Радостина, която свиреше на гребенче, и шибаната журналистика
Чета разните съобщения за смъртта на Радостина Константинова и си мисля колко ни е шибана работата на нас, журналистите. Който и да умре, наш приятел дори, трябва да напишем новината. А тя звучи адски тъпо, когато е за приятел.
…Работила в „Отечествен фронт“, в кореспондентското бюро на Асошиейтед прес, била зам.-главен и главен редактор на вестник „168 часа”, на вестниците „Монитор”, „Телеграф”, „Политика”…
Колегите й знаем какво означаваше това, а за широката публика – има ли значение? Авторитетът на вестниците вече не е висок, едва ли някой ще се трогне. И едва ли някой ще оцени какво е правила Радостина.
Ако някой помни, навремето „168 часа” беше най-скъпият вестник и се разграбваше като топъл хляб. За повечето хора това беше вестникът на Блъсков, но кой да им обясни колко други са го правили. Най-много – Радостина. Безкрайни нощи всяка сряда. Гледаше уморено, препушила, сред пълни пепелници, но взискателна докрай и никога няма да махне с ръка и да каже – карай, може и така… Тя буквално си вгради сянката в този вестник. Знаеше много тайни, но винаги остана дискретна, гледаше уморено, но неподправеното й чувство за хумор винаги създаваше някакъв повод да се усмихне с една детска усмивка. Как не се оплака веднъж, като повечето оплаквачки в нашата професия. Със същата детска усмивка и насмешлив поглед ми каза веднъж: „С нея имаме спорове – Ирена не ми плаща за вестника“, по повод продадения вестник „Политика“. Сякаш някаква смешка е станала… Домът и беше отворен за купони, раздаваше си парите, раздаваше си колите на приятели, който не й е поискал, само той не е получил помощ от нея…
Ако сега някой е недоволен от равнището на вестниците, да знае, че може да бъде и по-лошо. И щеше да бъде още по-лошо, ако нямаше хора като Радостина, които да налагат – буквално да налагат – професионални стандарти във вестниците. Тя винаги вдигаше високо летвата, мнозина колеги недоволстваха от нея, а трябваше да й благодарят. Тя ги носеше на гърба си, пишеше им големи хонорари, пазеше ги от прищевките на Блъсков да уволнява, щото някой не му бил симпатичен (е, не всички можа да опази), пренаписваше им недодяланите текстове, нахвърляни в последния момент…
През който вестник мина (а за година дори през телевизия „7 дни”), беше всеотдайна и се счупваше от работа, докато Блъсков си развяваше перчема и се правеше на артист, като дойде в последния момент да обърка вестника. Радостина е имала стотици поводи да каже майната му и на Блъсков, и на вестниците, но остана лоялна докрай. Други от съдружниците й се умориха по-рано, оттеглиха се от пресгрупата. Радостина остана докрай. Защо ли, Радостина? Трябваше да живееш повече за себе си…
И някак реши да навакса в последния момент. Замина за Ню Йорк и роди дете на 48 години. Сигурно е знаела, че няма да живее дълго… Наречи го лудост, наречи го смелост, воля за живот… Не е споделила нищо и с най-близките си приятелки.
Няма да забравя, бяхме студенти, с една кола обиколихме цяла Странджа. Пратиха ни в командировка от комсомола да пишем репортажи за Странджа-Сакар – тогава раздаваха на хората пари в брой за да се заселват в обезлюдяващия район, стояха им някакви къщички… Емо, Радостина, Катя, Мария и аз. Минахме по разни села на самата граница, пребродихме диви места, които сега сигурно са пак диви, но няма кой да ги преброди… И няма да забравя как Радостина свири по пътя джаз от Луис Армстронг на …гребенче. Знае ли някой днес как се свири на гребенче с хартийка?…
И на мен сега се пада да напиша някой ред за това, че момичето, което свиреше Луис Армстронг на гребенче, си отишло някъде в Ню Йорк… Не съм мислил, че така ще стане. Шибана професия. Утре някой ще пише пък за нас. Май е по-добре сухата информация. Какво да занимаваме публиката със себе си…