При соца като млад актьор или борбата със злото в мен 1.
Следващият разказ представлява спомени на починалият неотдавна актьор Иван Балсамаджиев като дебютант във Видинския театър през 1978-1979 г. Спомените му дават картина на театъра при социализма и местните нрави, и дръпват завесата зад кулисите на актьорската професия. Младият тогава актьор печели местната публика с пламенна игра в главната роля в съветска пиеса за революцията и получава награда за това. Но всъщност разказът на Балсамаджиев представлява изповед за душевните борби не просто на актьора, а на всеки мислещ човек. Иван Балсамаджиев беше чист и нравствен човек, със сложна душа, каквито трудно можеш да срещнеш не само сред актьорската гилдия. Почина на 57 години, след няколкогодишна борба с рака, преодолял всичко земно, всяка суета, амбиция, радващ се на слънчевите лъчи и природата, изчистил напълно душата си. Балсамаджиев разказва своите житейски борби и терзания в една книга – “Борбата със злото в мен”, която излезе в средата на 90-те години и остана недооценена. По-късно той направи по нея моноспектакъл, игран в София и страната. Следващият откъс е от края на книгата.
Господ ме направи актьор, защото тази професия провокира най-пряко Егото!
Два дни след откриването на сезона в театъра пристигна Асистентът (б. р. – авторът нарича така известен режисьор от столицата, който е бил асистент във ВИТИЗ). Бяха го поканили да постави СЪВЕТСКА ПИЕСА, с която Видинският драматичен театър да се яви на ПРЕГЛЕДА НА СЪВЕТСКАТА ДРАМАТУРГИЯ.
По онова време нямаше номинации за наградата на Съюза на артистите в в България, нито награди „Аскеер”. Имаше ПРЕГЛЕД НА БЪЛГАРСКАТА ДРАМАТУРГИЯ и ПРЕГЛЕД НА СЪВЕТСКАТА ДРАМАТУРГИЯ, като наградата от ПРЕГЛЕДА НА СЪВЕТСКАТА ДРАМАТУРГИЯ беше повече от наградата на ПРЕГЛЕДА НА БЪЛГАРСКАТА ДРАМАТУРГИЯ. Нали се сещате? Не знам днес дали наградата на Съюза на артистите в България е повече от наградата „Аскеер“, но си мисля, че е все тая, защото и при даването на едната, и при даването на другата, при даването на всяка награда и преди, и сега има жури, и преди, и сега има осигурени пари, и преди, и сега има фаворити (които останалите наричат „набедени таланти“), и преди, и сега – интриги, фалш, блясък, Лицемерие, Амбиции, Радости, Омрази, Зависти и Презрения.
Аз тогава бях усърден. Асистентът отново наля Амбицията в мен. Има триста и трийсет начина Злото да ти изсмуче Душата. Както не исках да работя тая професия, както нямах мечти да покоря върховете и както изобщо нямах никакви мечти, както не ме интересуваше какво ще играя, както се бях приготвил спокойно да вегетирам в „прованса“, далеч от софийските сплетни, дойде Асистентът и ме „напомпа“. Дръпна ме в една тиха стаичка и със съзаклятнически тон ми обясни, че ще направи всичко възможно да ме разпределят в главната роя на пиесата „Девета симфония“ от Юрий Принцев, пиесата била за Павел Корчагин – герой на Революцията, ролята била – „аз и останалите“*, щяла направо да ми осигури наградата на ПРЕГЛЕДА НА СЪВЕТСКАТА ДРАМАТУРГИЯ, което автоматично щяло да ме върне в София. В София! Само трябвало да говоря с Директора и Партийния секретар, за да я дадат на мен.
Разбрахте ли начина, по който най-лесно можете да „напомпате“ някой балък? Обяснявате ползата от онова, което му предлагате, след което подмятате, че не е съвсем сигурно и… го оставяте да втасва.
Асистентът, освен другите си качества, знаеше как да пали актьорите. Подпалваше ги като моторетки, подаваше им темата и ги пускаше. Побеснели на сцената, те започваха да правят всевъзможни чудеса, от които той подбираше онова, което му трябва, и спектакълът ставаше.
Знаех, че ще играя аз. Сигурен бях, както на времето бях сигурен, че ще ме приемат във ВИТИЗ.
Това не ми попречи обаче да не спя през цялата нощ в очакване да излезе заповедта на Директора, в която ме „разпределя в ролята на…“
Не завиждам на богаташите. Техните проблеми са точно толкова много и катастрофически, колкото са и на бедните. Нито са по-големи, нито са по-малки. И емоциите са същите – удоволствия, разочарования… Богаташът изпитва точно толкова радост от поредната си кола, колкото изпитва беднякът, намерил позапазена шуба край боклуджийската кофа.
Това го пиша, за да ви предпазя от заблуждението, че страстите на малкия провинциален театър са по-различни от тези на Бродуей. Във всеки случай не са по-малко бурни.
За всичко е виновно Егото. И в малкия провинциален театър, и в Комеди Франсез Егото създава проблемите. То е оня ченгел, на който Злото е закачило Душите ни, къса парчета от тях и храни Нещото. Ако не беше Егото, Злото нямаше да има къде да закачи Душите и те щяха да му се изплъзват свободни.
Е, да, но щяха ли да се развиват тогава Душите?
Злото е онова, с което трябва да се борим. За да ни обвърже, То праща съблазни на Егото, развива у нас грехове като Гордост, Суета, Тщеславие… от нас зависи обаче дали ще потънем самодоволно в грехове или ще се усетим навреме и ще скочим като ужилени в борба с тях. В борба за Душите си.
Злото подлъга Егото ми много лесно. Дадоха ми разкошна роля – голяма и главна, и хубава, и добре написана, и пиесата силна, и режисьорът беше Асистентът, и щяхме да се явим на „ Преглед“, и бях млад и силен, и гъвкав, и гласовит, и енергичен, и хубав, и! – от ОК на БКП се интересуваха как върви работата! Не живеех, а горях! Ставах в зори, нахлузвах банските и изтърчавах гол през целия град до горната му част. Бухвах се в студения Дунав и плувах по течението, докато стигнех долната част на града. Там излизах, правех гимнастика, тичах, плувах, пак… Така -три пъти! Когато Злото е направило Егото ти да е доволно, физически си като моторетка.
Загадъчна и величествена е реката, когато плуваш сутрин преди изгрев слънце в студените й води. Разминавах се в мъглата с кораби, с ферибота Видин-Калафат, с дънери, съчки, трева. Бяха ми казали, че имало огромни сомове, които можели да ме дръпнат на дъното, че реката правела въртопи, че ако плуваш близо до кораб, перката му можело да те всмуче и разфасова… Нищо ужасно не ми се случи. Сякаш Господ бдеше над мен, но това не е интересно. Не е интересно и как репетирах и как веднага след репетиции си лягах с кокошките, за да стана рано на другия ден.
За Злото става дума в тази книга. То ме въздигна до сияйните простори на мечти и въодушевление, за да лисне в лицето ми помия, разочарование още по време на първото представление пред публика в моя професионален живот.
Беше „закрито представление“. Практика в театъра е преди премиерата да се завъртят две-три представления пред ученици и роднини, за да улегнат нещата.
Исках да го спестя, но съм принуден да кажа, че репетиционният период мина толкова драматично, колкото беше драматична и ролята ми. Всеки път работех на „сто“ процента, сякаш играех пред публика. На живот и смърт! Другите още не си бяха научили текста, а аз вече пусках сълза. И плачех истински! Толкова бях амбициран, че се случваше режисьорът три пъти да върне някоя сцена, в която ревях, аз три пъти трябваше да започвам да рева от начало и ревях. Всеки път! Пеех, свирех, скачах от по три метра височина. Разболях се от бронхопневмония, но не я забелязах, продължих репетициите, изкарах я на крак. Бях се слял изцяло с образа.
Мислите ли, че съм го правил от Корист, от Амбиция? Мислите ли, че съм репетирал тази роля, за да се прочуя, да ме вземат в софийски театър и да пишат за мен? Не, Злото не ме беше обсебило чак толкоз. И такива мисли имах, но То ме изработи много по-тънко. Позволи ми да харесам това, което играя, това което съм. Да се влюбя в тази професия, но не да се влюбя без Корист, а да я харесам от Суета.
Треперех зад кулисите и тръпнех кога ще започне първото професионално представление в моя живот. Па макар и „закрито“.
Мислено прехвърлях ефектните моменти от спектакъла и чувах аплодисменти. Бурни и красиви аплодисменти!
Актьорът така си представя. Представя си. Представя си как играе пред публиката, реакциите на публиката си представя. В кой момент тя плаче и кога се смее.
Ако се оправдаят очакванията, актьорът е щастлив. Ако обаче не се…
Всичко си бях представил! Непрекъснато си представях. Знаех, че още в самото начало, когато скачам от три метра височина и стрелям, ще има аплодисменти. Чувах ги. Аплодисментите! Знаех, че след това, когато запристъпвам на място, все едно, че галопирам с кон, аплодисментите ще се удвоят. Чух ги как се удвоиха! Не го очаквах, не ми се искаше, а знаех, че така ще стане.
Е, да, ама не стана!
Злото за това е Добро, защото ни оплита в проблеми и ни кара да ги преодоляваме, а това ни прави по-мъдри. И чисти Душата.
Представлението започна.
Салонът беше пълен с ученици, докарани под строй. Пиесата беше съветска. Когато скочих от трите метра с риск да си счупя краката, вместо в ръкопляскания, салонът избухна в смях. Смях като на сеир – жизнерадостен и подигравчийски. Плясна ме право в лицето. Студена пот обля тялото ми. Лед скова гърдите. Не можех да си поема дъх. Започнах да галопирам – смехът се удвои. Ядосах им се. Побеснях! Но колкото по-гадно ги гледах, толкова по-злорадо кънтяха смеховете.
Дорева ми се. Прииска ми се да избягам. Както някога в първи курс. Този път обаче нямаше накъде. Този път Злото беше изправило срещу ми не дванадесетоглава Хидра. Този път То беше изтъпанило хилядоглава такава. Хилядоглавата Хидра, наречена Публика, която не те ще.
Публиката… И за публиката ще стане дума по-нататък.
Как оживях до края на представлението, аз си знам.
Излязох бял като платно от сцената, срещу ми – още по-бялото платно на Асистента отвори уста, от която не излезе нищо, врътна се и си отиде. Останалите отдавна ги нямаше.
Оказах се отново сам. САМ.
Тия деца се подиграха с мен точно така, както аз се гаврех с актьорите, когато в ученическите ми години ни водеха на театър. Кажете сега, че нямало възмездие!
А може би това не беше възмездие? Може би това беше Урок?!
Прибрах се в къщи и отново не спах цяла нощ. В главата ми святкаха кошмарни спомени от преживяното. Кънтяха смехове, подсвирквания… Гърдите ми се свиваха така, както изтръпнаха при първия сблъсък с гаврите. Опитах се да медитирам, после опитах „савазана“, броих овце, ставах и се разхождах по терасата, обикалях блока – нищо. Бляскавите ужаси от сцената святкаха ли, святкаха.
На сутринта едва дочаках да стане по-нормално време и отидох в театъра. Нали се сещате само кой ме бе изпреварил? И той не бе спал цяла нощ. Погледна ме и изтощено промълви:
– Като влезе нормална публика, всичко ще си дойде на място.
Един по един се извърволиха и останалите. Качихме се на сцената и…
Част от таланта на режисьора е да бъде той водач. Лидер. В мига, в който и последният актьор седна унил, Асистентът скочи и бурно започна да ни хвали. Говореше колко сме талантливи, как всеки е разбрал какво се иска от ролята му и го е постигнал, колко вълнуващо било това, което сме изиграли и колко естестествено-пубертетска е реакцията на учениците.
Старите актьори, които бяха преживели нееднократно подобни „примери“, се успокоиха веднага. За тях беше единствено важно мнението на режисьора, останалото знаеха. На по-младите също олекна, макар и по-късно. По-късно, защото на младите винаги им се иска да е добре. Но и на тях олекна. Само аз останах ужасен и вкочанен. Бях все още убеден, че провалът е пълен, че никога нищо няма да се промени, обвинявах Асистента, че си криви душата, че говори така само за да ни предпази да не умрем от отчаяние.
Когато сте на дъното, а някой ви лъже, че не сте там, повярвайте му!
Вместо обаче да повярвам на Асистента, вместо да въздъхна, да забравя и да тръгна напред, аз продължих да се къпя в горест и песимизъм, без да ми се прави нищо.
Премиерата беше на другия ден. Пак не спах. Само че този път нямаше светлини и образи. Имаше чувства – Горест, Ужас, Мъка и… Страх.
И не се сещах да се разплача, та да ми олекне.
Аз споделям. За да се поучим взаимно от моите грешки, а не от ваши. Ако си мечтаете детето ви да работи в сферата на изкуството, дайте го да спортува. Много ще му е от полза. За в изкуството.
Денят на премиерата започна късно за мен. Не се събудих рано, защото, както вече знаете, не мигнах през цялото нощ и заспах чак на сутринта. Станах късно, не тичах, не плувах, не правих „БИ-БЕ-БА-БО“ (б. р. – с такива звукови сричания актьорите „загряват“ преди представление, за да си подобрят артикулацията).
Лежах в леглото и чаках нещо да започне да ми се прави, без изобщо да ме интересува какво ще е то. Лежах неял, неспал, но облекчен. Без да ми се яде, пие… А ви посъветвах да дадете детето си на спорт, защото в такива моменти, като няма за какво друго да се хване, то ще почувства физическата си мощ и ще възвърне желанието си да върви напред.
Прилив на енергия плъзна откъм главата, напълни гърдите и крайниците ми най-после се задвижиха нанякъде. Почувствах колко сила имат тренираните всеки ден мускули, колко ми е гъвкаво тялото, колко мощен глас имам… И ясната си дикция изкънтях в празната стая: „Ставай, Ванка! Днес ти ще победиш!“ Озверях от глад. От радостен глад (такъв израз другаде чували ли сте – радостен глад!) Скочих, изтичах до една сладкарница и – боза, кифла, боза, паста, боза, баклава. Възторжено спокоен (това пък е другият израз), с подут корем, влязох в театъра. С изненада забелязах, че и останалите са живи, здрави и даже спокойни. Сякаш нищо не се беше случило. Асистентът репетираше осветлението, видя ме, че влизам, хвърли едно „Здрасти!“ като на случаен познат и си продължи човекът работата. Това ме успокои съвсем.
Защото вие знаете кой грях ме измъчваше най-много в нощите – Страхът. С този Грях Злото мачка най-ефективно Душите ни. Това е Грехът, който ни прави най-мъртви. Страхът изтече нанякъде. Спокойно ми стана.
Скрит в кулисите преди началото, актьорът вече знае как ще мине представлението. Ориентира го шумът в залата. Благодарение на този шум Интуицията му настройва неговата игра на оня градус, на който най-правилно ще действа той. Определя оня тонус, на който болшинството от влезлите тази вечер в салона най-малко ще се дразнят, който ще направи играта на актьора най-убедителна, та най-пряко да внуши авторовите идеи и най-точно да изпълни режисьорските решения.
По един начин шумят учениците (то си е жива глъчка), друг е шумът на редовия зрял зрител, а когато в салона влезе интелигентна публика, шум няма. Има атмосфера. Творческа атмосфера! Тогава актьорът усеща, че спектакълът ще мине перфектно и самият той ще играе над възможностите си.
Така се правят и рекордите в спорта. Преди състезанието спортистът чувства, че публиката е на негова страна, че Бог е с него и…
На абсолютно всяка театрална сцена в кулисите има пробити дупчици, през които актьорите гледат какво става в салона – дали е влязла публиката, дали вече са седнали, колко хора са, нервничат ли… По-младите актьори зяпат красивите зрителки и почти преди всяко представление се чуват възклицания от рода на: „Леле, леле, на третия ред какво парче е седнало!“ А „парчето“ и не подозира, че е наблюдавано и с това прелестта му още по ги пали и заразява. Женените гледат къде е седнала родата. Други женени проверяват дали извънбрачните им находки са дошли и от кого са придружени – от съпрузи или от (О, Ужас!) от алтернативни партньори. Ако констатират последното, нали се сещате каква игра дават по време на представлението? Амбициозните гледат за критици, началници, журналисти и… за местни велможи…
Никога не гледам пред дупката. Не ми е необходимо. Чувствам с кожата си кой е дошъл и кой не, и как трябва да играя. Около мен летяха реплики от рода на: „Дойдоха от ОК на БКП!“ или „Тия от ОС на БПС още ги няма.“ Репликите бяха обвити в характерната за премиери паника, но тя не зарази и мен, не им обръщах внимание. Уверен бях, че ще победя и…
И победих!
Още в началото тръгна така, както си го бях мечтал. Скочих от трите метра – аплодисменти, стрелях – още по-силни, започнах да галопирам и аплодисментите се очетвориха, гърдите ми се напълниха със светлина, радост и напориста енергия подгони мускулите. Не действах аз, а някакви сили ме хвърляха насам-натам и чрез тялото ми овеществяваха намисленото. Чрез тялото ми моделираха невъзможното.
В края на пиесата авторът беше написал красив монолог за това, че човекът е уникално произведение на (тогава Господ не се споменаваше) Природата, че Духът му трябва да е силен, че физическите недъзи трябва да бъдат преодолявани в името на напредъка на човечеството, че…
Лежах върху войнишка кушетка с лице право към публиката и…
Сълзата се появи още преди да започна да говоря този прекрасен текст. После не помня. Помня какво стана след като той свърши.
След като текстът свърши, аз млъкнах и настъпи гробно мълчание. Ужасът отново наля Съществото ми. Това беше финалът на пиесата, очаквах френетични аплодисменти, защото тази вечер всичко вървеше, както го бяхме определили, както си го бях представил. Тук трябваше най-много да ръкопляскат! Вместо това – гробница!
Понадигнах се неловко, погледнах през размазаното на сълзите си в салона и… онемях.
Публиката беше там, но бяха омаляли от видяното и нямаха сили да помръднат. Тихо не помръдваха. Гледаха към мен, а от очите им, както от моите, се лееха топли сълзи. Не се сещаха да повдигнат ръка и да ги изтрият, а и не можеха.
Станах от кушетката – тишина. Постоях прав – тишината продължаваше. Тръгнах не знам за къде и (това в американските филми го правят много добре – първо започва да ръкопляска един, после втори и накрая избухва цялата зала) потънах в аплодисменти. Много продължителни. Започнаха да пляскат в такт. Станаха на крака и продължиха да ръкопляскат и да трият този път радостно напрели сълзи. Сълзи градушка ронех и аз.
Кошници с цветя, слова, букети, камери, критици, журналисти – всичко вървеше така, както не бях го и мечтал.
Всичко тръгна! На Прегледа на Съветската драматургия спечелих ПЪРВА НАГРАДА, номинираха ме за НАЙ-ДОБЪР МЛАД АКТЬОР на сезона, в списание „ТЕАТЪР“ излезе статия „Десетте най-добри актьорски постижения“ и бяха подредили снимката ми до тези на Григор Вачков, Георги Черкелов, Стефан Данаилов… Заговори се, че ще ме вземат в Младежкия театър… Получих покана за филм… Ученичките, без никой да ги кара, вече идваха да си купуват билети. За театър. Това не се беше случвало до тогава. Не знаеха къде е касата, а когато им я показваха, влизаха вътре и не знаеха какво да кажат. Въртяха се неловко и накрая изплюваха камъчето – питаха къде е Главният артист.
Ето, че си дойдохме на думата! ГЛАВНИЯТ АРТИСТ! Егото ми се поду като гнойна пъпка от Гордост. Външно не се фуках, но като вървях по улиците и чувствах погледите на хората, се пръсках по шевовете от кеф. Злото ме помпаше! И… Урокът не закъсня.
(Следва – Играехме влюбени, а тя ми чупеше пръстчето на сцената)
С незначителни съкращения
––––––––––
* Актьорът Иван Балсамaджиев (1953-2010) е роден в Троян. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“. Работи като актьор във Видинския драматичен театър и в Драматичен театър в Перник, а след това в театър „Сълза и смях“ до 1991 г. Минава на свободна практика и печели популярност като шоумен с гастроли в цялата страна. През годините е водещ на няколко телевизионни предавания. Автор е на биографичната книга „Борбата със Злото в мен“. Снимал се е в игралните филми „Лавина“, „Дишай човече“, „Почти вълшебно приключение“, „Катина“, „Човек в космоса“. Последният филм с негово участие в главната роля е късометражният “Бяла сянка” (2009 г.), който описва живота на художник. Балсамаджиев бе покосен от рак, с който се бори повече от 5 години и почина на 3 април т. г.
** „Аз и останалите“ – този израз се използва за роля, в която актьорът е през цялото време на сцената, а останалите персонажи влизат и излизат за минути.