Залезът на една свръхсила и на нейния президент
в. Вашингтон пост
В началото на месеца Барак Обама се разходи до Луизиана, за да огледа щетите от взривилата се нефтена платформа на „Бритиш петролиъм“, да държи нащрек екипите по почистване на разлива – без любезности от рода на „Приятел, вършиш страхотна работа“ – и да демонстрира загрижеността си пред хората от щатите край Мексиканския залив и останалата част от нацията. На 3 май в своя сайт „Вашингтон пост“ помести новината там, където й е мястото – погребвайки я в средата на страницата.
Самото й поставяне идваше да покаже, че в този случай от президента на САЩ не зависи почти нищо. Всички знаеха, че Обама просто иска да покаже, че не е Джордж Буш. Той не би пренебрегнал бедствие, особено такова, което е засегнало Ню Орлийнс и крайбрежието на Залива. От друга страна беше пределно ясно, че той не може да промени посоката на вятъра и да запуши разлива. Всъщност, той не би могъл да стори почти нищо, освен да покаже, че го е грижа. Моментът беше символичен – течението, което заплашва да покрие крайбрежието с петрол се движеше по собствения си път, точно както и останалите събития по света.
Свикнали сме американските президенти да се чувстват изключително важни – ако не за друго, то защото командват най-могъщата военна машина в света. Но вече трябва да си признаем, че тази значимост, в смисъл на способност да променят събитията, все повече им се изплъзва. В Близкия изток нищо от онова, което Обама направи, не доведе до някаква промяна. В Европа еврото се тресе. Колкото и важна да е тази валута, тя е далеч по-маловажна от концепцията за европейската интеграция, върху която е базирана. Склонни сме да забравяме, че Европа е централният офис на ужасяващи войни, в две от които бяхме въвлечени през миналия век, а ако приемем, че Русия е част от Европа, за което настояват някои руснаци, тогава трябва да броим и Студената война.
Що се отнася до Русия, тя отхвърля оплакванията на Америка и се движи прогресивно назад – съвсем не по модела на европейските демокрации. На периферията на Европа е Турция, която се опитва да възстанови част от влиянието на Отоманската империя в миналото. Може би тя се връща и към една по-ислямистка държавност, вероятно преценявайки, че наложеният й за почти цял век от Мустафа Кемал Ататюрк светски облик й е омръзнал. Страната вече не се нуждае от САЩ за съюзник в Студената война и дори блокира достъпа ни до Ирак в началото на войната там.
Отслабващият магнетизъм на американското настояще не може повече да конкурира магнетизма на османското минало. Пази се, Израел! Китай също е извън обсега ни. В някои отношения ние се нуждаем повече от него, отколкото той от нас. Дължим му пари. Купуваме китайски дрехи. Уважаваме нарастващата му мощ. Скърбим за своята отслабваща власт. Смекчаваме загрижеността си за нарушените човешки права. Ние сме свръхсила. Но срещу какво? Американските консерватори следят пораженията и разочарованията и сипят огън и жупел върху Обама. Наричат го слаб и неспособен – и наистина, в някои области той оправдава и двете квалификации. Но те грешат, ако мислят, че друг на негово място би направил нещо различно.
Времената се промениха. Силата на Америка отслабна – разбира се, относително, но и абсолютно. Като свръхсила, Америка нахлу в Ирак. Саддам е прах, но светкавичната война се точи вече осем години. През 1987 г. Пол Кенеди публикува книгата си „Възходът и падението на великите сили“. Тя вдигна голям шум, понеже между другото предрече относителния и абсолютен упадък на САЩ. Кенеди отдаваше това на военното „пресилване“ и на разходите, увеличаващи дефицита – проблеми, които оттогава преминаха от теория в парлива реалност. В известен смисъл, водим повече войни, отколкото имаме пари за тях.
Нуждата да споменаваме Кенеди е мъчителна. Тя намеква за неизбежност, сякаш Америка е империя като Рим или Великобритания, както и че миналото е обречено да стане бъдеще. Това обаче може и да не се случи. Можем да харчим по-малко, да облагаме повече, да се отказваме да водим някои войни, да реформираме Конгреса и да спрем да бъркаме представителната роля на президентството с действителната власт.
Обама, който управлява неуправляемото, президентът, който надзирава неразбираемото, пълният набор на безсмислената власт – „Еър форс уан“, „Марийн Уан“, лимузината, кортежът, куфарчето с ядрените кодове – всичко това е като притчата за човека, сърдещ се на морето – един мрачен урок за всички нас. Разливът продължава. Войната продължава. Дългът расте, а за твърде много от нас – и отричането.
По БТА