Играехме влюбени, а тя ми чупеше пръстчето на сцената 2.
Продължение от вчера. Виж При соца като млад актьор или борбата със злото в мен 1. Разказ на актьора Иван Балсамаджиев за дебюта му във Видинския театър 1978-1979 г.
Следващата пиеса, в която ме разпределиха, беше „Албена“ от Йовков, където ми дадоха да играя Другоселецът. Тази роля не беше роля. Беше появяване някъде в края на пиесата. Седяхме с още един такъв като мене на два чувала в дъното на сцената, казвахме в хор: „Брей, таз Албена!“, светлината угасваше и ние изчезвахме заедно с финала на пиесата.
Сега разбрахте ли защо актьорите продават и чест, и достойнство, за да докопат главната роля!?
Приех втората си задача във Видинския драматичен театър с радост. Опиянението от играта на сцена ме беше вече Съблазнило. Вече не можех без него.
И започна Урокът. Злото завъртя Егото ми на шиш. Пържеше ме за добро, но от това не ми ставаше по-леко. Първата репетиция на „Албена“ беше „на маса“ в една от гримьорните. Масата беше дълга. Прието е режисьорът да седне на единия край, до него от двете страни на масата, един срещу друг, сядат главните мъжка и женска роля, а от тях нататък – останалите, според важността.
Мимансът не сяда на масата. Седи на столове до стената. Влязох радостен и пръв. Единствено режисьорката беше вече дошла. По навик заех централното място. Тъкмо седнах и останалите се изсипаха. Забъбрал се с режисьорката, не забелязах как всички са седнали по местата си, а зад мен, демонстративно високомерна седеше изпълнителката на Албена, демонстративно кашляше, чакаше да я забележа, за да умра от Яд, Срам и Завист, да отстъпя мястото, та да седне тя на него, Ако за нещо умирам и до днес е, че както си го е била представяла, точно така стана. Пресъхнах. Устата ми пресъхна и Душата, а Егото ми побесня, свързано от въжетата на Гордостта и накърненото Честолюбие. Жълт, блед и любезно усмихнат затьрсих свободно място на масата. Трябваше да седна поне на масата, за да не се пукна на часа от Яд. В движение осъзнах, че мястото ми е до стената и от това още повече заврях. Завтекох се към единствения празен стол, макар и на самия край, но друга актриса – веднага станала приятелка на главната – уж случайно, но подчертано демонстративно, постави чантата си на него точно в момента, в който току бях посегнал да го поместя. Не ми оставаше нищо друго освен да потърся пламнал място до стената. Където седеше масовката! Режисьорката не ме чака и да го намеря:
– Балсамаджиев, излишно е да идваш да си губиш времето, моето момче. Свободен си засега. След десетина дена, когато слезем на сцена, ще кажа да те повикат. Благодаря ти! – Каза го с ледено презрение под маската на учтив тон. – Е, ако искаш, можеш да останеш да слушаш.
Ако нещо успях да устискам, беше усмивката гримаса, която удържах, докато подчертано спокойно затварях вратата зад гърба си.
Причерня ми от Гняв. Представих си как се кискат злорадо, натрили носа на младока, който… Доповръща ми се.
Излязох от театъра, седнах на пейка с лице към Дунава и зачаках водите му да отмият Смъртта, зачернила отново Душата ми. Беше слънчев, но прохладен пролетен ден, Въздухът – чист, небето – синьо, аз гледах вторачен в игривите зайчета на водата, но виждах мрак, защото Злото ми беше наляло катран в черепната кутия наместо мозък. Не виждах нито красотата на природата, нито хората, разхождащи се из парка, които с радост и възторг ме поздравяваха, нито децата, дошли за автограф. И жалко, защото само след месец и те щяха да престанат да ме забелязват.
Иван Балсамаджиев в „На 4 очи“ по Нова ТВ
* * *
Такава е актьорската професия. Ту те качва във висините, ту те сваля в Пъкъла.
Преди премиерата ме подминаха журналисти, за да интервюират главните действащи лица, после ме подминаха критиците, за да пишат пак за тях. Преди представлението и театралните фенове ме подминаха, за да пожелаят „На добър час“ на изпълнителите, подминаха ме и дечицата с цветята, които в края на представлението наизскачаха на сцената. На коктейла всеки ме подмина, и Директорът ме подмина в благодарственото си слово към „участниците в това прекрасно представление“, за да ме подминат всички мъртво-пияни и да ме оставят сам в „Дома на културните дейци“, в четири сутринта да се питам жив ли съм или само призракът ми се бута при тоя, при оня, в очакване някой да го забележи. И по улиците ме подминаваха. Забравиха ме.
Какво ли им е на холивудските звезди, когато паднат от искрящото небе в пустото на забравата? Защо някои от тях се пропиват, а други – самоубиват?
Защото Егото им страда. Защото Злото е докарало Егото им до това дередже, за да ги изпита, но повечето от тях не могат да издържат изпита и изгарят.
Благодаря на Бог, че получих този Урок в началото на кариерата си, че още на втората роля разбрах с колко възходи и падения е осеян пътят на актьора и че колкото по-спокойно приемеш всичко, толкова по-дълго ще живееш.
А пък Директорът ни пишеше бележки. Тоест – оценки. Като в училище. Пишеше ги след всяко представление. И най-хубавото беше, че хабер си нямаше от театър. Беше Директор на театъра от един-два месеца, а преди да го направят такъв, не беше стъпвал в него. Но беше ловец и от Партията. Партията го назначаваше ту Директор на библиотеката, ту Директор на издателски комплекс… Сега му беше възложила задачата да оправи театъра и той го оправяше – пишеше бележки. Съобщаваше ни ги на другия ден, преди представление.
До края на живота си, въпреки рутина и професионализъм, актьорът, ако е истински, се вълнува преди всяко представление. Нали се сещате как се чувствах, когато навлязъл в тръпката като кон преди надбягване, ми се налагаше да слушам, че снощи съм играл за „четири“ или за „пет“. Под „четири“ не слизаше, защото интуитивно усещаше, че а свали на „три“, а е изял боя. Веднъж за малко да го отнесе. До началото на спектакъла оставаха минути. Тъкмо бях загрял и се готвех да изляза на сцената щастлив, че няма да ми раздава тъпите си съвети, и той цъфна. Извади бележника, наплюнчи си пръста, прелисти на моята буква и каза добродушно: „Иване, снощи – пет.“
Както бях вече на триметровия подиум, от който скачах, както вече бях мислено в „революцията“, му се разкрещях като на стадо тъпи крави: „Снощи играх за шест бе, ей! Аз за по-малко никога не съм играл бе, ей! Аз за под шест не мога да играя, бе!“ и скочих. От тогава никой вече не го видя нито да си записва, нито да оценява.
Добре, че Злото го нямаше при тази случка. Егото ми беше спокойно, нямах комплекси и нищо не ме безпокоеше. За това реагирах така точно. А може би първият Урок ми бе отворил очите, беше ме накарал по-точно да преценявам момента, направил ме бе по-обективен и по-действен? Не знам как е, но след случката се чувствах по-добре. Почувствах се победител. Победител в срещата си с Некомпетентността. Явно в живота на човека има моменти, в които той трябва да преодолява трудности, за да се развива Духът му, а аз вече бях достигнал и възраст и зрелост, за да ме потопи Съдбата в тия, не знам как да ги нарека – уроци ли, пречки ли, спирачки или провокации. При всички случаи обаче точно в тези моменти, чрез тези моменти човек върви напред. Понякога трагични, понякога комични, драматични или трагични, те тъкат шарената пътечка, по която вървим към Светлината. За това ви казах преди време да не се шашкате, че детето ви или вие самите се занимавате с нещо, за което не само не сте мечтали, но даже не сте предполагали, защото ако пътечката ви е просната нанякъде, не вие сте този, който ще смени посоката й. Е, разрешава ви се веднъж-дваж да я вдигнете, но само, за да я изтупате и толкоз. А ако е писано вашата пътечка да пресече нечия друга, с всички произтичащи от това неща – считайте, че е станало.
Като казах „считайте“, се сетих оня виц, дето в едно купе пътуват французин, англичанин и българин и седят срещу млада красавица. И тя пръдва.
Французинът, като пръв кавалер, веднага скача и високо се извинява: „Екскюзе моя“, демек е той.
Да ама тя пак пръдва.
Този път англичанинът скача: „Екскюз ми!“ И е джентълмен.
Българинът чака, чака… Оная – нищо. А на него му се пуши! Грабва цигарите си, тръгва към коридора да пуши, но на излизане се обръща и авторитетно заявява: „Ако дамата се насере, считайте, че съм аз!“
Та ако ви е писано да срещнете някого, считайте, че сте го срешнали, но знайте, че тази среща е, за да ви научи той на нещо или за да се разплатите, според някои религии и учения.
Нали се сещате за актрисата, дето игра Албена и дето ми направи фасон в репетиционната, та ми взе здравето? Ами то не било случайно. В следващата пиеса ни разпределиха да играем влюбени. Ролите ни бяха много хубави, много големи и много равностойни. Оставаше само да ги направим.
И работата се запече. Предполагам, вече се сещате защо. За да получа следващия Урок. Той беше на тема „Как да пускам покрай себе си Омразата, с която ме бомбардират опоненти?“
Скарахме се още на първата репетиция. Тя ме обвини, че не й „подавам“ добре текста, аз й казах, че тя просто не си може, тя ме попита за какъв се мисля и заяви, че не е кой знае какво онова, което съм изиграл досега, и ако ще си ги мерим, и тя има вече една главна роля в творческата си биография и не се знаело кой се е справил по-добре, защото едно е да играеш в българска класика, а е друго да се пъчиш в партийна пиеса, където наградата ти е в кърпа вързана. Направо ми сра на главата! Не предполагах, че след Малкия (б. р. – псевдоним на колега на Балсамаджиев от неговия курс във ВИТИЗ) ще ми се случи да Мразя някого. Че и повече я Мразех.
Как мина репетиционния период няма да описвам. Ще кажа само, че не ми се стъпваше в театъра.
Тази роля беше главна и хубава, но оная, с която спечелих наградата беше още по-главна и още по-хубава. Това се оказа допълнителна тежест. Бях харесал аз да диктувам ритъма и настроението на сцената, а сега трябваше да се съобразявам и то с човек, който не можеше да ме понася. Ама и аз я Мразех!
В деня на премиерата влязохме в театъра еднакво първи, еднакво напомпани, притеснени еднакво и еднакво нахъсени, 30 000 000 (трийсет милиона) волта напрежение се сблъскваха, когато случайно и от немай къде се споглеждахме, а това напрежение растеше. Кулминацията му дойде някъде в края на пиесата, когато за малко се разминахме с трагичната развръзка (разбирай нещастен случай).
Започнахме диалога, за който едва ли не беше написана пиесата. В него тя ми обясняваше колко много е влюбена в мен, а аз й отговарях, че винаги съм я обичал, но понеже… чак сега мога открито да й се обясня.
Първа не издържа тя. Бяхме един срещу друг, в средата на сцената, потънали в мрак. Публиката виждаше само лицата ни, осветени от „гледачите“. В този най-важен диалог трябваше на всичко отгоре да си държим ръцете.
Говорех и гледах към нея, но я бях разфокусирал, Пред мен седеше силует. Нищо конкретно. Никакви черти. Камо ли очи!
Това я вбеси! Бяха я учили във ВИТИЗ, че партньорът трябва да се гледа в очите, че който не гледа партньора си в очите значи не общува с него, не контактува или защото не може, или защото не ще, а не ще, защото не го уважава, не го признава за творец.
Нищо подобно не изпитвах към нея, но явно тя си го бе здраво въобразила и от минута на минута се топлеше все повече и повече от собствения си бяс. Накрая почервеня като печка. Ама вътрешно. Външно беше влюбена.
Продължавах да не я гледам и Негодуванието я извади от контрол. Както любовно отвръщаше на репликите, започна да стиска ръцете ми, за да я погледна. Аз не я!
Започна да ме щипе (пак по ръцете). Продължих да говоря влюбено, без да й обръщам, ама никакво внимание.
Тогава тя отметна назад коса, чевръсто хвана малкото ми пръстче и започна да го чупи. Нали сте чували израза: „Пикнах от болка!“ Това изпитах.
Чак сега Злото ме проби. Дръпнах си ръцете, направих се на възторжено влюбен, сграбих я и уж щастливо и завъртях. Колкото по-силно я въртях, толкова повече бяс се наливаше в очите ми, като същевременно все по-влюбено и по-влюбено и говорех. Усетих, че ми притъмнява, но вместо да спра, ми се прииска да я изхвърля от сцената. Да я хвърля в публиката дори, но да не е до мен. Понечих да го сторя, видя, че е истина и пребледня от страх. Не на шега се изплаши.
Това я спаси. Като я видях жълта, бледа и безпомощна, моментално се успокоих.
Спокойни изиграхме финала. Бяхме „едно на едно“. На поклона обаче трябваше всички да застанем в редица, да се хванем за ръце и да минем напред. Посегнах към нея с мир, но тя отново ловко сграбчи един от пръстите ми, този път май беше безименния и започна отново да чупи.
Нямаше как да гькна. Блещех осветено лице срещу публиката, изкривено в усмивка. Едвам дочаках да падне завесата.
Но като падна завесата, победно я ритнах в гъза!
Всички имаме Врагове. Те са дошли за Добро. За да ни научат. Но да си ги създаваме зорлен, е глупаво.
Със съкращения от книгата на Иван Балсамаджиев “Борбата със злото в мен”
––––––––––
* Актьорът Иван Балсамaджиев (1953-2010) е роден в Троян. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“. Работи като актьор във Видинския драматичен театър и в Драматичен театър в Перник, а след това в театър „Сълза и смях“ до 1991 г. Минава на свободна практика и печели популярност като шоумен с гастроли в цялата страна. През годините е водещ на няколко телевизионни предавания. Автор е на биографичната книга „Борбата със Злото в мен“. Снимал се е в игралните филми „Лавина“, „Дишай човече“, „Почти вълшебно приключение“, „Катина“, „Човек в космоса“. Последният филм с негово участие в главната роля е късометражният “Бяла сянка” (2009 г.), който описва живота на художник. Балсамаджиев бе покосен от рак, с който се бори повече от 5 години и почина на 3 април т. г.
.