Краят на европейската мечта

в. Файненшъл таймс

С влизането в сила на Лисабонския договор в края на миналата година някои европейски лидери си позволиха да мечтаят за нов световен ред – ред, при който Европейският съюз най-сетне ще е признат за световна свръхсила наред със САЩ и Китай. През изминалите няколко седмици Европа със сигурност привлече вниманието на света, но не по начина, по който се надяваше. Вместо да се възхищава от ЕС заради динамичността и могъществото му, останалият свят следи разразилата се в Европа икономическа криза със смайване и ужас. Наблюдаването на борбата за спасяване на еврото от страна на Вашингтон или Пекин прилича малко на това да гледаш автомобилна катастрофа от другата страна на пътя. Да си зрител само по себе си е достатъчно неприятно, но към това се добавя и страха, че можеш да бъдеш ударен от летяща отломка.

Страничните наблюдатели в Америка и Азия имат сериозна причина да се боят, че може да прихванат заразата от банковата и дълговата криза в Европа. Дори само продължителен период на снижено търсене в ЕС, който все още колективно остава най-голямата икономика, може да навреди на световното икономическо възстановяване. Съвсем естествено е международното внимание да се фокусира най-напред върху икономическия аспект на кризата в Европа. Само че има и по-широки, макар и не толкова очевидни политически последствия. Лесно е да се надсмиваш над претенциите на властите в Брюксел. Фактът обаче е, че ЕС наистина отстоява (или може би отстояваше) нещо важно на световната сцена.

Онова, което Европа представлява, е не толкова същинска мощ, колкото силата на една идея – европейската мечта. За интернационалистите по света, за хората, които вярват в много по-дълбокото сътрудничество между страните, за онези, които искат установяване на международен правен ред, ЕС е маяк на надеждата. Ако европейският експеримент започне да се разпада – след повече от 60 години постигнат с усърден труд напредък, то идеите, които Европа въплъщава, също ще бъдат жестоко накърнени. Вместо тях ще започнат да печелят почва конкурентни идеи като върховенството на силата над закона, трайното върховенство на националната държава, авторитаризма.

Чуждестранни поддръжници на европейската мечта са не само неизвестни преподаватели от американски колежи за либерално мислене, макар че такива има много. Сред почитателите на европейската мечта са и хора като японския премиер и президента на САЩ. Малко преди да стане министър-председател на Япония, Юкио Хатояма призовава за създаване на обща азиатска валута по примера на еврото и назова първите застъпници за европейското единство като свои вдъхновители. Американският президент Барак Обама не показва толкова открито възхищението си към европейския модел. Преимуществата на американското могъщество и ограниченията на политиката в САЩ стесняват силно степента, до която той може някога да погледне на Европа като на модел.

При все това както външната, така и вътрешната политика на правителството на Обама изглежда доста по-„европейска“ в сравнение с политиката на Буш. Президентската здравна реформа бе посрещната радушно в Европа. И докато администрацията на Буш често се отнасяше с открито презрение към външнополитическите идеи, лансирани от „евроидите“ (ако използваме ироничния израз на Джон Болтън – посланика в ООН при Буш), правителството на Обама е много по-благоразположено. Бюрото за политическо планиране към Държавния департамент (което в предишни времена включваше видни мислители като Джордж Кенън и Франсис Фукуяма) днес се оглавява от Ан-Мари Слотър – университетски преподавател и специалист по международно право, която твърди, че определящата идея във външната политика на сегашното правителство е схващането, че САЩ вече не могат да решават сами най-големите глобални проблеми като климатичните изменения и ядреното разпространение. Необходимо е международно сътрудничество. Такива са и аргументите, които се чуват постоянно в Брюксел, но те не бяха особено популярни във Вашингтон от времето на Буш.

И все пак европейската икономическа криза направи много по-труден живота на американците или азиатците, които искат да внушат на останалия свят, че трябва да се учи от Европа. Миналата седмица имах среща с представител на японската върхушка, който се изсмя при мисълта, че неговият премиер някога е вярвал, че Европа може да послужи за нечий модел. В САЩ европейската финансова криза бе прегърната от консерваторите, които смятат, че предразположението на Обама към европейския тип „социализъм“ ще доведе Америка до банкрут.

Докато чуждите поклонници на ЕС са преминали в отбрана, международните евроскептици са във възход. Чарлз Грант, ръководител на Центъра за европейски реформи (проевропейски мозъчен тръст) казва, че бил поразен при неотдавнашните си пътувания от растящото пренебрежение към Европа в Делхи, Пекин и Вашингтон. „Смятат ни за притиснати от перманентен икономически и демографски упадък, а на претенциите ни за могъщество гледат с презрение“, отбелязва със съжаление той.

Преди пет-шест години американският политолог Джеръми Рифкин публикува книга, озаглавена „Европейската мечта“, която направи сензация в Брюксел. Рифкин, който може би неслучайно написа и книга, наречена „Краят на работата“, твърдеше, че Европа е модел за бъдещето. „Докато американският дух линее, се роди нова европейска мечта“, писа той. „Тази мечта подхожда много повече на следващия стадий в пътуването на човека – мечта, която обещава да отведе човечеството до глобалното съзнание, което отговаря напълно на все по-взаимосвързаното общество“. Като чета сега тези думи, се чудя да се смея ли или да плача.

По БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.