Айн Ранд или Голямата сестра ви гледа
Уитакър Чеймбърс
Преди няколко години, госпожица Айн Ранд написа „Изворът“. Въпреки лошите рецензии се говори, че книгата е продала повече от четиристотин хиляди екземпляра. По този начин тя се е превърнала в чудо на онзи тип търговия с книги, за която издателите си мечтаят, след данъците. Така че „Атлас изправи рамене“ започва с първо издание от сто хиляди екземпляра. Изглежда, че той бавно се изкачва по стълбицата на бестселърите.
Новото около тази книга, струва ми се, е че всяка средно разумна глава просто не би могла да я вземе на сериозно, и че въпреки това очевидно мнозина го правят. Някой беше я нарекъл „мъчително ужасна“. Самият аз я намирам забележително глупава. При всички случаи книгата е самомнителна, а историята й – нелепа. Тя разказва за финалните фази от един финален конфликт (място на действието: най вече Съединените щати, преди някакво неопределено време), развиващ се между изтормозените редици на свободното предприемачество и „плячкаджиите“. Тези последните са привърженици на унищожителни данъци, държавна собственост, профсъюзи и пр. Бедата тук е, че авторката, макар и да навлиза в областта на фантастиката, въпреки това би искала всичко това да бъде четено като политическа реалност. „Това“, казва тя в края на краищата, „е как вървят нещата. Това са реалните проблеми, реалните противници. Само собствената слепота ви пречи да го видите – и за щастие аз ще ви спася от нея.“
Тъй като немалко от нас не обичат много от нещата, които госпожица Ранд не обича, със същата сила, с която го прави и тя, мнозина са склонни да приемат казаното от нея. То става още по-убедително, в някои части на книгата, защото авторката си служи единствено с най-черното черно и най-бялото бяло. В тази проза всичко и всички са или съвсем добри, или съвсем лоши, без онези преходни цветове, които в живота усложняват реалността и объркват окото, опитващо се да провери нейната правдивост. Този вид опростяващ мотив придава своеобразен чар на най-примитивната история, която всички познаваме като „Борба между Децата на светлината и Децата на мрака.“ Облечена в модерни одежди, това е една класова борба. И двете страни, участващи в нея, са карикатури.
Децата на светлината са преди всичко оперативни карикатури. Доколкото всеки от тях понякога прилича на нещо познато от света на бизнеса, те ни напомнят за някакви милионери-скъперници, разказите за чиито ужасяващо груби и отракани ексцентричности понякога предоставят по-интересните моменти във фирмените съвещателни зали. От друга страна, Децата на светлината са гении. Един от тях е наречен (единствената усмивка тук ще бъде вашата собствена): Франсиско Доминго Карлос Андрес Себастиан Д’Антонио. Този вдъхновяващ младеж е най-големият магнат на медодобивната промишленост в света. Друг, не по-малко вдъхновяващ герой, носи името Рагнар Данешолд. Той се превръща в пират от двадесетия век. Всички главни герои на госпожица Ранд са също смайващо красиви. Такава е и героинята й (освен това, по един доста привлекателен начин тя е и водещ мениджър на една трансконтинентална железопътна компания).
Толкова много неудържима енергия би трябвало да служи на някакви евгенически цели. Защото в тази история, както и у Марк Твен, „всички рицари се женят за принцесите“ – макар и без помощта на свещеници. Въпреки това, от импровизираните и удивително ентусиастки съвкупления на героинята с трима от героите – както може би внезапно ще забележите – не се появяват никакви деца. Тази възможност никога не бива изпробвана. И действително, напрегнато-стерилният свят на „Атлас изправи рамене“ едва ли е място за деца. Човек неволно придобива усещането, че в живота децата вероятно дразнят авторката и я карат да се чувства неудобно. Как би могло да бъде другояче, когато тя с възхищение нарича своя герой-банкер Мидас Мълиган? Човек би могъл да подлъже някои възрастни с такива неща, но не и малки момчета и момичета – не за дълго време, във всеки случай. Те може и да не разбират какво точно не е наред, но при всички случаи ще се връцкат от неудобство.
Децата на тъмнината също са карикатури; и те са наистина доста замътени. Но поне те са карикатури на нещо, което може да бъде идентифицирано. Техните прототипи са ляво-либералите, привържениците на Новия курс, на социалната държава, на обединения свят – или поне такива техни огърски подобия, които могат да поразят въображението на ония, които мислят за хората не като за хора, а изключително чрез някакви етикети и фигуративности.
В „Атлас изправи рамене“, цялата презряна нечовешка паплач е наречена със събирателното име „плячкаджиите“. Това е един доста вдъхновен епитет. Той позволява на авторката да набучи на една обидна дума всичко и всички, от които тя се страхува и мрази. Това й спестява мъчителното усилие да извърши единствената услуга, която нейната проза би била в състояние да извърши, а именно: да изследва в човешка дълбочина как е възможно една толкова хилава маса изобщо да се е появила на белия свят, камо ли пък да е толкова мощна, та да заслужава страх и омраза. Вместо това, тя ги овързва всички в едно недиференцирано проклятие.
„Плячкаджиите“ грабят, защото вярват в Робин Худ и са накарали много други хора също да повярват в него. В авторската представа Робин Худ е въплъщение на абсолютното зло – да ограбваш богатите (а следователно добрите) и да даваш на слабите (а следователно недобрите). Всички „плячкаджии“ са низки, завистливи, изкривени, зловредни умове, мотивирани изцяло от жажда за власт, комбинирана с желанието на слабите да свалят силните, поради дълбоко вкоренена омраза към живота и таен копнеж по разрушение и смърт. Във всичко това изглежда има някакво дребно (повтарям: дребно) зрънце истина. Пълната клинична диагноза може да се прочете по страниците на Фридрих Ницше. (Тук трябва да се впусна в малко отклонение. Госпожица Ранд признава с неохота своя дълг към един – и само един – по-ранен философ, Аристотел. Аз настоявам, че тя е задължена, и то много по-тежко, на Ницше. По същия начин, по който нейните бизнесмени са ницшеви свръхчовеци, така и нейните гноясали левичари са „последните хора“ на Ницше – и двете неща деформирани по начини, които биха отвратили придирчивия отшелник от Силс Мария. Много други неща, съзнателно или не, идват от същия източник.) За щастие, в „Атлас изправи рамене“ (но не и в живота), всички Деца на тъмнината са безкрайно некомпетентни.
Така че Децата на светлината печелят с лекота, обявявайки всеобща стачка на умовете, върху които те притежават пълен монопол, оставяйки света – буквално – да се разпадне на парчета. В края на краищата, те се появяват от скривалището си в Скалистите планини, за да възстановят собствеността си над оставащите руини. Именно тогава, в последния ред на книгата, един от героите чертае във въздуха, над опустошената земя „знакът на долара, вместо знака на кръста, като знак за това, че едно заслужено изтощено човечество е готово, заради греховете си, най-после да бъде освободено от двете злини на религията и на социалните реформи („мистицизма на мисълта“ и „мистицизма на мускулите“).
Този доларов знак не е просто провокативен, макар и тук да се открива един незрял опит да се накарат да настръхнат благочестивите коси на някои по-чувствителни глави. По-важно е това, че той се предлага като средство, запечатващо факта, че човечеството е готово да се предаде без уговорки на един елит от технократи и техните машини, в един Нов Ред, просветен и обучен от идеите на госпожица Ранд. А те се състоят в това, че добрият живот е онзи, който е „заменил личната ценност срещу разменна стойност“, „не е оставил никаква друга връзка между човек и човека освен голия личен интерес, това безсърдечно плащане в брой“. Авторката е експлицитна, всъщност дори оглушителна, при огласяването на тези предпоставки. И дори ако у вас все още са останали някакви съмнения след 1.168 страници, тя ви уверява с допълнително тропване с крак в един постскрипт: „Аз говоря сериозно!“
Но думите, цитирани по-горе, принадлежат на Карл Маркс. Той също се възхищаваше от „голия личен интерес“ (в своето време и място), и то по точно същите причини, поради които го прави и мис Ранд: защото, така смята той, този интерес е премахнал паяжините на религията и е довел до гениите на индустриалните и познавателни постижения. Припокриването не е толкова неуместно, колкото това може би изглежда. „Атлас изправи рамене“ може да бъде наречен роман само чрез обезценяване на това понятие. Всъщност това е един масивен трактат за нашите времена. Историята просто служи на мис Ранд за да вкара клиента в палатката си, или като кутия от прах за пране, върху която да изпрати Посланието си. Посланието е всичко. Казано най-общо, това е един праволинеен философски материализъм. Някои от по-образованите читатели може би ще сбърчат нос и ще кажат, че авторката е изградила, с огромни усилия, една простичка материалистка система – една система, намираща се долу-горе на нивото на волската кола, но без да е овладян принципа на колелото. Като всеки последователен материализъм, този също започва с отхвърляне на Бога, религията, първородния грях и т. н. (Агресивният атеизъм и доста разкопчаният „висш морал“ на тази книга, които са нещата, вбесяващи на първо място някои читатели, всъщност са второстепенни следствия, произхождащи от първоначалните й предпоставки). По този начин, рандовият човек, както и марксовият човек, е направен център на един безбожен свят.
Виж целия текст в сп. Либерален преглед