Близо 15 000 изчезнали все още се издирват на Балканите
„Този човек е безследно изчезнал. Ако знаете къде се намира, обадете се на КейФОР или полицията“, гласи надписът на плаката в ръцете на Верица Томанович, която издирва съпруга си вече 11 години.
Андрия Томанович – сръбски хирург, заемал ръководен пост в болницата в Прищина, изчезнал на 62-годишна възраст, посред бял ден на 24 юни 1999 г., две седмици след края на конфликта между сръбските сили и албанските поддръжници на независимостта на Косово, след като натовските сили КейФОР вече били установили контрол в района.
Съпругът на Верица е един от общо 14 650 души, които все още се водят за безследно изчезнали от годините след военните конфликти в Хърватия (1991 – 1995 г.), Босна (1992 – 1995 г.) и Косово (1998 – 1999 г.), сочат данните на Международния комитет на Червения кръст (МКЧК).
Повече от десетилетие след края на последната война хиляди семейства в страните от Западните Балкани все още се надяват да получат информация за изчезването на техните близки; те искат само да ги погребат и оплачат, както е редно.
„През онзи ден той се обадил в болницата, за да каже, че се връща вкъщи и че ще се обади отново след десет минути“, спомня си Верица. „Оттогава – ни вест, ни кост“, разказва обляната в сълзи жена, облечена в черно от главата до петите.
Проблемът с безследно изчезналите продължава да бъде огромна пречка пред помирението на Балканите и пречи на региона да обърне страницата с кървавото си минало, отбелязва МКЧК.
Близо 15 000 са случаите на хора, които все още се водят безследно изчезнали. Този проблем засяга най-малко 200 000 техни близки, които ги издирват, отбелязва Пол-Анри Арни, ръководител на регионалната делегация на МКЧК в Белград.
„Има политически проблеми. В стотици райони няма създадени условия за регионално сътрудничество и помирение“, посочва той.
За да припомни сериозността на проблема, МКЧК наскоро откри изложба в Белград и публикува книгата „Хроники на изчезнали животи“, която разказва историята на петнадесет души от Балканите, чиито близки са изчезнали във войните през 90-те години.
„Искахме да дадем лице на статистиките, за да покажем, че днес хората все още страдат“, подчертава Арни.
Хърватката Тонка Пезел разказва в книгата, че чакала години наред, преди да научи съдбата на съпруга си Миленко, който бил съдия и председател на съда в централния град Петриня – район, който в началото на войната в Хърватия попада под контрола на сръбските сецесионисти.
Тонка търсила информация от всички – от МКЧК, европейските наблюдатели, военните на ООН и дори от сръбската армия. Напразно. Трябвало да дочака края на войната, за да научи, че съпругът й е бил убит.
Тя разказва, че не намерила покой, докато не погребала Миленко в малката им семейна гробница. „Няма по-голямо страдание от това да не знаеш къде е погребан един от близките ти“, казва тя.
„Било то сърби, бошняци, албанци или хървати, приликите в техните истории са поразителни – едни и същи чувства, едни и същи трагедии“, посочва Арни.
По БТА