Какво би направил, ако знаеш, че утре няма да те има?

Илюстрация от американското издание на „Преди да умра“

Книгата „Преди да умра“ буквално разтърсва тийнейджърите по цял свят. Темата е една от най-страшните и потискащите, не само за подрастващите – смъртта. Главната героиня на Джени Даунам е шестнайсетгодишната Теса, на която остават само няколко месеца живот. Докато се бори с коварната болест левкемия, с безкрайните изследвания, лекарствата с хиляди странични ефекти и отчаянието пред неизбежното, тя съставя списък с десетте неща, които иска да направи, преди да умре – да си намери гадже, да прави секс, да опита наркотици, да извърши дребно престъпление, да се влюби…

Но да получиш желаното, не винаги е лесно, а често се оказва, че не е и това, от което имаш истинска нужда. Защото понякога най-неочакваните неща се оказват най-важни…

Въпреки мъчителната тема, „Преди да умра” не е мрачно и потискащо четиво, а напротив – опит да се покаже не какво е смъртта, а какво е животът и как да го живеем по най-пълноценния начин…

Джени Даунам, която е самотна майка и отглежда двамата си сина благодарение на социални помощи, не е вярвала, че „Преди да умра“ ще се превърне в бестселър за толкова кратко време. Тя започва да пише книгата след като окончателно се разделя с професията си на актриса и се отдава на грижите за децата си.

С тази книга започва новата поредица „Enthusiast Teen’s Books“ – различните книги за тийнейджъри на ИК Ентусиаст. Тя ще включва заглавия, в които младите читатели няма да открият познатите вече истории за вампири, върколаци или фентъзи герои. Без фалш, помпозност и лицемерие книгите разказват за истинските неща от живота – любовта, приятелството, дори и за смъртта, такива, каквито са. В тях читателите ще открият и отговори на много въпроси, засягащи „трудни теми“ за тийнейджърите – секс, отношения с околните и родителите, рисково поведение на младите. Предлагаме откъс от книгата.

Преди да умра

Джени Даунам

Джени Даунам. Снимка: личен сайт

Искам да си имам приятел. Да живее на закачалка в гардероба. Да мога да го извадя оттам, когато си поискам, и той да ме погледне, както момчетата по филмите гледат своите момичета, сякаш съм най-красивата на света. Да не говори много, но да диша тежко, докато съблича коженото яке и разкопчава дънките си. Да носи бели слипове и  да е толкова готин, че да ми идва да припадна само като го видя. Да свали и моите дрехи и да прошепне: „Теса, обичам те. Обичам те ужасно много. Ти си прекрасна.” Искам, докато ме съблича, да казва точно тези думи.
Сядам в леглото и паля нощната лампа. Намирам химикалка, но няма листове, затова пиша на стената зад мен: „Искам да почувствам тежестта на гаджето си върху мен.”  После лягам отново и поглеждам небето. Цветът му е странен – едновременно червен и тъмносив като въглен, сякаш денят се ражда от него сред локви кръв.
Подушвам наденички. В събота вечерята винаги е наденички. Към тях ще има пюре, зеле и лучен сос. Татко е попълнил фиш от тотото, Кал е избрал числата, двамата ще седнат пред телевизора и ще вечерят от подносите на коленете си. Ще гледат „Хикс фактор”, после „Стани богат”. След това Кал ще си вземе душ и ще си легне, а татко ще пие бира и ще пуши, докато стане време за лягане.
По-рано тази вечер той дойде в стаята ми. Отиде до прозореца, дръпна завесите и приседна на края на леглото. Аз задържах дъха си. Ако успееш да го задържиш достатъчно дълго, пред очите ти започва да танцува бяла светлина. Прeсегна се, погали ме по главата и пръстите му започнаха да масажират нежно скалпа ми.
– Дишай, Теса – прошепна той.
Грабнах шапката от масата до леглото и скрих лицето си в нея. Той си тръгна.
Сега е долу, пържи наденички. Чувам цвърченето на мазнината и пръскането на соса в тигана. Нямам представа как е възможно звукът да достигне чак дотук, на втория етаж, но вече нищо не ме изненадва. Чувам Кал да сваля ципа на якето си, току-що се е върнал от магазина с горчицата. Преди десет минути татко му даде един паунд и каза:
– И не говори с непознати.
Той излезе, а татко остана на стъпалата и запали цигара. Чувах ясно шепота на падащите по тревата листа. Есента приближава с бързи крачки.
Кал е с маратонки. Въздухът в подметките им въздиша, докато изкачва стълбите и влиза в стаята ми. Правя се, че спя, но това не го смущава. Навежда се над мен и прошепва:
– Не ми пука дори и ако никога повече не ми проговориш.
Отварям очи и виждам точно пред мен лицето му.
– Знаех си, че се преструваш – ухилва се щастливо той. – Татко пита дали искаш къпини.
– Не.
– Какво да му кажа?
– Кажи му, че искам малко слонче.
Той се смее.
– Ще ми липсваш – казва и излиза, без да затвори вратата, и аз оставам на течение.

Зоуи не чука, влиза направо и се пльосва на леглото. Поглежда ме странно, сякаш не очаква да ме намери тук.
– Какво правиш? – пита тя.
– Защо?
– Не слизаш ли вече долу?
– Баща ми ли те накара да дойдеш?
– Боли ли те?
– Не.
Тя ме оглежда подозрително, после става и съблича палтото си. Носи съвсем къса червена рокля. Отива й много на чантата, която захвърля на пода.
– Ще ходиш ли някъде? – питам аз. – Среща ли имаш?
Тя свива рамене, отива до прозореца и се заглежда в градината отвън. Слага пръст на стъклото, прави кръг и заговаря бавно:
– Трябва да се опиташ да повярваш в Бог.
– Мислиш ли?
– Да. Може би всички трябва да повярваме. Цялата човешка раса.
– Не съм убедена. Мисля, че Бог е мъртъв.
Тя се обръща и се вглежда в мен. Лицето й е бяло като сняг. Един самолет пресича небето зад нея.
– Какво си написала на стената? – пита тя.

Не знам защо я оставям да го прочете. Сигурно, защото искам нещо да се случи. Написано е с черен химикал. Докато го чете, ми се струва, че буквите се гърчат като паяци. Тя го прочита още веднъж и още веднъж, а аз си представям колко много ме съжалява, и си умирам от яд.
– Това не се отнася до Дисниленд, нали? – пита тихо тя.
– Да съм казала такова нещо?
– Реших, че може да си мислила за това.
– Нищо подобно.
– Но баща ти очаква да му поискаш пони, а не гадже.
Прекрасно е да чуя звука от общия ни смях. Много боли, но въпреки това ми харесва. Да се смея със Зоуи, е едно от най-любимите ми неща, защото знам, че в главите и на двете ни се въртят едни и същи глупости. Достатъчно е да добави: „Може би отговорът е ферма за расови жребци”, и двете изпадаме в истерия.
– Плачеш ли? – пита Зоуи.
Не съм сигурна. Мисля, че да. Приличам на онези жени с избити във войната семейства, които виждам по телевизията. Приличам на диво животно, захапало собствения си крак. Образите нахлуват в главата ми и изведнъж виждам, че пръстите ми приличат на пръсти на скелет, а кожата ми е толкова изтъняла, че мога да виждам през нея. Усещам как раковите клетки в левия ми дроб се делят и размножават, изпълват бавно гърдите ми, както прахът на мъртвец пълни бавно урната. Скоро няма да мога да дишам.
– Нормално е да се страхуваш – казва Зоуи.
– Не е това.
– Разбира се, че е това. Каквото и да чувстваш, всичко е нормално.
– Можеш ли да си представиш как се живее, когато си ужасена непрекъснато?
– Мога да си представя.
Но знам, че не може. Как би могла, когато целият живот е пред нея? Отново се скривам зад шапката си, само за малко, защото чувствам, че въздухът ще ми липсва. И разговорът. И прозорците. Кейкът също ще ми липсва. И рибите. Аз обичам рибите. Харесвам начина, по който устата им се отваря и затваря.
Там, закъдето съм се запътила, няма да мога да взема нищо със себе си.
Зоуи ме гледа, докато трия сълзите си с крайчеца на юргана.
– Направи го заради мен.
Тя ме поглежда недоумяващо.
– Какво да направя?
– Написано е на парченца хартия из цялата стая. Ще го напиша още веднъж както трябва, и ти ще ми помогнеш да го осъществя.
– Какво да осъществиш? Онова, дето си го написала на стената ли?
– И други неща. Но гаджето е на първо място. Ти непрекъснато правиш секс, а аз дори не знам какво е да те целунат.
Наблюдавам как думите ми падат и потъват някъде дълбоко в нея.
– Не е непрекъснато – казва накрая тя.
– Моля те, Зоуи! Дори и да се държа ужасно, дори и да не искам  да се намесваш, пак трябва да ми помогнеш. Имам цял списък с неща, които искам да направя.
– О’кей – казва тя и го казва без никакво усилие, сякаш я моля да ме посещава по-често.
– Наистина ли?
– Нали вече казах.
Но не съм сигурна, че съзнава в какво се забърква.
Сядам в леглото и я наблюдавам, докато рови из гардероба ми. Сигурно съставя план за действие. Ето това й е хубавото на Зоуи, винаги е готова за действие. Но по-добре да побърза, защото започвам да мисля за разни неща, като моркови например. И въздух. И патици. И дървета, отрупани с круши. Кадифе и коприна. Езера. Лед. Ледът ще ми липсва също. И канапето. И шезлонгът. И фокусите на Кал. И  белите неща – мляко, сняг, лебеди.
Зоуи измъква от дъното на гардероба една рокля, тип „прегърни ме”. Татко ми я купи миналия месец и етикетът с цената още виси от нея.
– Аз ще облека това – казва тя. – Ти ще облечеш моята.
И започва да разкопчава роклята.
– Да не искаш да ме изведеш навън?
– Събота вечер е, Тес. Чувала ли си някога за събота вечер?
Разбира се. Разбира се, че съм чувала.
Не съм била във вертикално положение от часове и затова се чувствам малко странно, някак изпразнена и безплътна. Зоуи застава пред мен по бельо и ми помага да облека червената рокля. Тя все още пази нейния аромат. Платът прилепва плътно по тялото ми.
– Защо искаш да облека това?
– Хубаво е от време на време човек да се чувства като някой друг.
– Някой като теб?
Тя се замисля.
– Може би – казва най-сетне. – Може би някой като мен.
Поглеждам се в огледалото и откривам, че съм много по-различна – с големи очи и някак опасна. С тази рокля всичко е възможно, мисля си развълнувано. Дори и косата ми изглежда добре, като че ли е обръсната нарочно, а не просто опадала и току-що набола наново. Заставаме една до друга пред огледалото, гледаме се известно време, после тя ме дръпва и ме слага да седна на леглото. Донася чантичката с гримовете ми от тоалетката и сяда до мен. Докато маже пръстите си с фон дьо тен и го нанася върху скулите ми, аз се съсредоточавам върху лицето й. Зоуи е много бяла, с много руса коса и акнето й придава малко свиреп вид. Аз никога не съм имала и една пъпка по лицето си. Просто късмет.
Тя очертава устните ми и ги запълва с червило. После хваща спиралата и ми нарежда да гледам право в нея. Опитвам се да си представя какво би било, ако съм тя. Често го правя, но никога не успявам да се видя в този образ. Зоуи ми казва да застана отново пред огледалото, аз го правя и се усмихвам. Сега приличам поне малко на нея.
– Къде искаш да отидем? – пита тя.
Има толкова много места! Кръчми, барове, клубове, купони. Искам да съм в огромна затъмнена стая с толкова много притиснати едно в друго тела, че хората да не могат да се разминават. Искам да изслушам хиляда песни и музиката да е дo дупка. Искам да танцувам, без да спирам, докато косата ми порасне толкова, че да я настъпвам, като ходя. Искам гласът ми да гърми така, че да заглушава басовете.
– Хайде да потанцуваме! – казвам. – Да намерим готини момчета и да спим с тях.
– Добре.
Тя грабва чантата си и ме извежда от стаята.
Татко ни посреща на стълбите. Преструва се, че отива до тоалетната, и прави изненадана физиономия, когато ни вижда.
– Ти си станала! Това е цяло чудо. – После, макар и неохотно, кима признателно към Зоуи. – Как успя?
Тя навежда глава и се усмихва.
– Трябваше й някакъв стимул.
– И какъв?
Показвам бедро, слагам ръка върху него и го поглеждам право в очите.
– Ще ме води да танцувам на пилон.
– Много смешно – отвръща той.
– Не, сериозно.
Татко клати глава, слага ръка над корема си и започва да я движи в кръг. Жал ми е за него, защото разбирам, че не знае какво да направи.
– Добре де – усмихвам му се мило. – Отиваме на дискотека.
Татко поглежда часовника си, сякаш той би му казал нещо различно.
– Ще се грижа за нея – уверява го Зоуи. Гласът й е толкова мил и загрижен, че почти  съм готова да й повярвам.
– Не – отсича той. – Тя трябва да си почива. В дискотеката ще е задимено и шумно.
– Щом й трябва почивка, защо тогава ми се обадихте?
– Исках да поговориш с нея, не да я караш да излиза.
– Не се тревожете – смее се тя. – Ще ви я върна обратно цяла и невредима.
Усещам как радостта ме напуска, защото знам, че татко е прав. Ако отида на дискотека, след това цяла седмица ще си наваксвам със съня. Винаги си плащам жестоко, когато изразходвам прекалено много енергия.
– Няма нищо – обаждам се аз. – Всичко ще бъде наред.
Зоуи ме хваща за ръката и ме повлича надолу по стълбите.
– Взела съм колата на мама – казва през рамо. – Ще я върна вкъщи към три.
Баща ми вика след нас – не, три е много късно, настоява да ме върне в полунощ. Повтаря го няколко пъти, докато Зоуи взима  якето ми от гардероба в коридора. Отваряме външната врата и аз казвам „довиждане”, но той не отговаря. Зоуи затваря вратата зад нас.
– В полунощ, нали? – питам я аз.
Тя е вече на стъпалата. Обръща се към мен и казва:
– Слушай, момиче, ако искаш да го направиш както трябва, трябва да се научиш да нарушаваш правилата.
– Но защо да не се прибера в полунощ? Само ще го разтревожа.
– Остави го. Няма значение. За такава като теб последствия няма.
Никога досега не бях разсъждавала по този начин.

От блога Книжен Ъгъл

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.