40 милиардери даряват богатството си – всичко ли е розово?
Сигурно е впечатляващо – нали? – че 40 американски милиардери, предвождани от Бил Гейтс и Уорън Бъфет, се подписаха под „обещанието“ да дарят половината от богатството си за благотворителност. Би било много по-добре, ако бяха развързали кесиите за цели, които заслужават, вместо да продължават да пръскат пари за яхти, за бълващи въглероден двуокис частни реактивни самолети или огромни имения.
Да поздравим Гейтс, чиято фондация вече е спасила живота на поне пет милиона души чрез разработването и доставката на ваксини срещу такива болести като туберкулозата. Да поздравим Бафет, който твърди, че децата му няма да наследят „значителна част“ от богатството му. Мръсно богатите, или поне някои от тях, доказаха, че имат и сърце.
Но нека бъдем наясно. Парите, които се дават за благотворителност, се освобождават от данъци; хазната на САЩ вече губи най-малко по 40 милиарда долара на година от данъчни облекчения върху дарения. Така че милиардерите, а не демократично избрани и (поне на теория) отчитащи се представители на народа, всъщност вземат решения кои са добрите каузи. Това са хора, които притежават огромно икономическо могъщество и могат да определят и приоритетите на обществото. Разбира се, и бедните дават за благотворителност, но повечето не получават данъчни отстъпки, защото просто не плащат данък общ доход.
В анализ със заглавие „Малките промени: защо компаниите не могат да променят света“ за мозъчния тръст „Демос“ Майкъл Едуардс, бивш съветник на Световната банка, задава въпроса: „Защо трябва богатите и известните да решават как да се реформират училищата, какви лекарства да се предлагат на достъпни цени на бедните, или коя организация на гражданското общество да получи средства за дейността си? И дори ако дадат половината от парите си (или 99 на сто, както е в случая с Бафет), милиардерите пак си остават богати.
Тяхната щедрост обаче помага да се легитимира неравенството и да се отклони политическият протест. Някои дори може да станат по-богати, тъй като даването на пари за благотворителност е добра маркетингова практика и понякога може да се използва така, че да задължи реципиентите да купуват изделията и да ползват услугите на донорите.
Човек може да си помисли, че ако говорим за раздаването на мрежи против комари, за да се пресекат смъртните случаи от малария при децата, или на лекарства срещу ХИВ вируса, тогава няма никакво значение откъде идват парите. В краткосрочен аспект може би няма. Но богатите хора от бизнеса проявяват стремеж да вкарат собствените си ценности в раздаването на средства за благотворителност, затова съществува опасност те да подкопаят ценностите на доброволния сектор. Един от милиардерите, които подписаха „обещанието“ да раздадат богатството си, основателят на „Оракъл“ Лари Елисън (с лично богатство от 28 милиарда долара), казва: „Печалбата може да бъде най-добрия инструмент за решаване на световните проблеми“.
Богатите донори обикновено искат ефикасност, ясно определени цели и измерими и бързи резултати. Те се стремят да подбират благотворителни организации, както биха избирали доставчици на стоки и услуги на своите компании. Съществуват структури, които предоставят данни, които помагат на донорите да решат коя благотворителна организация да подкрепят: в САЩ, например компанията „Give Well“ следи ефективността въз основа на принципа „животът на най-много хора спасен с най-малко пари“.
Тези практики не винаги са погрешни – много благотворителни организации биха действали по-добре, ако бяха обект на по-строго наблюдение – но и не винаги успешно се прилагат спрямо доброволния сектор. Те не могат да бъдат лесно приложени при по-неорганизираните обществени организации с дългосрочна цел при прозрачността и демократичността на процеса им за вземане на решения. Пазарният подход крие в себе си опасности както ако се прилага спрямо обществените услуги, така и спрямо благотворителните организации. Ударението върху „нормата на възвращаемост“ и „стойност срещу пари“ може да изключи хора, които са в нужда, но до които се стига трудно или – дори ако са здрави – биха имали много малко пазарно значение.
Филантропокапитализмът, както вече го наричат, клони към премахване на симптомите на бедността и бедствията, вместо на причините за тях. Гейтс върши похвална работа в борбата с туберкулозата, маларията и СПИН, и постави началото на програми срещу диарията и пневмонията, които убиват много повече хора. Той и съпругата му Мелинда започнаха да говорят за необходимостта от чиста вода, за лоши жилищни условия, за инфраструктурата на общественото здравеопазване и за земеделска производителност.
Те са несъмнено сред най-задълбочено мислещите нови филантропи. Но е съмнително дали ще започнат да се занимават с въпроси като собствеността на земята и разпределението на богатствата. Фондацията на Гейтс иска „да дава там, където можем да постигнем най-голяма промяна“. Но най-голямата промяна вероятно ще дойде от трансформирането на икономическата система и на системата за собственост върху имущество. Ще успее ли Гейтс на финансира проекти, които подкопават неговото собствено могъщество и икономически статус?
Има още една опасност: че бедните са отписани от собствената им история, че големите бизнесмени, свикнали всичко да става така, както те искат, правят неща за бедните, а не заедно с тях. Според Едуардс бизнес лидерите застрашават отличителните ценности на гражданското общество: ангажираност и сътрудничество. Великите социални каузи, изтъква той, не се лансират от пазара и не се предвождат от милиардери. „Движението за граждански права, женското движение, екологичното движение, Новият договор, Великото общество – всички те се тласкат напред от гражданското общество и се основават на властта на правителството като сила в полза на обществото. Бизнесът и пазарите играят жизнено важна роля в използването на тези предимства, но те са поддръжници, а не лидери“.
Бих приветствал инициативата на Гейтс и Бафет и бих аплодирал онези, които се присъединиха към нея. Щедрите, положително настроени към обществото милиардери са за предпочитане пред подлите. Но не забравяйте, че две трети от американските корпорации се опитват въобще да не плащат федерален данък и че само прехвърлянето на ценовите елементи – юридически инструмент, използван например от „Оракъл“ на Елисън, – с което продажбите в една страна се преобразуват в печалба в друга страна с ниски данъци – лишава хазната на САЩ от 60 милиарда долара годишно. Тези суми, поради които върху бедните се струпват повече данъци, а средствата за правителствени проекти в полза на обществото намаляват, правят незначително онова, което 40-те милиардери обещават да направят.
Ако богатите наистина искат да създадат един по-добър свят, те могат да се подпишат под още едно обещание: да си плащат данъците навреме и изцяло, да прекратят лобирането срещу налагането на данъци и срещу регулациите, да избягват създаването на монополи, да плащат по-високи заплати и пенсии на служителите си, и да изразходват повече пари за запазване на работните места и за подобряване на условията за работа. Освен това трябва да обещаят да произвеждат по-добри стоки и да използват методи за производство, които няма да убиват, да осакатяват или да разрушават околната среда или да причиняват болести на хората. Когато те сложат имената си под такова обещание, тогава наистина ще има повод не само за овации, а и за масови улични празненства.
По БТА