Бебето Ердоган и истинската същност на турския режим

На 5 юни тази година в южната част на ивицата Газа се роди дете, което получи от родителите си палестинци името Ердоган – фамилното име на турския премиер. Същия ден Гвардейците на революцията, въоръжените сили на иранския режим, направиха закъсняло, но ефектно съобщение: че са готови да ескортират „хуманитарни флотилии“, решени да пробият блокадата в Газа.

Какво е общото между двете събития? Те, разбира се, са свързани с трагичния абордаж от израелски командоси на турския кораб „Мави Мармара“ пет дни по-рано. Първата новина – желаем дълъг живот на бебето Ердоган! – свидетелства за все по-яркия ореол на Турция и нейния премиер Реджеп Таийп Ердоган в арабската обществено мнение и в частност сред палестинците.

Втората вест – почти задължително реторично упражнение, е израз на закъсняла иранска солидарност с палестинците в Газа. Оттук възниква и въпросът: има ли съперничество между Анкара и Техеран за водачеството в Близкия изток? Дали отвъд поддържаните от двете страни отношения на добросъседство, на изключително добросъседство, Махмуд Ахмадинеджад и Реджеп Таийп Ердоган не са конкуренти в тази част на света?

Песимистите казват: отговорът няма никакво значение. Те смятат Партията на справедливостта и развитието (ПСР) на Ердоган, за прикрита ислямистка формация. Според тях ПСР напразно бива определяна като „ислямско-консервативна“, тъй като произхожда от разцепването на Партията на благоденствието, която не криеше корените си: тази формация бе вдъхновена от идеологията на египетските „Мюсюлмански братя“ – първоизточник на ислямизма в Близкия изток.

Песимистите ще кажат също, че нарасналото влияние на ПСР в последните десет години съответства на ускореното ислямизиране на Турция, накратко – на отстъпление от наследството на Кемал Ататюрк. Те констатират, че ПСР има контакти с палестинската групировка „Хамас“, изтъкват, че г-н Ердоган си служи с все по-войнствен речник: от една страна (израелските) палачи, от друга – (палестинските) мъченици. Анкара или Техеран – един и същи радикализъм, дали разликата е малка, наистина?

Изобщо не е сигурно. Истинската същност на режима на ПСР е много по-сложна. Именно този режим – а не наследниците на основана от Кемал Ататюрк в началото на 20-те години на миналия век светска Турция – постигна демократичен напредък в страната. От идването на Ердоган на власт през 2003 г., печатът и издателската дейност се ползват с повече свобода, в затворите и полицейските участъци бият по-малко, правосъдието е по-независимо, дълго време изтезаваните кюрди получиха глътка въздух, а изборните кампании са по-открити.

Правозащитниците казват, че много път още ще трябва да бъде изминат, но Турция на Ердоган е антипод на Иран на Ахмадинеджад. Едната страна напредва – може би прекалено бавно – към правова държава, което я приближава към Европейския съюз, а другата върви назад към национал-ислямистка военна диктатура след бунтовете през юни 2009 г. Ердоган като че ли е мюсюлманското съответствие на християндемократ в следвоенна Европа, нещо като анадолски Джулио Андреоти, а Ахмадинеджад напомня фашист от 30-те години на 20-ти век, краен националист, вдъхновен от тоталитарната идеология, персийски Мусолини, само че по-слаб.

Странната дипломация „Ердоган“ е отражение на уникален държавен профил: мюсюлманска страна, здраво вкопчена в Запада, член на НАТО, който се бори с талибаните в Афганистан, кандидат за членство в ЕС, който не прекъсва отношенията си с Израел, амбициран да бъде доминираща сила в Близкия изток. Как може, ако сте държавен глава или премиер в ЕС, да не виждате стратегическия коз, който представлява този любопитен и внушителен съсед? А ако сте премиер на Израел, със сигурност си струва по-скоро Турция да е защитник на палестинската кауза, отколкото Иран.

Да идем по-нататък: това е и същата държава, която не подлежи на класиране, към която арабският свят изпитва растящо доверие, която разполага с повече възможности да осъществи посредничеството, от което се нуждае Израел в стремежа към мир със съседите си, а дори и за оказване на натиск върху Иран.

На еврейската държава й липсва такъв регионален медиатор. В 2010 г. тя е в парадоксално положение. Никога досега не е била толкова свързана с широкия свят. Таблото на пристигащите и заминаващите самолети на летище „Бен Гурион“ съдържа всевъзможни дестинации. Израел обаче продължава да е в конфликт с непосредствените си съседи, независимо дали става дума за Сирия, ливанската групировка „Хизбула“ или палестинците от „Хамас“, а фон на всичко това е сянката на Ахмадинеджад на път да се сдобие с атомно оръжие.

Именно тук възниква въпросът за същината на режима на Ердоган: още един неприятел за онези, които го виждат в негово лице кандидат за ислямисткия лагер (песимистичната хипотеза), очевиден и уникален посредник за онези, според които турската амбиция е по-сложна и с по-мирен характер (оптимистична хипотеза). За последните, сред които съм и аз, връщането към добрите израелско-турски отношения е важно. Израел ще трябва да плати цената – доста скромна, впрочем: Анкара настоява за международно разследване на събитията на „Мави Мармара“.

Аргументите биха били по-убедителни за израелците, ако „машината за възмущение“ не бе така избирателна, ако израелците нямаха усещането, че в случая са съдени по-строго от останалите – по-сурово от Северна Корея, след като потопи южнокорейски боен кораб и погуби над 40 моряци, и дори от американците, когато убиват афганистански селяни „по грешка“.

Послепис: „Среща на две демокрации“. Така бе озаглавен френско-израелският форум, организиран миналата седмица в Тел Авив от вестник „Аарец“ и културната служба на френското посолство в Израел, ръководена от нашата бивша колежка от „Либерасион“ Анет Леви-Вийяр – една премиера. Два дни на наситени изчерпателни дебати без любезности, към които ще се върнем отново.

По БТА