Стиг Ларшон за „Милениум“ – първо и единствено интервю преди смъртта
Трилогията „Милениум“ от Стиг Ларшон (1954-2004), която разказва за един действителен свят на аморални финансови афери, на екстремистки заговори и на изкривено правосъдие, покори Европа и пожъна неочакван успех в Америка. Трите филма по книгата също бяха представени на голям екран в повечето европейски страни. ИК Колибри завършва публикуването на трилогията с третата част „Взривената въздушна кула“ в превод на Васа Ганчева. Предлагаме единственото интервю, което Стиг Ларшон дава броени дни преди внезапната си смърт и преди световната слава да споходи романите му.
Мъжът, който създаде момичето
Ласе Винклер*
Всичко започна един слънчев ден в края на септември 2004 г., на пейка в парка край Гьотеборгския панаир на книгата. Йон-Анри Холмберг, шведски издател, седна до мен и ми каза, че току-що е прочел три ръкописа, написани от негов приятел на име Стиг Ларшон. Те, каза ми той, ще направят автора си най-известния шведски писател в света, „по-голям от Хенинг Манкел“.
По това време Манкел беше превзел почти всички пазари по света с международни продажби от около 20 милиона копия. Ларшон, който тогава работеше като редактор на антирасисткото списание „Експо“, не беше публикувал нито една дума проза.
Ако го казваше някой друг, щях да се изсмея на твърдението на Холмберг като на прекалено фантастично. Но вярата ми в неговата преценка, както и фактът, че този Ларшон беше изчакал, докато подготви три ръкописа, преди дори да се доближи до издател, ме заинтригува. Така че на следващия ден се обадих на Ларшон и го попитах дали би се съгласил да го интервюирам.
Няколко седмици по-късно, на 27 октомври 2004 г., се срещнахме в редакцията на „Експо“ в Стокхолм. Угасващата светлина на деня огряваше стаята, обзаведена с проста маса, два стола и обикновена лампа. Ларшон, 50-годишен мъж, който палеше цигара от цигара, изглеждаше изтощен. След смъртта му, щеше да се говори много за неуморния му ритъм на работа, за свръхчовешката му способност да пише с часове без прекъсване. Това явно оказваше своето влияние.
Единствените известни плодове на неговия труд по това време бяха статиите за расистки и фашистки организации в „Експо“, списание, за чието създаването беше помогнал през 1995 г., в навечерието на взрив от неонацистки убийства. Тези текстове бяха привлекли общественото внимание към него и бяха предизвикали смъртни заплахи.
Ларшон живееше с дългогодишната си партньорка, Ева Габриелсон, но неговото име не беше написано на вратата на техния апартамент и адресът му не фигурираше в никакви регистри. Двойката следваше няколко установени процедури всеки път, когато напускаше дома си: понякога те излизаха през предната врата; друг път отзад, през мазето. Ларшон имаше навика да поглежда често през рамо, сякаш за да провери дали някой не го следи. Малко преди срещата ни, полицията го информира, че негови и на Габриелсон снимки, както и информация за адреса му, са открити при разследването на убийство в Стокхолм.
Започнах интервюто с въпрос за тази страна от живота му, като попитах дали е взел всички предпазни мерки, за да се защити. Това беше грешка. „Разбира се, отвърна остро той, но не очаквате да ви разкажа за тях, нали?“ Когато предположих, че няма да има защо да се страхува от нападение на десни екстремисти в бъдеще, защото славата му ще го защитава, той се разгорещи още повече – не вярваше, че да бъдеш публична фигура може да промени нещо.
„Предполагам, че ще мога да бъда по-придирчив“, каза той раздразнено. „Имам работа в „Експо“. Възнамерявам да я запазя. Работа на издателите е да продават книгите ми. Моята работа е да ги произвеждат. Подозирам, че ще трябва да участвам в някои публични изяви за тях. Но вече започва да не ми харесва да изнасям лекции, защото наистина не разполагам с време.“
За щастие, лошото му настроение се изпари, когато разговорът се насочи към поредицата „Милениум“. Какво, попитах го, е станало източник на вдъхновението му? „Основната идея витаеше наоколо от известно време“, каза той. Играел си с нея още през дните си в шведската агенция „ТТ нюз“, където работел като графичен дизайнер и малко като журналист от 1977 до 1999 г. В един момент в началото и средата на деветдесетте години работил със свой колега над статия за класическите детективски истории, популярни сред младите читатели в Швеция през петдесетте, шейсетте и седемдесетте години.
„Обсъждахме на шега как биха изглеждали тези герои като четиридесетгодишни, когато се изправят пред една последна загадка“, каза той. „Това пося зърното, но тогава не последва нищо.“ Едва през 2001 г. Ларшон попада на искрата, която ще вдъхне живот на трилогията „Милениум“. „Мислех за Пипи Дългото чорапче“, каза той като имаше предвид най-прочутата героиня на шведската детска авторка Астрид Линдгрен, момиче, което е толкова силно, че може да вдигне кон.
„Каква щеше да бъде днес? Каква щеше да бъде като възрастна? Как биха наричали човек като нея, социопат ли? Хиперактивен? Грешка. Тя просто вижда общество в различна светлина. Щях да я направя 25-годишна и бездомничка. Тя няма приятели, липсват й социални умения. Такъв беше първоначалният ми замисъл.“ От този замисъл се ражда великолепната героиня на Ларшон, Лизбет Саландер.
Но той чувства, че е нужна противотежест на Саландер, ако иска неговата история да бъде успешна. За пореден път се обръща към един от героите на Линдгрен, този път Кале Бломквист, момчето детектив. „Но сега той е 45-годишен журналист [наречен Микаел Бломквист]. Един алтруистичен всезнайко, който издава списание „Милениум“. Историята ще се върти около хората, които работят там.“
Ларшон познава добре механизмите на криминалната литература. Всяка пролет и есен, докато работи за информационната агенция, му възлагат да пише обзори на излезлите преводни криминални романи. „Включвах петте най-добри романа за този период, каза той. Сред авторите, които отличавах, бяха Сара Парецки, Вал Макдърмид, Елизабет Джордж и Минет Уолтърс. Странно, но почти всички бяха жени.“
В своята трилогия той си играе с условностите на жанра. Първата книга, „Мъжeтe, които мразеха жените“, е традиционна криминална загадка Втората, „Момичето, което си играеше с огъня“, е в стил „самотен отмъстител“, а третата, „Взривената въздушна кула“, е съчетание от шпионски роман и съдебен трилър. „Чел съм криминални романи през целия си живот. Винаги ме е притеснявало, че по принцип се отнасят за един или двама души, но няма много за обществото „, каза ми той.
„Искам да изляза извън този конкретен модел: водещ герой, поддържаща роля и персонажи за фон. В реалния живот хората са интегрирани в обществото. Това се случва и в в моите книги. Малките персонажи, не просто се появяват, за да си кажат репликите, те си взаимодействат и оказват влияние върху събитията. Това не е изолирана вселена.“
Когато Ларшон завършва ръкописите си, първоначално не ги изпраща в „Норщедс“, издателството, което в крайна сметка ще ги публикува. Първо попадат в „Пиратфорлагет“, шведска издателска къща, която залага на бестселърите: там дори не си дават труда да отворят пакета. Тогава един приятел на Ларшон, известен шведски журналист и председател на борда на „Експо“, отнася трите книги в „Норщедс“. Останалото, както се казва, е история.
Попитах го какви са били очакванията му, когато е предавал ръкописа на издателя. „Ако исках да бъда саркастичен, бих казал, че нямах очаквания“, каза той. „Но всеки, който пише, за да си изкарва прехраната, смята, че неговият материал има търговска стойност, нали? Вярвам, че моите книги притежават това качество. Ето защо ги предложих за публикуване. Знам, че са добри. Знаех, че някой би поискал да ги публикува. Те са моят пенсионен фонд.“
Много хора се чудеха защо Ларшон не е започнал, както повечето от авторите, да предлага първата си книга веднага след като я е завършил. Защо е чакал, докато станат три? „Защо не?“, каза той. „Написах ги за удоволствие. Не ги писах с убеждението, че ще бъдат публикувани. И нещата наистина не се наместват, докато не стигнем до третата книга. Сега основата е положена. И мога да продължа да пиша толкова книги, колкото искам с тези герои.“ И добави: „Първоначалният ми план беше за пет книги.“
Попитах дали е вярно това, което бях чул, че почти е завършил работата си над четвъртата. „Да, отговори той, пиша бързо, а криминалните романи са лесни за писане. Много по-трудно е да се напише статия от 1000 думи, в която всичко трябва да е 100 процента вярно.“ Той ми каза, че съществуват най-малко 150 страници от книга четвърта.
По времето на срещата ни, Ларшон вече беше продал правата за книгите си в Германия. Това беше неговата първа продажба в чужбина, малък намек за онова, което се задаваше. Още не беше видял никакви пари, но знаеше, че „чекът, който ще плати за апартамента ми“, е на път. Попитах Ларшон за бъдещите му планове. Колко романа от „Милениум“ искаше да напише? „Мога да напиша сто книги от тази поредица, заяви той. Това няма да бъде проблем, докато някой иска да ги публикува и хората искат да ги четат.“
Три седмици след интервюто стоях на претъпкания перон в Стокхолм и чаках влака, когато телефонът ми иззвъня. Беше Оке Едвардсон, криминален писател и колега на Ларшон,също публикуван от „Норщедс“. „Чу ли новината?“, попита ме той. „Стиг Ларшон е мъртъв.“
Времето спря и шумът наоколо стихна. Това някаква шега ли е, чудех се аз. Ако беше така, това бе лоша шега. Как може Стиг Ларшон да е мъртъв? Аз току-що говорих с него. Нашето списание току-що публикува статия за светлото му бъдеще.
Когато затворих телефона, се замислих за аванса от Германия, за парите, които щяха да разкрият цял един нов живот пред Ларшон. Всичко изглеждаше толкова несправедливо. Така безсмислено.
В годините след смъртта му многократно превъртах в съзнанието си единствената си среща с Ларшон. Продължавам да се възхищавам на увереността му, че неговите книги ще имат успех – и не мога да се начудя още какви съкровища можеше да даде на света. Ако беше останал с нас малко по-дълго.
По в. Телеграф, Лондон
За книгата
Cлед като във втория том я убиват и погребват, ексцентричната и свръхинтелигентна Лисбет Саландер все пак оцелява. В болницата в Стокхолм, където претърпява сложна мозъчна операция, хакерката лежи близо до баща си, зловещия Залаченко, когото пък тя за малко не убива. Лисбет продължава да е обвинена в тройно убийство. Закрилниците на Залаченко от тайнствената Секция, служители от Полицията за сигурност, прокурори, полицаи и част от самата държавна машина се съюзяват с намерението да я унищожат. Микаел Блумквист ще тръгне по следите на конспирацията, а сестра му Аника Джанини ще поеме защитата на Лисбет на предстоящия процес. Междувременно, макар и в тежко здравословно състояние, Саландер няма да се предаде, а ще продължи да се бори и отмъщава: първо от болницата – естествено, с помощта на верния си компютър, и накрая на самия процес. Така в третия, последен том на „Милениум“ читателят най-после научава как свършва всичко. А му се иска да има още!
Виж откъс от третата книга Взривената въздушна кула
* Ласе Винклер е главен редактор на водещото шведско списание за книготърговия „Свенск бокхандел“