Пакистан – супермаркетът за терористи

Файзал Шахзад, който се опита да извърши терористичен акт на „Таймс скуеър“, явно е следвал познат път. Като мнозина вербувани за джихад, той е бил от средната класа, образован, изглеждал е приспособен към обществената си среда – и след това се случва нещо, което го радикализира. Може никога да не разберем какво го е карало да иска да убива невинни мъже, жени и деца. Неговата житейска история обаче споделя друга важна подробност с живота на мнозина от предшествениците му – връзка с Пакистан.

По оценка на британските власти 70% от терористичните заговори, които са разкрили през последното десетилетие, могат да бъдат проследени до Пакистан. Тази страна остава развъдник на терористи, въпреки че джихадът губи позиции в останалия мюсюлмански свят. От Египет до Йордания, от Малайзия до Индонезия радикалните ислямски групировки са отслабени при сражения с армията и губят голяма част от политическата си подкрепа.

Защо това не се случва и в Пакистан? Отговорът е прост – още от основаването на държавата пакистанските управници подкрепят и насърчават джихадистки групировки и създават обстановка, в която те виреят добре. През години правителството изглежда е сменило курса, но гангрената е дълбока.

За някой кандидат-терорист, който търси подкрепа, Пакистан е като супермаркет. Там има десетки джихадистки организации: Джаиш-е-Мухамад, Лашкар-е-Тайба, „Ал Кайда“, Джалалуддин, мрежата на Сирадж Хакани и Техрик-е-Талибан. Списъкът не завършва с тези имена. Някои от по-големите, като кашмирската сепаратистка групировка Лашкар-е-Тайба, действат открито чрез параванни организации из цялата страна. Никоя обаче не изглежда затруднена при набавянето на пари и оръжия.

Пакистанският учен и политик Хусаин Хакани разкрива в блестящия си исторически труд „Пакистан: между джамията и военните“ (Pakistan: Between Mosque And Military) как джихадистките връзки на правителството съществуват още от основаването на страната като идеологическа ислямистка държава и решението на поредните правителства да използват джихада както за набиране на вътрешнополитическа подкрепа, така и за да навредят на вечния си съперник Индия.

При описването на разграничението, което правят военните между терористи и „борци за свобода“, той отбелязва, че проблемът е системен: „Тази двойнственост (…) е структурен проблем, коренящ се в историята и последователната политика на държавата. Това не е просто случаен резултат от решенията на някои правителства.“ Фактът, че Хакани сега е посланик на Пакистан във Вашингтон, прибавя иронична краска към историята. (Също и тъжна, защото правителството, което той представлява, изглежда има твърде малко власт. Военните фактически са засилили позициите си през изминалата година.)

През последните месеци пакистанското правителство и армия предприеха много по-активни действия от когато и да било срещу терористите на тяхна територия и войската понесе тежки загуби. Генералите обаче продължават да правят съмнително разграничение между терористите. Тези, които заплашват и нападат пакистанци, понесоха гнева на пакистанската армия.

Има обаче и групировки, които заплашват и нападат само афганистанци, индийци и западняци – и тези групировки до голяма степен биват оставени на мира. Погледнете племенната зона, където се казва, че Файзал Шахзад се е обучавал при посещенията си в Пакистан: Северен Вазиристан, където се укриват най-опасните групировки, нападащи афганистанци, индийци и западняци.

Въпреки че миналата година пакистанските военни започнаха сражения в Южен Вазиристан – убежище за групировки, извършвали нападения в Пакистан – генералите отказват да навлязат и в северната част въпреки многократни настоявания от САЩ и НАТО. За пакистанските военни все има някаква много важна причина точно този момент да не е най-подходящият да се навлиза в тази зона. Уважаваният пакистански журналист Ахмед Рашид, който е експерт по афганистанските бунтовници, неотдавна писа тук, че Пакистан продължава да има влияние сред афганистанските талибани и го използва, за да принуждава правителството в Кабул да се подчинява на исканията му – вместо да посредничи за мир между талибаните и афганистанското правителство.

Докато пакистанските военни не подходят с по-цялостно виждане към националните интереси на страната – виждане, което приема икономическото развитие, а не стратегическото надиграване срещу Афганистан и Индия за ключа към сигурността на Пакистан, – терористите ще продължат да намират Пакистан за идеално място за „пазаруване“. През изминалите четири десетилетия голяма част от ислямския тероризъм бе проследен до две страни – Саудитска Арабия и Пакистан.

И двете са били основани като идеологически ислямски държави, правителствата им търсиха легитимност чрез подсилването на тази религиозна идеология и това превърна тези страни в развъдници на екстремизъм, фундаментализъм и джихад. Тази тенденция бавно се обръща в Саудитска Арабия, вероятно защото крал Абдула може да го постигне като просветен управник на абсолютна монархия. За Пакистан обаче може да не е толкова лесно да преодолее джихадисткото си минало.