Какво става с културата и образованието?
в. Култура
Любима тема в съвременното Ганково кафене на България е състоянието на културата и образованието. Като че ли става дума за различни неща. И сякаш има една единствена култура и някакво образование, унифицирано и монолитно като паве. Развиват се конспиративни теории: „държавата обявява културата за излишна”; „комплексираните ни държавници унищожават целенасочено културата”. Или обратно: „държавата хвърля грешни пари за глупости”, където под „глупости” се схващат високата култура и висшата образованост.
Коректният отговор на въпроса „какво става с тях” е „нищо”. Не че в културата ни не става нещо. Напротив, лаская се от мисълта, че в бъдещите дебели книги по история на културата последните три-четири петилетки ще се описват като време на многопосочни дирения и многообразни открития. Тоест, като доста продуктивен период.
Питането обаче е не за това, а за държавната политика в тази сфера. При това, ясно трябва да се заяви, че при демократичен режим тя се концентрира в два основни инструмента: от една страна, във финансирането на добре дефинирани институции и стратегически селектирани проекти, а от друга, в мобилизирането на съответните държавни ресурси за полагането на културните постижения в официалната ценностна йерархия, сиреч делегирането или не на официален престиж.
„Нищото” характеризира структурата на културната и образователната производителност, стояща в пряка зависимост от опцията на държавата. И то не защото българските културни дейци са свикнали да „клечат на държавна ясла”. А защото иде реч за поемането на държавнически ангажименти към ясно форматирани структури заедно със създаването на възможности или невъзможности за съществуването на техни алтернативи.
И в последните 20 години българската държава демонстрира почти тотална стратегическа безпомощност, която сегашното правителство пък упражнява като норма. По отношение на културата тази безпомощност има все пак една генерална обективна предпоставка: високата култура и образованост вече не са държавно-образуващ елемент.
(…)
Колкото и банално да звучи, ключовият камък на културната структура е тъкмо държавната стратегия. Държавата именно трябва категорично да заяви своите приоритети. Тя би могла да избере стимулирането на масовото образование и масово практикуваните и консумирани културни форми, а елитарните да предостави регулирано на частната инициатива. Би могла да се насочи към стимулирането само на свръхвисоки и авангардни културни и образователни постижения, а останалото да насочи към общините и гражданското общество. Или да търси някакви динамични смесени форми. Би могла да заяви и пълна непричастност. Българската държава обаче не заявява нищо.
Тя отказва да избере между две основни перспективи. От една страна: егалитарният модел, задаващ видимостта за всеобщ достъп до културата и образованието в целия им възможен регистър. Той е съблазнителен, защото държавата очевидно не желае да изпусне контрола над културното производство, нито пък да се откаже от един основен популистки ресурс.
От друга страна: елитарният модел, който предполага рязка социална диференциация и имуществен ценз в сферата на културата и образованието. Убеден съм, че в България могат да бъдат изградени малко на брой високо професионални културни и образователни институции, конкурентни на всякакви равнища. Те биха могли и да се самоиздържат. Проблемът е, че ще бъдат достъпни само за онези, които имат джоб да си ги позволят. Както те, така и работещите в тези институции, няма да имат за какво да целуват ръка на държавата.
В страните, възприели този модел, има обаче обилни количества структури (църкви, частни и обществени фондации, обществени конкурси, премии, стипендии и т.н.), призвани да осигурят производителен достъп на онези личности от имуществено несъстоятелните слоеве, които успяват да докажат своя талант. Това естествено отнема неслучайни лостове от ръцете на държавата, междувременно възпитала себе си да прави разлика между „държавно” и „обществено”. Решаващото тук е именно пренасочването на мисленето от (конвулсивно наличния) етатистки към социалния интерес, което видимо не може да се случи в главата на нито един действащ наш политик.
Вместо да решава каквото и да е било, българската държава час по час обявява начасничави промени, които – поради липсата на стратегия – нито могат да доведат до нещо, различно от хаос, нито целят излизане от хаоса. Те по-скоро са неговите (на хаоса) инструменти.
Сегашното правителство има за своя парола думите „ре-визия” и „ре-формиране”. То обаче забравя, че преди това трябва да има визия и познаване на заварената форма. Какво е собствено реформиращото в реформите „Рашидов&Игнатов”? Досега са в ход главно сливания на институции, най-често безсмислени, а понякога и вредни. Цялото „реформаторство” се свежда до търсенето на начини за инвестиране на все по-малко държавни средства във все същите структури по един двойно мъртъв образец. Междувременно не се формулира държавна културна стратегия, не се фиксират приоритети, не се обявяват критерии за селекция, не се дефинират пространства за инициатива на обществения, общинския и частния интерес.
Това „смутно време”, траещо вече почти един цял творчески живот, неизбежно генерира усещането за несигурност и липса на перспектива – за разпад. То пък стои в основата на отблъскващата мърлящина, масово характерна за културните и образователните ни институции. Принципът „ще мине и така” е функция на държавната политика. Не може една „скъпа” постановка да струва 30 000 лева и от сцената да не лъха на мизерия. Не може един университет да няма средства за поддържане на сградния фонд и аудиториите му да не напомнят обори от ерата на ТКЗС. Не може един професор да получава колкото низов банков служител, да има 0 лева изследователски бюджет и да бъде на постоянна академична висота. Няма как.
В унисон с финансовата е и политиката по изграждането на официален престиж. Масовата и във всички случаи официализираната медийна визия за българския културен и академичен елит е неизменно чалгаджийска. Имам предвид и самото натрапване на артистични и академични „чалгаджии”. Много по-опасно е, обаче, позиционирането на високо артистичните и академичните фигури в сферата на анекдотичното, подценяването на креативно-културното и научното, полагането му като обществено ирелевантно. Подменят се културните кодове. Кодовете на низовата култура агресивно се налагат като универсални.
Често заявяваната надежда, че „талантът ще се изяви при всички положения”, е горчива илюзия. Всяка дарба иска своето култивиране, включването си в традиция (дори когато се обръща срещу нея), трайното си осъществяване и съизмерване в континуитетен контекст. Визиите и ре-визиите, формите и ре-формите, налагани от сегашната държавна политика, не предполагат сбъдване на нищо от това. Онова, което все по-очевидно се сбъдва, е „стягането на куфари” и реализация там, където има среда за нея.
С големи съкращения. Виж целия текст във в. Култура