Тя получи повече аплодисменти от Павароти

Виж също Райна Кабаиванска – от Трудови войски до оперите на Италия, въпреки ДС

Кабаиванска и Павароти в „Тоска“. Снимка: личен сайт

Кариерата на Райна Кабаиванска до 1975 г. се движи от Миланската скала, Ковънт гардън – Лондон, Метрополитън опера – Ню Йорк, театър Колон – Буенос Айрес, театър Белини в Катания, Лисеу – Барселона, Софийската опера, Монте Карло и Марсилия – Франция, но изява на сцената на Гранд опера – Париж, липсва. Сред повече от петдесетте си оперни героини певицата има няколко чисто френски. Това са Маргарита от „Фауст“ на Гуно, Таис и Манон от едноименните опери на Жул Масне, Микаела от „Кармен“ на Бизе и операта „Бенвенуто Челини“ на Ектор Берлиоз. Едва в края на кариерата си Райна пее в „Човешкият глас“ от Франциск Пуленк.

Известни са предпочитанията на примата към героини, които са действени, решителни, самостоятелни и най-вече борбени. До появата на българката в образа на Маргарита от „Фауст“ на Гуно този образ се поднася по един стереотипен, сладникав начин, така е режисиран и в България. С появата на Райна Кабаиванска крехката, тиха, почти безлична скромна девойка се изявява като движещо лице в цялото действие и миловидното момиче се издига до решителна, буйна и пламенна Маргарита, която смело отхвърля Мефистофел и неговите съблазни в името на човешката доброта и морал. Такава е оценката на музикалната критика в САЩ след появата й в Метрополитън опера. Подобен е и образът на Микаела от „Кармен“, девойката, която не се бои от демоничната Кармен и от своя любим Дон Хосе и се бори с чест и достойнство за любовта си.

Според световната музикална критика, и най-вече италианската, българката изгражда най-вълнуващите образи на Таис и Манон от оперите на Масне. Райна пее и Манон от „Манон Леско“ на Пучини – това е една и съща героиня от двама различни композитори – и се утвърждава като бележита изпълнителка на Пучини. В „Манон“ на Масне обаче певицата извайва образ, пред който би се преклонил и самият композитор – с толкова обич и финес по френски. Според един от ревностните й италиански почитатели в залата струят такава тишина и внимание, че би се чуло, ако падне билет на пода.

Едва през 1975 г. Райна откликва на дългогодишните покани на директора на театъра Леберман да пее в премиерата на операта „Силата на съдбата“ от Верди. Френската музикална критика и особено списание „Опера“, които следят с внимание успехите на българката по света, се чувстват пренебрегнати, защото Райна подминава Гранд опера. Те следят всяка нейна стъпка в изграждането на представлението, което накрая се отлага заради стачката на сценичните работници. Спектакълът не се отменя и се играе без декор. Вестник „Льо Монд“, след като описва дълго протеста и исканията на сценичния екип, отделя място и за Райна: „Залата на Гранд опера изпрати с бурни овации прочутата ария на Леонора и категорично потвърди със или без декор, със или без костюм: Райна е единствената дива, най-близо до обаянието на Мария Калас.“

По това време в Гранд опера пее и друга певица, която се изявява в малки роли. В кореспонденция до вестник „Вечерни новини“ тя пише: „Райна Кабаиванска затвърди по безспорен начин триумфа на българските гласове в Гранд опера.“

А кои са българските гласове, пели на тази прочута сцена?

Първата българка на сцената на Гранд опера в пет последователни сезона е Ана Тодорова, която певицата познава като вокален педагог от Музикалната академия в София; втората истинска примадона на световния театър е Илка Попова. Двете се познават от Софийската опера. Райна е гледала нейната Азучена от „Трубадур“ и най-вече старата графиня от „Дама пика“. Дни преди изявата й тук пеят Димитър Узунов и Катя Георгиева в „Отело“ на Верди, а Николай Гяуров е най-предпочитаният певец на театъра като носител на Голямата награда на Париж. Да не говорим за Борис Христов и неговите изяви в „Борис Годунов“ и „Дон Карлос“, както и скандала му с тенора Франко Корели.

Парижани аплодират Райна в „Тоска“ и „Мадам Бътерфлай“ като гостуваща певица. Българката, която облича костюмите на Сара Бернар и Елеонора Дузе, сама не може да обясни защо са толкова малко появите й в Гранд опера. След като се омъжва за Франко Гуандалини, певицата отказва ангажименти за театър Колон – Буенос Айрес, и за операта в Бразилия, за да не се отделя на далечни разстояния от семейството. Но Франция е толкова близко до Италия!

Тя получи повече аплодисменти от Павароти…

Първата поява на Райна Кабаиванска на сцената на виенската Щатсопер е в постановката на операта Палячи от Леонкавало през 1963 г. Първото й представление е с тенора Джеймс Кинг като Канио, а второто – в партньорство с Марио дел Монако. Изявата на българката не остава незабелязана от критиката. Музикалният критик Карл Льобъл пише обширна статия във вестник Ди Пресе: „Райна Кабаиванска е певица с бликаща енергия и вокален магнетизъм, която се бори чудесно с препятствията на вокализата и артистичността на веристите.“

За втория спектакъл критичката Андреа Зеебон допълва: „Райна Кабаиванска е различна от стандартните изпълнителки на ролята на Неда. Нейната героиня е свободно артистична и вокално образцова. Още съвсем млада, но с налагащо се име в света на оперния театър, певицата пя на австрийска сцена боса, предизвикателно игрива и пламенна, за да пречупи представите ни от миналите закръглени Неди.“

Втората опера на сцената във Виена е постановката на „Дон Карлос“. На сцената на именития виенски театър Райна гостува като утвърдена звезда, пяла партия на кралица Елизабет в Ковънт гардън, Метрополитън и Ла Скала. Малък проблем изниква при намирането на костюм за кралицата. Оперният гардероб притежава два костюма за ролята на кралица Елизабет… но българката е с размерите на манекенка. Проблемът е решен с басти и карфици, а началникът на гардероба е наказан, защото е длъжен десет дни преди представлението да разбере мерките на изпълнителката.

В ролята на Дон Карлос пее прочутият Франко Корели. На пулта е Хорст Щайн – сигурен с палката и с академичен щрих. Публиката възторжено аплодира целия състав, а критики в пресата липсват. Светът се занимава с така наречените чешки събития и навлизането на руските войски в съседна Австрия. Интересен период от кариерата на българката е участието й в постановката на операта „Трубадур“ под палката на Караян.
Само пет години по-рано Райна му се опълчва за интерпретацията на ролята на Неда от „Палячи“. Тя дори заявява на директора на Миланската скала, където се състои премиерата под диригентството на Караян, че не желае да пее под негово ръководство с оправданието (ще цитирам думите на певицата, публикувани в българската преса): „Той иска да играя неговата Неда, а аз желая да представя своята, така както я чувствам и виждам аз, изпълнителката на ролята.“ Именитият диригент е бесен от отказа на Кабаиванска и трудно забравя подобна обида.

Херберт фон Караян, директор на виенската Щатсопер, поставя „Трубадур“ като диригент и режисьор. Декор почти липсва, а костюмите са на художника Вуйкович. Постановката е тъмна, навяваща скръб, тъга и отчаяние, и е негласно наречена от малцината критици, които се опълчват срещу Караян, концертно изпълнение с костюми.
Независимо от всичко, музикалното внушение е страхотно, певците дават всичко от себе си. Може би това е търсел и Караян?! Постановката ражда вицове. За ролята на Леонора е поканена американското сопрано Леонтин Прайс, която е негърка. В тъмнината на сцената тя изчезва от време на време и диригентът на пулта се ориентира за темпа, следейки зъбите на певицата, които единствени се откроявали в мрака.

През 1978 г. Евровизия иска да излъчи именно постановката, и то директно представление от Щатсопер под палката на Караян. Режисьорът веднага решава да направи известни промени в декора и осветлението и, естествено, подбира нов състав. За ролята на Манрико е поканен Франко Бонизоли, който трети сезон пее в същия театър, за Азучена – Фиоренца Косото, за граф Ди Луна – Пиеро Капучили, и за Леонора – Райна Кабаиванска. Караян иска да покаже пред света най-добрите певци и да утвърди имиджа си на бележит интерпретатор, затова забравя обидата от българката.

На генералната репетиция избухва скандал. Публиката не харесва Франко и темпераментният певец побеснява. Като истински сицилианец той захвърля шпагата, докато крещи най-звучните италиански псувни, и напуска сцената. Диригентът също е ядосан, но побеснява още повече, когато разбира, че Франко отказва да участва на премиерата на Евровизия. Излъчването е обявено за 1 май, затова много бързо намират негов заместник. Това е вече известният Пласидо Доминго, който пее блестящо.

Изпълнението на Райна Кабаиванска на двете арии и дуетите с Манрико пред кулата и с баритона Пиеро Капучили са посрещнати ласкаво. Режисьорски ролята на Леонора е поставена почти статично, явно Караян цели да блесне повече музиката за сметка на действието. Райна си позволява волността да разчупи режисьорските ограничения и да вложи свое тълкуване на образа. Самоубийството и смъртта в последно действие я издигат не до оперна примадона, а до бележито драматично театрално величие.

Независимо от преживените емоции с тенора Бонизоли и от разчупената режисьорска концепция на Райна, Караян решава да пренесе постановката на „Трубадур“ на Летния музикален фестивал в Залцбург. Той кани българката, Франко Бонизоли и Пиеро Капучили, а за ролята на Азучена привлича българското мецосопрано Александрина Милчева. В ролята на Фернандо е друг българин – Стефан Еленков.

Още на първите репетиции се стига до конфликт между Караян и Стефан Еленков. Маестрото се държи грубо с баса, който не желае да приеме неговото темпо в първо действие, а Еленков го пее многократно по оперните сцени на Италия и България. Разривът се задълбочава и певецът се прибира в родината след първото представление. На негово място е поканен Жозе ван Дам – повече баритон, отколкото бас, но това е избор на Караян и неговите решения не се обсъждат. Този път успехът на диригента и Райна е пълен и новата реализация на „Трубадур“ е посрещната възторжено за разлика от тази във Виена.

Особено добре са приети интерпретациите на Александрина Милчева и Пиетро Капучили. Но по-малко се пише за Райна. Това навярно е засегнало самочувствието на българското сопрано, привикнало на незатихващи аплодисменти. На второто представление картината е друга. С автобуси и влакове в Залцбург пристигат стотици почитатели на Кабаиванска. Те внасят истинска италианска атмосфера в залата. Певицата изпява с изключително съвършенство двете арии от втора и седма картина и публиката я извиква на бис. Караян обаче не позволява. Когато се стига до поклони на авансцената, феновете на българката са толкова възторжени и гръмогласни, че дори и консервативната австрийска публика я аплодира на крака. Почитателите на примадоната тропат и крещят гръмогласно браво, браво, Райна, ти си велика. Тази вечер успехът на Кабаиванска е много по-голям от успеха на Караян.

За горепосочения случай е необходимо едно пояснение. Във всеки оперен театър в Италия има организирани сдружения, клубове на ревностни почитатели на Райна Кабаиванска. Те не жалят време, средства и усилия, за да следят и приветстват всяка изява на своята любимка. Мнозина от най-заклетите й привърженици я следват по театрите из целия свят и могат да напишат много по-точна и по-добра книга от тази. Най-многобройни са почитателите от така наречената гей група.

Любезна, интелигентна, възпитана, сърдечна, Райна Кабаиванска никога не играе ролята на капризна и недосегаема примадона, а тя безспорно е последната примадона на операта на ХХ век. Освен това нейното силно оръжие са завладяващият чар и усмивката. Певицата не е обидила нито един свой почитател, нито един журналист. Времето, което посвещава на изкуството, заема вниманието й, но тя винаги намира минути и за ревностните си почитатели. Заради тази любов между публика и артист българката е сочена като световен лидер.

Последната изява на българката на сцената на виенската Щатсопер е в Тоска през 1994 г. Представлението се превръща в кулминацията на сезона, защото в централните роли са звездната двойка Райна Кабаиванска и Лучано Павароти. Авторът на История на виенската Щатсопер професор Марсел Прави отново възкликва: „Познавам трите велики изпълнителки на Тоска, слушал съм Мария Калас, Мария Йерица и Люба Велич. Днес познавам и четвъртата – Райна Кабаиванска. Тя е взела от всички по нещо и наистина е велика.“

На сцената на Щатсопер в Тоска пеят българките Люба Велич, Ана Алексиева, Гена Димитрова, Ана Томова-Синтова, Галина Савова. Слушал съм всички, някои от сцената, други от записи, и ще кажа твърдо, че всички те, заедно с Райна Кабаиванска, ни дават правото да сме горди българи заради интерпретациите им на образа в световен мащаб.

Ще се опитам да характеризирам с по една дума гласовете на всяка от тях. Люба Велич – девствен брилянтен глас, Ана Алексиева – певица на фразата, на завършената музикална питанка, Гена Димитрова – разтопен метал с блясък на платина и злато, Ана Томова-Синтова – галещо копринено кадифе със сърцато пианисимо, Галя Савова – искри от нажежен метал при ковачите на мечове, меч победител. Райна Кабаиванска притежава всяко едно от изброените качества, но тя остава с най-богатата вокална палитра заради умението да превръща това в сграбчващи гърлото емоции.

Последното й участие е във Виена. Ще завърша с думите на Магдалена Манолова, която имаше щастието да заснеме филм за българската дива в Щатсопер. След завръщането си в България и по време на монтажа тя споделя: „Виенчани познават най-добрите интерпретаторки на Тоска в света, но тази вечер те избраха най-бележитата сред тях, българката Райна Кабаиванска. Тя получи повече аплодисменти от царя на тенорите Лучано Павароти.“

*Откъс от книгата на Марин Бончев “Ангелският глас. Райна Кабаиванска”, подготвена от ИК “Ентусиаст”. Книгата ще бъде представена на 5 юни 2010 г. от 11,00 часа в Софийска национална опера и балет. Специално за гостите ще пеят оперните певици Цветелина Бандаловска и Диана Василева.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.