Преброяването на проститутките в Неапол
За историята на “Изкушение с дъх на лимони”
Историята на „Изкушение с дъх на лимони” (ИК Кръгозор) е доста необичайна. Тъкмо бях решил, че съм открил идеята за следващия си роман и дори бях написал няколко глави, когато случайно посетих Неапол, Южна Италия.
Пътуването ми беше свързано с местната храна. По това време имахме съвместна работа с Джейми Оливър – изумителният млад британски готвач, който чрез предаванията си популяризира по целия свят италианската храна. Но не само храната беше в мислите ми. Бях се заредил с доста книги за историята на Италия. Една от тях беше „Неапол`44” от великия писател и пътешественик Норман Луис. В своя дневник от военния си период той разказва как един млад офицер от разузнаването е бил пратен в града през първите месеци от окупацията на съюзниците в Италия.
Още помня страницата – 100-та, в която попаднах на думите: „Стана ясно, че трябва да разследваме всички молби на италианки, желаещи да сключат брак с английски войници. Тъй като никой друг не искаше да се заеме с тази неприятна задача, тя се падна на мен.” Прекалено много англичани се били влюбили в своите изключително красиви – и изключително обеднели – италиански приятелки. Висшето ръководство решило, че това е лошо за морала и че мъжете ще отиват с по-малка готовност на опасни операции, когато знаят, че някоя bella signorina ги очаква на около стотина километра разстояние.
Затова трябвало да се проучи дали въпросните момичета се издържат от проституция или от черния пазар. Тъй като по това време почти всички добре изглеждащи момичета в Неапол правели точно това, за да оцелеят, се предполагало, че броят на браковете щял да спадне значително.
Комичният потенциал на тази ситуация беше очевиден. Но аз вече имах в главата си някаква история, така че се замислих малко повече по въпроса. След това попаднах на коментари на Луис за ресторанта „При Зи’Тереза”, който се е намирал на пристанището. Официално по време на войната ресторантите в Неапол са били затворени, но този някак си успял да продължи да работи, защото все пак и американските, и британските военнослужещи искали да похапват нещо по така. По някакво изключително съвпадение този ресторант не само съществуваше шейсет години по-късно, но и именно в него бяхме планирали да ядем тази вечер.
Докато поглъщахме изумителните ястия от морска храна същата вечер, постоянно си представях помещението такова, каквото го беше описал Луис – голямото пиано, мъжете в униформи, смесени с местните гангстери, проститутките, успели някак си да се промъкнат вътре, включително „дамата” със стъкленото око, за която се разказвали легенди, че била най-добрата проститутка в цял Неапол. И ястията, които едва ли са се различавали много от тези, които в момента вкусвахме. „За неаполитанците, пише Луис, храната е на първо място, дори преди любовта, и преследването на най-доброто ястие е едновременно непостижима мечта и най-съкровено желание.”
При романите се случва така, че понякога се нуждаеш не от една, а от две идеи – от някакво съединение, сблъсък, от хрумване – „Ами, ако…?” Норман Луис е бил женен, когато идва в Неапол, но аз се запитах какво би станало, ако не беше? Какво би станало, ако беше по-стриктен следовник на правилата, отколкото е бил в действителност? Ако освен да преследва проститутки, реши да затвори единствения останал ресторант в града? Ако неаполитанците решат да го изкушат с най-сдобрата си готвачка, за да го омилостивят? В края на краищата една от най-популярните поговорки в Неапол гласи „Добре нахраненият стомах кара сърцето да прощава.” Ами ако тази готвачка е красиво момиче, чийто съпруг е бил убит от съюзниците? И ако те се влюбят…?
С други думи, по време на тази вечеря военната история на Луис се превърна първо в история за храната, а после в история за страстта – или по-скоро история за сблъсъка между две култури: едната, обсебена от правила, заповеди и ред, а другата – отдадена на семейството, храната и насладата… Нахвърлих си някои бележки върху гърба на менюто. Някой ме попита какво пиша. Нищо, отговорих аз и написах още няколко реда и върху салфетката си. Преди да завърши вечерта, вече бях изписал няколко салфетки. Прибрах се в хотела и продължих да пиша. На следващата сутрин вече имах купчина изписани листове край леглото си. На един от тях бях написал думите „сватба” + „офицер”? (Оригиналното заглавие на романа е „The Wedding Officer”). Внимателно прибрах всичките листове и салфетки в куфара си и отпътувах за Лондон.
Когато се прибрах в Англия, се заех с допълнителни проучвания. Знаех, че Везувий е изригвал през 1944 г., същата година, когато германците и съюзниците се борят за надмощие в региона. Четейки докладите за унищоженията, които е нанесъл, си дадох сметка колко трагично е било това събитие за местните хора. Тъкмо били възстановили донякъде домовете и нивите си от военната инвазия, да ги видят погребани под тоновете пръст и лава…
Разбира се, това беше само раждането на идеята. Бяха ми нужни няколко години, за да напиша книгата и всъщност да я пренапиша, защото моята история – която вече не беше моя, а историята на Джеймс и Ливия – заживя собствен живот. Когато приключих, посетих отново Неапол. Беше странно чувство, след всичко преживяно… Същата нощ вечерях в „При Зи’Тереза” и вдигнахме тост с местното великолепно вино falanghina – тост за военния дневник на един англичанин и за съдбата на всички италиански момичета.
Сезонът на ягодите
Откъс от „Изкушение с дъх на лимони“
Понякога Ливия установяваше, че прави сравнения между Джеймс и Енцо, и винаги се удивляваше как човек е способен да обича двама души по два толкова различни начина.
С Енцо любовта я застигна com’ un chiodo fisso in testa, като пирон в главата. Сега обаче, когато погледнеше назад, установяваше, че това е била детинска любов, наивно увлечение. Чувствата й към Джеймс бяха наистина различни. Тя например много харесваше това, че той винаги бе мил с нея, въпреки че тази британска учтивост на моменти й се струваше прекалена. Понякога дори нарочно го дразнеше, за да си достави мъничкото удоволствие да го гледа как се изчервява и се чуди какво да каже. Имаше и друга голяма разлика между чувствата, които бе хранела към Енцо, и тези, които изпитваше към Джеймс. Когато за първи път срещна Енцо, тя беше просто момиче, което нямаше представа колко приятни биха могли да бъдат физическите проявления на любовта. Цели четири години се бе опитвала да изтика спомените за правенето на любов от съзнанието си. Сега целувките й с Джеймс отново бяха извадили на повърхността желанията, които бе държала дълбоко погребани толкова дълго време. Разбира се, от една жена не се очакваше да признае гласно подобни неща, нито пък да даде воля на страстта си, преди да се сгоди и омъжи. Но войната, както осъзна Ливия, бе променила тези правила по същия начин, по който беше променила толкова много неща в живота им. От самата нея зависеше докъде иска да стигне във връзката си с Джеймс. Това беше избор, който малцина жени от нейното обкръжение някога бяха имали, и мащабите на свободата, с която разполагаше, понякога я оставяха без дъх, щом се замислеше за тях.
На пазара Джеймс откри, че на една сергия се продават ягоди, първите които виждаше от началото на войната. Превъзбуден, той изхарчи прекалено много пари за тях. Когато се върна в Палацо Сатриано, Ливия се ужаси:
– Сезонът не е започнал – скара му се тя. – Със сигурност още не са узрели.
– На мен ми изглеждат чудесни.
Тя опита една.
-Точно както предполагах – промърмори с презрение. – Нямат никакъв вкус.
-Но как се предполага човек да разбере кога е започнал сезонът?
-Тези неща просто се знаят – отговори унило Ливия. – Можем обаче да ги приготвим с малко балсамов оцет.
– Ягоди с оцет – намръщи се той. – Не ми звучи особено апетитно.
– Повярвай ми. Така ще станат по-сладки.
Докато режеше ягодите в една купа, Ливия отбеляза замислено:
– Ти си типичен мъж, Джеймс. Ще ти се всичко да бъде узряло, за да можеш да го получиш веднага. А понякога половината удоволствие се крие в изчакването на правилния момент.
Той се извърна към нея с недоумение. Дали все още говореха за ягодите? Ливия обаче ровеше в шкафа за оцета, мъничка бутилка с нещо черно и древно на вид в нея, която бе разменила срещу няколко консерви, и той не успя да срещне погледа й.
Когато отпуши бутилката и сипа малко от гъстата течност върху плодовете, тя тихо добави:
– Така или иначе, няма да ти се наложи да чакаш още дълго.
– Докато дойде сезонът на ягодите?
– Може би…
Джеймс научи от нея, че някои неща винаги се съчетаваха добре едно с друго. Балсамовият оцет и цитрусовите плодове бяха само един от примерите. Същото важеше за магданоза и лука, за цикорията и свинското – радикиото и панчетата.
Морските дарове бяха естествен другар на тиквичките, моцарелата вървеше добре с лимон и въпреки че доматите се съчетаваха добре с почти всичко, те имаха особен афинитет към аншоата, босилека и ригана.
– Искаш да ми кажеш, че противоположностите се привличат, така ли? – попита той.
– Не съвсем – тя потърси точните думи, с които да му обясни. – Аншоата и доматите не са точно противоположности, просто се допълват взаимно. Едните имат остър вкус, другите – по-мек; едните са свежи, другите – отлежали; едните са безсолни, другите имат сол в изобилие… въпросът е едните да допълват това, което не достига на другите, и когато ги съчетаеш, да създадеш нов вкус, който изважда на преден план естествените вкусове на всяка една от съставките.
Ливия го погледна и той вече знаеше, че и тя си мисли същите неща като него. Лека усмивка, повдигане на вежда… бърза целувка по шията… ръката й, търсеща неговата, докато той се отдръпваше. Също като магданоза и лука.
– Е, какво се съчетава най-добре с рибата тон?
Тя се разсмя:
– Много неща, но най-вече лимонът.
– Значи, ако аз съм риба тон, ти трябва да си моето лимонче.
– Хммм. – Тя се замисли над думите му. – Смятам, че би ми харесало да бъда лимон. Най-малкото, винаги можеш да усетиш, когато в едно блюдо има лимон. Пък и предпочитам да съм остра на вкус, отколкото прекалено сладка.
* Антъни Капела е роден през 1962 г. в Уганда, Африка. Завършва първи по успех Сейнт Питърс Колидж, Оксфорд, където следва английска литература. Първата му книга „Ако искаш да си легнеш с мен…, сготви ми!“ постига световен успех и е преведена на деветнайсет езика. „С дъх на кафе“ затвърждава славата му на създател на омагьосващи истории. „Изкушение с дъх на лимони” е третият му роман на български език.