми като най-голямата заплаха. Следваха тези, които бяха израснали в най-мрачната сянка на тази война – които станаха безстрашни бойци на Студената война, обърнали поглед отвъд Атлантика и вкопчили се в защитата на НАТО.

После идваха тези, които биха могли да бъдат наречени първите европейци – ние, които имахме свободата на поне половината континент, простиращ се пред нас, които пътувахме все по-авантюристично през изчезващите му граници, които ходехме на почивка в Испания, купувахме си втори жилища във Франция, обикаляхме древните селища на Италия и Гърция и като цяло се наслаждавахме на гледките, звуците и кулинарните вкусотии на места, намиращи се толкова близо до дома.

Унизителният провал на моето – европейското – поколение, както го виждах, беше неспособността ни да предадем нашето въодушевление на идващите след нас. Наистина, Берлинската стена падна и хората бяха развълнувани от обединението на двете половини на Европа. Имаше също евтини полети, които превърнаха в ритуал пиянските ваканции в Ибиса и Крит и водеха тълпи от младежи на по двайсетина години на „ергенски гуляи“ в Талин.

Но тези удоволствия изглежда съществуваха успоредно с безразличието, подозрението, дори ксенофобията към Европа и ЕС. Това поколение изглежда не осъзнаваше, че подобни преживявания бяха толкова лесно достъпни само благодарение на идеализма на онези, които искаха да пропъдят войната от европейския континент и създадоха институциите, направили възможно това. Езиците бяха „прекалено трудни“ за учене. Те приеха изгодите за даденост, без да разбират как и защо е станало това, и заминаха, за да прекарат празни години, помагайки в борбата срещу СПИН и спасявайки застрашени видове по цялото земно кълбо.

Разслоението на интересите към външната политика във Великобритания става очебийно, ако си имате работа с университети и изследователски институти. Ние, евроентусиастите, вече не сме на мода. Ако искате да привлечете хората под 30 години, трябва да говорите за развитие и околна среда.

От миналата седмица обаче започнах да се чудя дали не съм била може би твърде песимистично настроена към степента на евроскептицизма, дори еврофобията сред младите британци. Дотогава беше широко разпространено мнението, че евроскептичният образ, който си изгради Дейвид Камерън, е бил средство за печелене на гласове, като се има предвид, че британските избиратели са склонни да споделят същия възглед. Проевропейската позиция на либералните демократи, които по традиция не проявяват желание да се извиняват за това, беше сметната за дълг на партията – и на Ник Клег, който тази седмица трябва да участва във втория предизборен диспут, посветен на международната политика.

Някои дори се пошегуваха с известна доза сериозност, че ограниченият британски избирател може да сметне за отрицателно това, че Ник Клег владее няколко езика, работил е в Брюксел, има до известен степен континентален стил, майка му е холандка, баща му е наполовина руснак, съпругата му е испанка, а децата му имат испански имена.

Остава да се види как той ще се оправдае утре вечер. Имам обаче усещането, че спокойният и неангажиран към никоя социална прослойка стил на Клег отговаря на предпочитанията на британец, най-малкото британец от градски тип, който през последните 20 години е възприел по-неформално и отворено към света отношение и дори се идентифицира като европеец. Представянето на Клег по телевизията имаше най-голямо влияние именно сред младите избиратели, които тъкмо поради възрастта си са разглеждани като апатични. Съмнявам се, че те го смятат за имащ прекалено европейски облик.

По-скоро имам подозрения за обратното: че има шанс на мода да дойде един модерен тип британски европеизъм. Той не би бил изолационистки, а би бил част от цялостен възглед за света. Само трябва да имате предвид нагласите и политиките, които са били отъждествявани със „стара Европа“.

Първо, имаше съпротива срещу войната в Ирак на основание, че тя е отразявала приоритетите на САЩ, а не националните интереси на европейските страни, от чиито лидери беше поискана подкрепа. Франция и Германия казаха „не“. Голям брой британци също казаха „не“, но гласът им беше пренебрегнат от правителството и опозицията, които дадоха съгласието си. На следващо място идва „социалната държава“ с нейното предпочитание към защитата на заетостта, по-малкото работни часове и по-голямото равенство, отколкото последните британски правителства са преценявали, че е в наш интерес.

А най-отскоро се появи по-консервативното отношение към банковия и кредитния сектор, което остави банките им, а ако не и икономиките им, сравнително незасегнати от кризата в „англосаксонската“ финансова система. При всички обсъждания за налагане на допълнителни регулации върху банките британската общественост заема по-наказателна позиция от правителството и опозицията – с други думи, по-континентален възглед, при който растежът на БВП не е единственият показател за успех.

Великобритания се опари от 20-годишния си флирт с американските методи до степен, която може да тласне социалните и икономическите ни възгледи в по-европейска посока. А вероятно политиката също се променя. Беше забележително, че приетата неотдавна от правителството Зелена книга за отбраната доста изненадващо предложи по-близки отношения с Франция. Ако се окаже, че евроскептицизмът не оказва чак толкова безпогрешно влияние, колкото преди, моето поколение вероятно може да претендира за известна заслуга. Благодарение на нас съгражданите ни на острова може би все пак ще станат европейци.

По БТА