Рокля „Луна“
сп. Либерален преглед
…Болезненото ми любопитство винаги е предизвиквало мъчителни сюжети сред еврейската ми рода. Бъркала съм в тайните им безразсъдно и натрапчиво. Понякога от това се раждаха цинични, близки до пошлостта постъпки. Друг път пластовете се сменяха и душевният боклук се превръщаше в скъпоценно откровение.
Така се случи и с роклята на прабаба ми Икичка. Днес през 2010 тази рокля е на 80 години. Открих я, пак във фаталния трикрилен гардероб, когато бях на 9. След по-горните случки бях усвоила до съвършенство тършуването във всички чекмеджета, джобове, тайници и кутии, скрити там. Бях се опраксала като ченге под прикритие. Огромната кутия с копчета от цял свят се отваряше и изсипваше на огромен куп – блестящ и шарен… хаосът ми доставяше удоволствие… След което със светкавична скорост копчетата отново биваха подреждани по големина, цвят и форма. Отделях настрани жълтия шадай, който прабаба ми е носела по време на войната. Кичех се с него в училище като с пънкарско бижу. След това го връщах незабелязано в кутията. През тези дни чух за първи път и думата „чифутка“… Сметнах, че е комплимент за малката ми модна революция…
Или пък Семейният Стар Завет. Открих го под няколко френски списания с Ален Делон и Мирей Матио отгоре. Нашата свещена книга беше със сребърни корици с инкрустации, картинки с гравюри и родословното дърво на първата страница. Държах под лъчите на слънцето това бляскаво богатство и вярвах, че с парите от продажбата му ще мога да избягам при Ален Делон – все пак той беше по-актуален от разните там Соломоновци, Давидовци и други дядовци, чието занимание беше да се срещат с Господ, да изпълняват безумните му желания и да забременяват столетните си жени. Един ден стигнах до там, че откъснах една от картинките, за да покажа на учителя ми по трудово, че от гравиране върху линолеум на сърпове и чукове, е препоръчително да минем към човешки тела… По възможност голи. Пубертетският хормон ме беше треснал яко по къдравата джинджи джуиш глава.
И така стигнах до роклята на Икичка.
Роклята е обсипана точно със 111 паетени звезди. Има бродирана кадифена пелерина, мрежести ръкавици до над лакътя, и коронка. Икичка беше спечелила през 31-ва титлата Царица „Луна“ на някакъв офицерски бал… Икичка всъщност беше галено от Естер. От снимките й ме гледа едно бледо лице с римски нос и много тъмни, бездънни очи… Косите й стигат почти до коленете. Все още мама пази някъде една дълга плитка – плътна и лъскава като опашката на състезателен жребец.
Естер между 1929-та и 31-ва е служела като придворна дама на царицата. Странен факт, имайки предвид, че сред евреите няма аристокрация… Прекалено много са отдадени на оцеляването си при невъзможни условия и приспособяването към чужди места и култури… Както и към изкуството на смъртта.
Прадядо ми Давид Хашмонай (папа Ичо) е работел като финансов съветник в Софийска банка, притежавал е две фабрики за трикотаж, три магазина и добро име. Имал е строг и консервативен нрав.
Напук на всичко, Икичка създала нещо като матинета в дома им: четене на Шекспир, Жорж Санд, свирене на Дебюси и пиене на абсент внесен незнайно от къде…
След 33-та година целият този Бел Епок се превръща във все по-невъзможен. Семейство Хашмонай продължава да пътува в края на месеца за вечеринки до морското казино във Варна, но пътищата към Париж и Виена вече са затворени. За първи път витрините на магазините за трикотаж са строшени, стоката обрана и стените надраскани с еврейски звезди. Братът на Икичка – Яков, е женен за германка. Една сутрин той излиза по наполеонки на улицата и закрещява:
„Събличай се! Сваляй всички протези и очила! Скъпоценности и бижута остави на гишето за ценности! Момичета и жени напред към ‚Бръснарски салон‘!“
В семейството подозират, че германката го трови с белла донна и спи с полицейския началник… Факт е обаче, че Яков в лудостта си съзира неща, които вече се случват в Германия. Първите концлагери са създадени през 34-та…
Икичка често се събужда сред: „тежка, отровна миризма“ – както сама се изразява. Забранява използването на камината дори в най-ледените дни. Отдават бълнуванията й на двата аборта извършени върху виенската маса, които след раждането на баба ми Бела и сестра й Мариет изострят сетивността на Естер до степен, че пред вратата на дома ни се стичали опашки от уплашени хора на, които тя да провижда.
За няколко месеца принуждават папа Ичо да продаде за жалки пари фабриките. Настаняват в апартамента му още три семейства. Едното от тях заявява, че кристалният пеещ шкаф, донесен от Карлови Вари, пречи – и тъй като не може да излезе през вратата, Икичка услужливо го насича с брадва пред смаяните им погледи .
През 41-ва, докато няколко красиви немски офицери й подвикват докато минава по улицата с палтенцето си от преправен смокинг и жълта звезда на ревера: „Schönheit!“, – тя се обръща към тях и отговаря: „Хитлер Капут!“… След това коментирала: „Много привлекателни млади мъже, бих се целувала с всеки от тях, ако не бях омъжена и бог предпочете поне веднъж любовта.“
43-та. Папа Ичо и папа Жан (дядо ми) са пратени на лагер в с. Славейково. Икичка след едно свиждане казва: „Приличат на неандерталци, но неандерталци пуснати на раннопролетна паша – облечени са само с овчи кожи на голо.“
По същото време 11 души от моят род, беломорски евреи, са изпратени. В Биркенау: 9, Берген-Белсен: 2-ма.
Никой от тях не се връща жив.
Дора, Леон, Молхо и Зако Хирш.
Ривка, Шмуел, Костас, Абрахам и Джудит Бехар.
Бенджамен и Бека Каплан.
Изпращат Икичка, баба ми Бела, и току-що родената Рут (мама) във Видин. Видели са ешелоните. И по някакво чудо не са потеглили към небитието…
Преживели са бомбардировките… Всички тичали на една страна, а баба ми и прабаба ми с бебето на противоположната… Сградите се срутвали, сирените виели – съвсем като кино, ама истинско.
Питам се как роклята „Луна“ е оцеляла след всичко това – ей така, пътувайки през развалините на изоставени градове, през костите на мъртъвците, които вятърът разпилява, през богатство и мизерия, през знаци, че отвъдният свят не е щастлив, но не е щастлив и този тук на земята…
В първите години след войната всички живеели в една стая. Толкова. Една стая в собствения им 194 квадрата апартамент. В останалите помещения още три непознати семейства. В зимната градина се варели компоти и се складирали въглища.
През 1983 г. успяхме да си откупим отново апартамента.
Мисля, че баба ми Бела и дядо ми Жан са се любили само веднъж през всичките тези години… и се появила леля ми Елиза.
През 49-та Икичка облича за последен път роклята „Луна“… За една снимка на цялото семейство. Празнували излизането на папа Ичо от следственото. Прекарва шест месеца там поради донос, според който той – бившият финансов съветник и фабрикант – чупи крушки в завода за лампи, където е назначен за счетоводител. Доносът е подаден от работник алкохолик. Прадядо изплащал заплатата на съпругата му.
Обвинението е: диверсия. Шест месеца рисуват стълба по стената в килията, и го карат да се изкачва. Излиза побелял. На 49 години.
И така, на снимката черното и бялото са подсилено драматично: звездите на роклята блестят небесно, сребърната коса е почти като от негатив, а очите на всички са трескави, черни, космични.
Било Песах. Началото на април. Икичка наготвила албундигитас: кюфтенца от домашно мелена агнешка кайма с чесън и картофи на лодчици. Прадядо ми и казал:
– Радост моя, дай да си топна.
След това папа Ичо праща всички на кино. И се обесва на балконската врата.
Икичка до последния си дъх е държала три снимки до леглото си: Радж Капур, Жерар Филип и Давид Хашмонай (папа Ичо) . Тя надживя и тримата си любими.
Икичка е имала мечта: да бъде друга… И куртизанката с ветрило от щраусови пера, и сляпата с гепард на верижка, и близначката с коралова рокля… Да изживявя срещи, прелъстявания, съвкупления. Да диша праха на сцената под горящите прожектори, да се оглежда в светлината на фалшивите камъни. Типичният синдром на артиста: да бъдеш друг.
Тази мечта я осъществява мама. До 18-тата си година Рут е тренирала конна езда. Става републикански шампион по обездка.
Една сутрин баба ми и дядо ми се събуждат от възбудени, истерични смехове.
61-ва. Майка ми е приета да учи актьорско майсторство. Кандидатства заедно с четири хиляди души. И Икичка чакала резултатите с нея до пет сутринта.
Икичка… с високите си токове, бялата якичка и шапчицата с воалетка. Победили и се прибрали. Сварили си английски чай и попара… До сега се събуждам от този аромат. Чувствам се защитена, като в майчина утроба.
След първата професионална роля на Рут – Естер, наречена още Икичка й казала:
– Приличаш на Маша и Мечока. Някога ще играеш лейди Макбет. Никога не забравяй, че в сцената след убийствата тя не полудява. Просто е тъмно и всичко е в кръв. Иска да го изпере. Познавам това усещане. И на яве и на сън.
2006
Отново бях без работа и без пари. Покривът на къщата, в която живеехме със Зуи – сина ми – беше изгорял. Исках да приключа с всичко, най-вече със състоянието: Да бъдеш друг. Това потъване доведе до шестмесечен алкохолен делириум. Започвах с водката още от сутринта. Не можех да поема любовника си. А вторият етаж беше твърде нисък, за да се свърша без последствия.
Тогава се появи Йожи – алчен и зъл евреин. Събра ни лошотията и безизходието. Един дъждовен предобед той ми заяви на бутилка фалшива ракия:
– Трябва да изиграеш Ане Франк.
Изсмях се. Нерде Ане, нерде Касиел. Бях на 35 години: самотна, цинична, с натрапчиви мисли за незабавно самоубийство или в краен случай: спешно раждане на поне пет близнака, които поне да ме осъществят като майка.
– Ще намеря финансиране. Но искам 15 процента .
Прихнах и му заших един шамар.
– Йожи, сипи още по едно и да свалим процентите от петнайсет на десет.
След два месеца разполагах с парите. 28 хиляди лева. Най-невероятни хора финансираха „Anne\Dead cities“…и нито един български евреин.
На 10 септември започнахме репетиции. Събрах екип от кол и въже. Боби Турбото – пропаднал актьор с лоша медийна слава, известен най-вече с изнасилване на плюшено зайче в ефир и официалното обнародване на думи като „пичка“. Ева – млада артистка с еврейски нос, расистки убеждения и гадже скинхед. На първата ни среща пуснах „Тоска“на Пучини, след което тя ме попита:
– Тоска е подгонена от нацистите, нали?
Моментално й прикачихме прякора „Еврейката Тоска“… Дани – мъж приличен на скелет с уши на сатир. Мама… И моя милост, от чиято глава се издигаха алкохолни пари и трябваше да се превъплъти в 12 годишно захаросано момиченце.
Разбира се, след първите прочити на монолози, описващи ежедневието в концлагерите, всички напуснаха с позиви за повръщане.
На втората репетиция, реших да разведря обстановката с един афгански джоинт. Мама никога не беше пушила и само повтаряше:
– Не ме хваща бе! Дай да си пушна още. Защо се хилите като луди?
5 минути по-късно легна на пода и каза:
– Трамваят пропада. Душа се. Непрозрачен дим, който не се разпръсква… пелена от миазми, която тегне над улиците, залети с катран. Не краткотрайните мъгли на паметта, не бистрата прозрачност, а миризмата на изгоряло от изпепелените души, която се стеле като кора над градовете, набъбналият сюнгер от жизнена материя, вкаменена като лава, смешение на минало, настояще и бъдеще… . (б. а. цитат от „Невидимите градове“ на И. Калвино)
Точно това се случва в Бабий Яр, място известно с клането на близо 34 хиляди евреи. Двайсет години след войната издигат стена, която да отдели местността от съседната тухларна. Една нощ през 61-ва стената се срутва. Потоци от глина и кал, примесени с останки от човешки кости, руква надолу по улиците на Киев. Бликналата черна вода завлича гаражи, избухват пожари, а потокът от течаща глина достига близкото трамвайно депо, преобръща мотрисите и погребва както пътниците, така и работниците от депото. Няколко дни по-късно, когато трамвай преминава до мястото на нещастието, възрастна жена започва неистово да крещи:
– Кръвта на евреите си отмъщава! Вечно ще си отмъщават…
На третата репетиция донесох роклята „Луна“. Накарах Рут да я държи в ръцете си, все едно влачи дъщеря си…
Със съкращения. Виж целия текст в сп. Либерален преглед