Диди от Чикаго, която се смята за българка
Диди е една от най-интересните личности, които познавам. Най-изисканата жена, която познавам; във всеки случай с най-голямото излъчване на сила. Това е доста за една жена на 86 години и то не заради факта, че идва от една отминала епоха, в която девойките от знатни родове са били отглеждани да станат неустоими, но нежни орхидеи. Тя сега е легенда в артистичнния свят на града, която все още търсят и уважава, а аз се чувствам поласкана, че потърси приятелството ми.
Но особено се радвам на възможността да я познавам и да разбера нещо за един отрязък от време през очите на свидетел, както и да разбера как човек преживява травмата на миналото и принудителната раздяла. И как е станала толкова силна.
Диди е родена в България. В семейство на еврейски индустриалци. Баща й е умира когато е още малка. Не знам много подробности за семейството, но планираната депортация на българските евреи я заварва ученичка в Американския колеж. И като всички други евреи преживява страховете и неизвестността, както и спасението. Травмата за нея е отнемането на семейните имоти (които за вдовица с две деца означават всичко). Но мисля, че най-травматична е била принудата да живеят на непознато място и сред чужди хора. Тя пази топли спомени от любезността на жителите на планинското село, където са били заселени, но не и от нуждата да търси и приема подаяние от чужди хора, самите те бедни.
След това би трябвало войната да свърши, следва ликуване и рози, нали? Това е в стандартните наративи на историята такава, каквато я познаваме. Обаче не е така в наратива на Диди. За нея няма край на войната=край на страданието и горчиво щастие като в съветски филм. В разказа на Диди краят на войната е само малък блип, смяната на профашисткото правителство с комунистическа власт, а страданието на евреите продължава в същата логическа посока. Евреите се завръщат по домовете си, получават обратно отнетите си имоти, но тези на власт го правят само за да може собствениците да възстановят имотите от разрушението, за да им ги вземат отново. Така евреите разбрали, че за тях няма повече живот там.
Това най-много ме впечатли от нейното възприемане на историята такава, каквато я познаваме. Другото са подробности: семейството е принудено да сподели апартамента си с други хора, които се настаняват в едната стая. Диди трябва да работи нещо, каквото и да е, за да не бъде обявена за неблагонадеждна, и с усилие намира работа без заплата като преводачка. Работи за пратеника на Американската еврейска комисия по общото разпределение на фондовете, организация, която помага на пострадали от бедствия и която тогава се бори с българските власти – усилено дипломатично и със средствата на противника, тоест бюрократично – да разрешат преселването на евреите в новосъздадения Израел. Диди и шефът й се харесват и впоследствие се вземат… А за любопитните какво следва след края на приказката – после заминава с него за Чикаго, учение в Чикагския институт за изкуство, кариера като художничка, а после като собственичка на преуспяла галерия.
Но това са подробности. Най-интересно за мен е внушението на дребната елегантна фигура с тих глас. Самоидентификацията като българка, големият интерес към България и разказването на историята за спасението на българските евреи при всяка възможност. И въпреки това отказа да възстанови собствеността върху изгубените имоти, с мисълта, че не иска да има нищо общо с миналото. Спомените за пикник с чирози в Борисовата градина, баниците на мама и въпреки това отказ да посети тези места. Радостта от мартеницата, която й подарих и въпреки това колебанието да се свърже с Американския колеж, чиято организация на бившите възпитаници със сигурност би била крайно щастлива от това.
За щастие, пише книга със спомените си. Но предвид факта, че след 1948 за нея животът е продължил пълноводно, едва ли България ще заема много пространство в нея.
––––––––––
* Авторката Ели Иванова живее в САЩ, където е преподавател по литература и култура. Виж още текстове от нея в блога й Размишльотини
Заглавието е на редакцията.