Ние не сме първите на Земята
През октомври 1922 г. американският вестник „Ню Йорк Сънди Америкън“ публикува странно съобщение. Един любител на фосили, по професия минен инженер, по чиста случайност открива вкаменена следа от кожена подметка върху варовиков камък от триаския период. Необичайната находка е намерена в окръг Пършинг, Невада, в каньона Фишер. На мистериозната стъпка си личат дори неясни следи от шев. Тъй като в епохата на динозаврите не е имало обущари, кой, по дяволите, е направил обувката, оставила този странен отпечатък?
През 1968 г. друг колекционер, любител на фосили, господин Уилям Дж. Мийстър, „ловец“ на трилобити, докато проучва едно геоложко находище от камбрийския период на палеозойската ера в щата Юта (на 70 километра северозападно от град Делта), се натъква на друго изумително откритие. Следа от обувка, оставена преди 500 милиона години! Бих искал да зърна лицето на този добър господин, когато е открил отпечатъка на обувка върху повърхност, на която (според официалната наука) в онези далечни времена са се появили първите безгръбначни животни, риби и земноводни.
През 1959 г. по време на една палеонтологична съветско-китайска експедиция, д-р Чжоу Минг Ченг намира в геоложки пласт отпреди 2 милиона години в пустинята Гоби вкаменен отпечатък от нещо, което прилича на обувка, съвсем подобен на следите, оставени на лунната повърхност от астронавтите на „Аполо“. Известно е (както и при предишните находки), че появата на човек в онази далечна епоха е абсолютно изключена, но въпреки това…
Кой е оставил тези следи? Налагат се два извода: или са на човека, който се е появил на планетата милиони години преди времето, допускано от науката, или са оставени от космически пришълци, кацнали на Земята в онази невъобразима дълбока древност. И двете вероятности са еднакво фантастични, но дали е възможно те да бъдат подкрепени с достоверни доказателства?
В съвременната наука има известни аномалии, извеждащи ни по следата на едно научно и технологично наследство, което теоретично не би трябвало да съществува в толкова отдалечени епохи. Тези странни находки могат да се смятат за осезаеми доказателства по отношение на древния произход на науката.
В книгата си „Ние не сме първите“ Андрю Томас размишлява така: „Не е ли странно, че древните маи наричат със същото име съзвездието, което ние познаваме като Скорпион? Наричано Орион или Ловец във Вавилон, Египет и Гърция, то има почти същото име и в Китай: Ловецът в есенния лов. Нашият Водолей е мексиканският бог Тлалок, Повелителят на дъждовете“.
Колкото и странно да изглежда, китайският зодиакален знак на Овена във вавилонския зодиак е представен също като Овен. Аналогът на китайския Вол е западният Телец. При Стрелеца от китайската астрономия има съвпадение с този в Египет и Вавилон. По същия начин намираме зодиакални съвпадения в имената на съзвездията. Така например докато в календара на ацтеките съществуват дните на Гущера, Заека, Змията, Кучето и Маймуната, тибетският китайски календар има години съответно на Дракона, Заека, Змията, Кучето и Маймуната.
Случайно ли това? Не вярвам. Излиза, че древните цивилизации са ползвали и споделяли едни и същи астрономически познания. През 1938 и 1939 г. немският археолог Вилхелм Кьониг по време на рутинни разкопки в Хуют Рабуа, малко селище на юг от Багдад, неочаквано открива нещо изключително. Слисан, той изравя някакви предмети, които в началото смята за глинени съдове отпреди 2000 години.
След това изуменият Кьониг установява, че съдовете с височина 6 дюйма (около 15 сантиметра) съдържат по един меден цилиндър. Кантовете им са споени със сплав от 60% калай и 40% олово. Горната и долната част на цилиндъра са запечатани със смола. В самия център от мед, на горната част на цилиндъра има метални жички и най-важното – сплавта е с ясни следи от корозия, причинена от киселинен разтвор, което означава, че са били използвани като батерии.
Години след това, за да потвърди тяхното предназначение, Уилард Грей от Дженеръл Електрик Къмпани прави точно копие на оригиналните съдове, като заменя изпарилия се през хилядите години неизвестен електролит с меден сулфат. За негова огромна изненада батерията проработва. С това откритие се изясняват и тайнствените занимания на една от египетските жречески касти. Тази съдове, съхраняващи електрическа енергия (т.нар. Багдадски батерии), обясняват изображенията на „крушки“ в храма Дендера.
Винаги се е смятало, че електрическата енергия е дело на съвременната епоха. Откритието в Хуют Рабуа отново ни кара да преосмислим представата си за миналото. В Египет археолозите откриват следи от задълбочени познания в оптиката. На изображението на лицето на сановника Ка-Апер от V династия ясно си личат очила от алабастър, с изпъкнали лещи, които са изработени с учудващо съвършенство. Нарисуваните черни точки зад очилата се увеличават и в очите на зрителя се превръщат в огромни и пълни с живот зеници.
Преди няколко десетилетия археолозите откриват в Абид (или Абду, Горен Египет) мистериозна дръжка на нож от слонова кост от преддинастичната епоха. На нея има микроскопични резки, които могат да бъдат направени само с помощта на лупа. Находката е реставрирана от Гюнтер Дрейер и се смята, че е приблизително на 4000 години. Това ни кара да допускаме, че египтяните са имали сравнително развити познания в оптиката, които са използвали в топографските си дейности при строителството на египетските паметници и за астрономически цели.
Тези изненадващи познания намират своя великолепен израз в известния Череп на съдбата (Кристалния череп). Става дума за череп в естествен размер от изумително майсторски шлифован кварц, на който се приписват свръхестествени свойства. Предполага се, че преди повече от хиляда години цивилизацията на маите го е използвала за религиозни цели и обреди, а може би и за гадаене. Той може да бъде направен само от изключително надарен майстор, познаващ до съвършенство оптичната резба и шлифовка.
Но това не е всичко. В началото на 70-те години на ХХ век черепът е подложен на различни изследвания от американската компания Хюлет Пакард. Според специалистите за изработването на подобен предмет с наличната за онези времена индианска технология на майсторите би им отнело повече от триста години ежедневен ръчен труд.
От археологическите доказателства знаем, че маите не са разполагали с необходимите инструменти, за да изработят такава съвършена шлифовка за време, по-кратко от посоченото от американската компания. Освен това наблюденията, направени с електронен микроскоп, сочат, че за изработката на изящния череп никога не са използвани метални инструменти. Черепът от кварцов кристал достига твърдост 7 от всичките 10 пункта по скалата на Мос, което изисква употребата на изключително твърди инструменти за шлайфане, като корунд (рубин) или диамант.
Но да се върнем в земите на фараоните. През 1898 г. екип археолози, които проучват гробниците в Сакара, намират предмет, на който след това дават името „птичката“. В продължение на половин век необичайният предмет с номер 6347 е изложен заедно с други „птици“ на витрината в Египетския музей в Кайро. Незнайно защо, но „днес е невъзможно да се види птичката, която направи толкова известен швейцарския учен Ерих фон Деникен. В зала 22 на първия етаж от пет години насам има едно странно празно място, където се намираше мистериозната птичка-самолет“.
Доктор Халил Месиха, който проучва експоната, стига до доста необичайни заключения. Предметът е изработен от дърво, тежи 39,12 грама, размахът на крилете е 14 сантиметра, предната му част е 3,2 сантиметра, дясното крило е 7,65 сантиметра и е по-малко от лявото – 7,7 сантиметра. Дължината му е 18 сантиметра и начинът на дялане и шлифовка е твърде необичаен за този тип изделия. Например крилата са съвсем прави, а опашката му е като вертикално изправена перка, което заедно с останалите необичайни признаци предполага, че птичката от Сакара е направена, за да планира – мнение, потвърдено от мнозина специалисти авиоинженери.
Египетската птичка напомня за съществуването на много други необичайни предмети, като например златния експонат от една доколумбова гробница в Америка, който въпреки възрастта си от 1800 години, се смята от много учени за точно копие на самолет, а това е свидетелство за странна и необяснима технологична интуиция в разцвета на доколумбовата епоха.
За щастие, на витрините в Египетския музей в Кайро все още може да се видят такива изумителни механизми, като например „волана“ на принц Сабу. Странният кръгъл предмет има диаметър малко повече от 60 сантиметра и е с височина 10,6 сантиметра. Направен е от един от най-твърдите материали в природата – шифер, и е с толкова необичайни характеристики, че все още не се знае неговото предназначение.
Представлява диск с три вдлъбнати части с форма на ревер, които слабо напомнят вида на самолетно витло. Все още не е установено за какво точно се е употребявал този необикновен „волан“. Засега съществуват две крайно противоположни позиции. Според по-рационалната предметът е изработен, за да служи като пиедестал. Другото мнение, защитавано от автори като Закария Сичин – лингвист и историк, е, че представлява копие на някаква част, изработена по особена космическа технология, с неизвестен произход.
Друга важна археологическа находка е намерена малко преди Великден на 1900 г. от група събирачи на сюнгери в останките на потънал древен гръцки кораб, намиращ се в плитките води на остров Антикитера. Гмуркачите изваждат от морето странен предмет, който в продължение на векове е бил сред мраморни и бронзови статуи. Малко след това д-р Дерек де Сола Прайс, професор по история в американския университет Йейл, Кънетикът, изследва предмета. В началото смята, че намереният механизъм може да представлява някакъв навигационен прибор.
По-задълбоченото проучване обаче разкрива много по-сложните функции на апарата. Според американския професор най-интересното нещо в механизма, датиращ от 87 г. пр.Хр., са неговите диференциални зъбни предавки. Това е най-яркият пример за високото ниво на гръко-римските механични технологии. Необичайният механизъм, който е най-древната реликва от класическата научна технология и единственото познато ни механично устройство от древността, променя съществено нашите представи за древните гърци.
Механизмът от Антикитера представлява изящно изображение или симулация на небето, приличащо повече на астролабий, отколкото на пряк предшественик на първата механична изчислителна машина на Паскал и Лайбниц. Независимо от това, твърди Прайс, апаратът има фиксирани индикатори на зъбното колело, за да може да се извършват сравнителни изчисления според слънчево-лунния календар – прави се чрез разчитането на една дигитална скала, като се възпроизвеждат директно геометрични модели от траекториите на планетите в Космоса.
„Механизмът показва цикличната последователност на ансамблите от различни явления, вместо континуум от явления, протичащи в пространството“. Сложността и прецизността на механизма не отговарят на технологичните параметри на тогавашната гръцка цивилизация, макар че за професор Прайс е най-разумно да признаем, че още веднъж сме подценили цялостното развитие и цялостната история на гръцката наука.
Има други две изключително интересни археологически находки, които са предмет на всякакви астроархеологически спекулации. Първата е странен железен стълб, останал лъскав и незасегнат от корозията в продължение на много векове. Той се намира близо до известното антично инженерно творение Кутуб уд Дин (в Дели). Поради огромните му размери45 то е смятано за най-голямото минаре в света. Построено е в чест на победата на правоверните мюсюлмани над неверниците.
На около сто метра от минарето се намира мистериозната колона, която се издига в двора на джамията Куат ук-Ислям Масджин. Хората се тълпят около нея и се опитват да я обгърнат, като се опират с гръб в загадъчния стълб и изпъват ръцете си назад. Според поверието, ако някой успее да събере пръстите на ръцете си зад гърба си, няма защо да се притеснява за своето бъдеще. Тази желязна колона, която никога не ръждясва, е построена около IV век сл.Хр. Тя е с височина 7,20 метра, а диаметърът є е 0,93 метра и никой не знае нищо за нея. Колкото и невероятно да ни се струва, но и след векове по мистериозната колона няма и петънце от ръжда. От каква ли сплав е направен този стълб с незнайно предназначение?
Второто археологическо свидетелство в древността се е ползвало с изключителна слава и се е нареждало сред най-свещените места на Земята. В една от най-плодородните долини на Ливан – Бекаа, в подножието на внушителните планини на североизток от Бейрут, се намират останките на Баалбек. За римляните Баалбек е от голямо религиозно значение и е смятан за най-важното култово и церемониално място. Това схващане за святост обяснява строителството на най-зрелищните паметници на Римската империя по тези географски ширини. Сред всички тях изпъква великолепният храм на бог Юпитер. Многобройните земетресения в долината обаче са повредили сериозно първоначалния вид на храма.
Въпреки това и до ден днешен 6 огромни колони с височина 20 метра всяка величествено продължават да се издигат към небето. От тях можем да съдим за това, какво е представлявал градът по време на Римската империя. Но интересното в случая е какво се намира под града. В действителност римските храмове се строят върху много по-древни основи и платформи. Здравината на структурата кара както гърците, така и римляните да издигат зданията си върху тези огромни каменни основи. Колоните в античния храм на Юпитер са издигнати върху основа, изградена от монолити, тежащи по 300 тона.
Изследователят Алън Ф. Алфорд обяснява: „В югозападната част на предримската тераса има друга редица от каменни блокове, като всеки един от тях е с размери 10 х 4 х 3 метра и тежи повече от 300 тона. На същото ниво на съседната стена от югозапад виждаме други шест блока от по 300 тона, а върху тях се намират три огромни мегалитни блока, на които е дадено името „Трилитон“, или „Чудото на Трите камъка“. Учудващото в този строеж е не толкова огромният му размер48 и тежината му, която е много повече от 700 тона, а точното поставяне на камъните.
Мишел Алуф, дългогодишен пазител на паметника, казва: „Въпреки колосалния си размер камъните в Трилитона са поставени и свързани помежду си толкова точно и внимателно, че между тях не може да се пъхне дори игла.“ В някои случаи, като с Южния камък, тежестта на тази компактни каменни грамади достига до хиляда тона. Този огромен камък се намира в нещо подобно на изоставена древна кариера и е на половин километър разстояние от известните руини.
Като не забравят проблемите с транспорта на такива огромни и тежки камъни, археолозите се опитват да отгатнат технологията и средствата, с които са изградени тези изключителни постройки. По какъв начин са положени камъните на Трилитона върху основите? С какви средства и инструменти са ги повдигнали на 6 метра от земята, как са ги поставили с такава точност и са ги споили без хоросан, така че по камъните да няма и една драскотина? Кой е построил всичко това? В легендите на съседните народи се споменават огромни гиганти, богове и даже библейски личности отпреди Потопа.
Датата 13 февруари 1961 г. е друг исторически момент в особената „галерия на безбожниците“, т.е. на тези, които не се съобразяват с официалните канони на науката. На северозапад в Оланча, Калифорния, Мак Майкъл, Уолас Лейн и Вирджиния Макси намират в планинската област Косо нещо, което прилича на рудна геода. Когато я отварят, американските геолози не вярват на очите си. Вместо очакваните кристали, те се натъкват на нещо, което не може да бъде създадено от природата.
Както сполучливо отбелязват учените Луи Пауълс и Джак Бъргър, находката от Косо е неопровержимо доказателство за съществуването в най-дълбока древност на технически развит разум. Мистериозният предмет е с шестостенно покритие, неподлежащо на идентифициране. Във вътрешността му, заобиколен от медни пръстени, се намира керамичен цилиндър с диаметър около 20 милиметра, с една 2-милиметрова метална нишка по средата.
Предметът е намерен в скала, чиято възраст се изчислява на около 500 000 години! Находката е проучена подробно, като вътрешността є е подложена на рентгенови изследвания, които разкриват абсолютно непозната физическа структура. Въпреки сензационността на откритието, научният свят не проявява никакъв интерес към находката и това, както и други фактори, улесняват кражбата му в началото на 80-те години на ХХ век, по време на едно телевизионно предаване, чиято цел е да запознае широката общественост с ценния предмет.
Друга забележителна находка е така наречената „Метална стъпка от Аюд“, открита през 1974 г. в околностите на едноименната румънска местност. Изследванията на този странен предмет отново водят до изненадващи заключения. Това алуминиево клиновидно блокче е с дължина 20,2 сантиметра, широчина 12,5 сантиметра и височина 7 сантиметра, тежи около 2,3 килограма и е съставено от сложна сплав.
Румънецът Флорин Георгита коментира проучванията, направени в Института за изследване на нежелезни руди и метали в Мъгуреле така: „Сплавта е съставена от 12 елемента, като 89% от нея са алуминий“, минерал, до който може да се стигне само чрез обработка и различни технологични процеси. В горната си част артефактът е продупчен, а особената му форма навежда някои специалисти авиоинженери на мисълта, че въпросният предмет е част от шасито за приземяване на някакъв неголям летателен апарат.
*Откъс от книгата „Големите загадки на миналото. Ключове за разгадаване на мистериите от древните цивилизации“, подготвена от ИК Сиела. Виж повече в блога Книжен Ъгъл.