Зорница Костова: Снимките в Италия започват и свършват с усмивка. Тук седим и се оплакваме

Българските филми са за това, колко сме зле, казва младата актриса, която вече има роли в италианското кино и тв

Зорница в снимки за кастинг. Снимка: Юлия Стоядинова

Когато срещнеш Зорница Костова, в главата ти някак спонтанно изниква сцената от италианския филм „Малена”, в която Моника Белучи крачи по улиците на малкото сицилианско градче, а погледите на всички мъже задълго остават вперени в нея. Зорница е на 23 години и е от онези жени, които няма как да останат незабелязани. Тя е свежа, усмихната и естествена, и няма нищо общо със силиконовите красавици, които обикалят софийските молове и печелят българските конкурси за красота.

Зорница е млада актриса, която сега прохожда в киното и театъра. Родена е във Варна, където завършва Хуманитарната гимназия с италиански език. След гимназията я приемат в НАТФИЗ в класа на Пламен Марков и Ивайло Христов. Дипломира се през 2009-а  и една година по-късно вече снима в Италия. Участва във филм на режисьора Джери Кала, който се очаква да излезе през ноември и в ситком към Училището за драматични изкуства „Paolo Grassi” в Милано. Амбициите й съвсем не се изчерпват с това, защото „когато знаеш какво искаш, все ще се намери начин да го постигнеш”.

Зорница в снимки за кастинг. Снимка: Uniqua

Родителите ми не се занимават с изкуство, никой от семейството не е имал такива страсти и влечения… Докато учех в хуманитарната гимназия обаче попаднах на едно представление във Варненския театър – „Марат/Сад” на Явор Гърдев, и се запалих… Един актьор от Варненския театър, Стоян Радев, който супер много ме впечатли, „съвсем случайно”, уж, той дойде и направи театрална школа в нашата гимназия. Аз бях първата, която се записа и започнах с школата. Завърших гимназия и реших да пробвам в НАТФИЗ. Майка ми и особено баща ми изобщо не беше ОК с идеята. Той очакваше да запиша нещо като журналистика, българска филология. Никой не вярваше, че ще ме приемат от първия път, всички си мислеха – НАТФИЗ – връзки, пари, обаче аз реших да пробвам и взеха, че ме приеха.

4-те години не бяха точно това, което очаквах, но съм доволна. Хората от тази гилдия малко ме разочароваха, почти всички са прекалено песимистично настроени, живеят в един затворен свят, постоянно се оплакват, пък аз си бях голямо дете, много наивна и прекалено позитивна. Там пораснах. НАТФИЗ общо взето е доста добра академия, която може да ти предостави много откъм обучение, откъм подготовка. Всичко е много сериозно, 4 години бяхме в един процес, постоянно репетиции, като в един конвейер, нон-стоп репетираш.

Завърших миналата година, а премиерата ми беше в Стара Загора на руската пиеса на А. Н. Островски – „Вълци и овце“ – много хубава класика. Режисьорът Богдан Петканин ме покани там и представлението се получи много добре. След което дойде лятото. Аз отдавна съм имала стремежи към Италия, много исках да отида там да уча, да специализирам, да видя какво е. Просто Италия ми е много присърце, чувствам манталитета изключително близък. И други интересни истории се случиха. Това, че учих италиански в гимназията пак стана уж случайно, защото майка ми като повечето родители искаше да уча английски или немски, но аз все пак записах италиански. След това пък тя замина по работа в Италия, уж случайно я изпратиха. В един момент започна да си преследва родословното дърво, защото не си го знаеше. И се оказа, че баба й е италианка, чрез роднини, познати и приятели открихме и жилка. Значи изобщо не е било случайно влечението ми към Италия.

Завърших НАТФИЗ и си казах, че таванът, който виждам тук, не ме привлича кой знае колко – в смисъл, че най-многото, което може да ти се случи е да си в Народния театър и отново да се оплакваш колко са ниски заплатите и да търсиш някакви странични дейности, които в повечето случаи не те удовлетворяват …. Искаше ми се да отида в Италия, да пробвам, да видя какво е. Не съм заминала с идеята да емигрирам или да избягам, просто  сега можеш да отидеш навсякъде и да се пробваш, докато нашите родители не са имали тази възможност. Иска се смелост и много вяра в чудеса, от теб си зависи и това е много важно. Защото цялата тая схема с това да седим и да се оплакваме просто не е вървежна вече, както стана ясно.

Едно лято след втори курс заминах да работя там като барманка, сервитьорка в едно заведение близо до Верона. Запознах се с много хора, най-вече отидох, за да говоря  езика, да не го забравя. Поддържах си връзките, които съм направила там с приятели, различни хора, запознах се с момиче, което също учи актьорство там, изобщо стремях се  да си намеря хората. Лятото след 4-и курс заминах отново. Приятели на моето семейство, които знаят с какво се занимавам ми казаха: „имаме тук един приятел, който е продуцент, има един кастинг за телевизионно предаване, ела да видиш какво ще стане”. Ама ей така го казаха – може би нищо няма да стане, ама ти все пак опитай, ела да видиш.

Отидох на кастинга и два астрономически часа ме разпитваха за абсолютно всичко –  музикални интереси, театър, кино, личен живот, обща култура, всичко… В България никога не съм била на такъв кастинг. А аз бях супер шашната, защото на тоя кастинг имаше само модели, моделки, всички бяха перфектни, силикони, зъби, като излети. А аз си пристигам ей така, от летището с бялата рокличка и идвам на кастинг в Падова. Търсеха водещи за ТВ-предаване за музика към един сателитен канал.

Зорница ви Италия. Снимка: личен архив

Излязох да изчакам навън, всички си чакаха и дойде директорът на телевизията, само ме посочи и ми каза „Ела!”. Всички супер шашнати, аз най-шашната, защото изобщо не очаквах да извика точно мен. Отидохме в една зала и той ме попита „Колко силно искаш да се занимаваш с телевизия?”, аз казах: „Много!”. И той каза „добре, много си интересна, на нас ни хареса, защото си различна, има нещо в тебе, спонтанна си, това е хубаво, тръгваш на уроци, за да си изчистиш акцента”.

Италианският ми е много добър, но акцентът тогава (преди една година) си личеше. Не очаквах, но два дни по-късно той ми се обади и ме изпрати на училище във Верона, да си изчиствам акцента. Беше нещо като специализация за телевизия и кино при един професор, който е страхотен човек на около 70 години, цял живот е в този бранш, пише музика за филми и подготвя актьори, Франко Биньотто, и досега ми е останал като най-стойностния човек, когото срещнах. Почнах курсовете, обаче директорът започна да говори за проблеми с телевизията, няколко месеца нямахме никаква яснота… На два пъти се срещахме с екипа на телевизията, проектът все не тръгваше, но аз продължавах да уча, връщах се тук постоянно, защото приятелят ми е в София и ужасно много ми липсваше, лудница, всеки месец намирах някакви полети на „Уиз Еър” и си идвах за по няколко дни.

В следващия момент същите хора ми казаха: „Знаеш ли, че тук има кастинг за един филм, ела да пробваш”. Отидох в Милано на кастинг, който се оказа за филм за млади хора, всички бяха някакви младежи, търсеха млади актьори само, режисьорът – известен, Джери Кала, много уважаван и обичан комедиен актьор, който сега е и режисьор. На първия кастинг не знаех какво да очаквам, попитаха ме откъде си, каква си, аз когато казах, че съм от София, България, те много се изненадаха и почнаха да ме разпитват как така, защо, какво. Беше им странно, но пък интересно. После се явих на втори и на трети кастинг и накрая вече ми пратиха копие на сцената и ролята, за която искаха да ме пробват. И аз вече не вярвах какво се случва. Февруари месец почнахме снимките на филма. Ролята ми е на лесбийка, всички ме питат, „е, той какво видя в тебе?”. Но аз уточнявам, че съм нежната половинка. За щастие с момичето, с което си партнирахме, тя също е актриса на моята възраст, си допаднахме много като хора, което според мен е много важно. Нямахме някакви открити и брутални сцени, но си имаше близост. Трудно е, но с нея ми дойде естествено, много зависи всъщност от човека, за да се получи. Не съм съгласна с твърдението, че човек може да се дели на личност и творец. Преди всичко трябва да си истински, реален, иначе ставаш от онези ”звезди”, с които не може да се говори след първия филм, който снимат.

Филмът се казва „Pipi Room” и трябва да излезе през ноември. Вероятно няма да стигне до България. Италианците правят много филми за тях си. Много обичат и уважават музиката, киното си, гордеят се с културата си. Хубавото е, че продуцентската къща е голяма и се очаква филмът да бъде завъртян в цяла Италия.

Определено има разлика в работата тук и там. Колкото и банално да звучи, там хората са много по-позитивни и усмихнати, първо като хора, а след това и в бранша. Да, снимките там бяха напрегнати, имаше си моменти, в които режисьорът крещеше и т. н., но въпреки всичко по друг начин ставаха нещата – всичко започваше и свършваше с усмивка. Понякога и тук е така, но само понякога.

Когато отидох за пръв път в Италия, ме изненада отношението към хората и главно към жената, защото там жената е издигната в култ. И не говоря затова, че се държат прекрасно само с младите хубави мацки. Като цяло, дори да има някаква възрастна бабичка на улицата, колата винаги ще спре при самото й приближаване към тротоара. Като цяло манталитетът е много по-различен. Италианците са големи джентълмени. Това да ти отвори врата, е нещо нормално. Когато се случи тук, на теб ти става странно. Ухажват ме, но успявам да отбивам атаките. Никога не го правят по някакъв груб начин, всичко става много по-изискано и възпитано. В момента, в който намекна или директно кажа, че си имам приятел, всичко приключва дотам.

Има много чужденци, не е като да те гледат странно, защото си от друга държава. Това ме впечатли най-много, а също и това, че е нормално в 11 преди обяд да се изпие една чаша шампанско и оттам хората започват да си говорят, къде ще ходим на обяд, какво ще правим вечерта и повечето разговори, срещи, работа, всичко се състои на някакви маси. И са много повече в някакво безвремие, дори в Милано, където е суперзабързано и разстоянията са огромни, пак хората са по-усмихнати, по-спокойни.

Зорница в снимки за кастинг. Снимка: Uniqua

Да вървиш с усмихната физиономия там не е странно, докато тук, ако видиш някой да се усмихва по улиците, почваш да си мислиш, че не е много в час. И тук много повече се симулира някаква работа и заетост, отколкото там. И там си имат проблеми, и там са в криза, Италия не е от най-проспериращите и най-богатите държави в Европа, но отношението е друго към проблемите. Те казват:  „Хайде да изпием едно кафе и всичко ще се оправи”.

В Италия ме привлича най-вече това, че има повече възможности. Затова отидох там. Не защото е по – красива от България и по-добре устроена. Тук в нашата гилдия има нещо задръстено – всички се познават, лежи се на някакви стари лаври, които лъхат на комунизъм, много по-затворено е. Там е различно. Системата е многолика и освен връзките и парите, които несъмнено властват в цял свят, имаш възможност да отидеш на кастинг и да бъдеш избран заради себе си.

В България тематиката на филмите в повечето случаи е доста изтъркана. Филмите се правят главно за комунизма, за това колко сме зле, за това колко сме бедни, колко сме прости. Дори някаква комедия, която излиза и е супер нашумяла, като един филм в момента, по-скоро се опира на това колко сме изпаднали, тъпи и селяни, и оттам идва смехът.

Зорница в снимки за кастинг. Снимка: Юлия Стоядинова

От една дълга псувня хората се заливат в салоните. Не идва заради нещо наистина комедийно и смешно, което може да произтече от житейска ситуация, а по-скоро се осмиват някакви наши „народни черти”, които не са никак смешни. „Източни пиеси” например е хубав филм, но отново третира изтърканата според мен тема за комунизма, за това колко сме зле, колко сме назад и колко всичко е отчайващо, и отново е сниман в Дружба, и отново се виждат тецовете и просто… Иначе е хубав филм.

Театралните постановки в Италия са различни с това, че повечето са като мюзикъли, има си и изцяло драматични постановки, но повечето представления са с музика, с танци, с песни. И си има отделни драма части в спектакъла, монолози. Но хората отиват там да се разтоварят и да се заредят с нещо, а не да излязат и да си кажат: „Ебаси, колко е ужасно всичко!”. Тук по-скоро постановките не те зареждат, а ти излизаш и си казваш, „Господи, колко е ужасно, и пак поне аз съм си добре…”, успокояваш се някак си, щото нали не си чак толкова зле.

Междувременно ходих и на един кастинг в тяхната академия в Милано, която е еквивалентна на НАТФИЗ. Там правеха кастинг за една ситуационна комедия. И взеха, че ме избраха и там. Снимахме нулевата серия, сега ще се опитват да я продават. Сценарият беше много забавен, казва се „Casa nostra”, това е иронизиране на фразата „Cosa nostra” – прословутата мафиотска фраза, и става въпрос за някакво сицилианско семейство.

Зорница в снимки за кастинг. Снимка: Uniqua

Аз съм една млада саркастична гувернантка. Играх чужденка, както в тази пилотна серия, така и във филма. Но беше забавно и готино, аз съм току що завършила НАТФИЗ и работя с някакви хора, които току-що са излезли от тамошната академия и беше много различно. Те са супер усмихнати, каквото и да става. И те нямаха много пари за тази продукция, бюджетът беше нисък, и те сами си го правеха, и сценаристи, и режисьори от академията, сценографката носеше дрехи. Но просто са много по-надъхани, много по-позитивни и вярващи, в това, което ще се случи, оптимисти. И най-важното – не се напихме безпаметно след края на снимките…

В момента прекарвам повече време в Италия. Преди месец се върнах тук, ходя по кастинги, подновявам си връзките. Общо взето гледам да не се ограничавам в това. Не искам да отида да работя в някакъв театър на щат, поне засега. Искам да мога сама да избирам това, което правя и сама да избирам какво да ми се случва. Занимава ми се най-вече с кино и с телевизия. И с театър, но там вече зависи. Не си мечтая за италианския театър, а за италианското кино и за европейското като цяло.

Доволна съм, макар че всичко ми е неясно, защото избрах този път, който е по-несигурен. Но се чувствам доволна от това, което се е стекло досега. Когато знаеш какво искаш, все ще се намери начин да го постигнеш. Мисля, че късметът е само една част от всичко. Искам да вярвам, че ако наистина искаш нещо, полагаш усилия и се трудиш нещата наистина се случват“.

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.