Автократичната държава – твърда, но слаба

в. Гардиън

Липсата на публичен дебат прави арабските общества по-малко податливи на нови закони и това обяснява тромавото им прилагане от държавата. Има едно разпространено – особено на Запад – схващане, че след като арабските режими са склонни към автокрация и авторитарност, значи и държава в арабските страни е силна. Вчера Ахмед Мур писа в „Гардиън“ за проблема с разпускането на палестинските милиции в Ливан. Защо, може да попитате, ливанското правителство не ги посочи с пръст и не ги разоръжи. Краткият отговор гласи: не може, защото е прекалено слабо. Освен това, както посочих в една своя статия преди две седмици, повечето арабски правителства не са в състояние да съберат ефективно данъците.

В това има парадокс, защото арабските режими изпитват почти ненаситен нагон да контролират. Те въвеждат закони и правила до безкрай, създават големи армии и сили за сигурност и назначават огромен брой бюрократи, но все пак тяхната способност да упражняват власт и да влияят на поведението на своите граждани е далеч по-ограничена, отколкото изглежда.

Разбира се, оцеляването на режима е главен приоритет, така че няма нищо изненадващо в това, че властта на държавата е насочена към контрол върху недоволните и в тази област трябва да бъдат съсредоточени най-големите и най-ефективните усилия. Но упражняването на властта по този начин често погрешно се възприема като проява на сила, а всъщност е признание за уязвимост. Както пише покойният Назих Аюби в своята книга „Свръхдържавността на арабската държава“: „Арабската държава често е насилствена, защото е слаба“.

Например египетската държава може би има съвършен потенциал да арестува демонстранти, но тя от 10 години с малък успех се опитва да убеди своите граждани да носят предпазни колани в автомобилите си. За повече от половин век – на приливи и отливи – се опитва също да изкорени обичая за осакатяване на женските гениталии и също не постигна кой знае какъв успех.

В своята основополагаща книга Аюби очертава важната разлика между силните държави и твърдите държави. За разлика от силната държава твърдата може да бъде и слаба. Твърдата държава е склонна към силна централизация и интервенционизъм, като се стреми (макар и не много успешно) „да наложи подробни, стандартизирани правила в икономиката и обществото“.
Силната държава е допълнение към обществото и действа в сътрудничество с гражданите си. Силата й не се основава на подчинението, а на „нейната способност да работи с и чрез другите центрове на власт в обществото“.

По тези критерии повечето арабски могат да бъдат определени главно като „твърди, но слаби“. За сравнение европейските държави клонят към дефиницията „силни, но меки“. Силни, защото те по правило са способни на ефективни промени и прилагане на законите и меки, защото могат да правят това без голяма нужда от насилие.

Във Великобритания имаме повече свобода, отколкото гражданите на арабските страни. Но все пак, по куриозна ирония, правителството регулира доста по-обхватно нашия живот. Всекидневни дейности като работа и бизнес практики са субект на множество правила, които просто не съществуват в повечето арабски страни.

Въпреки това този тип регулация не е толкова опит да намали свободата, а да балансира съперничещите си свободи: свободата на бизнес да правиш пари, например, срещу свободата на наетите да не бъдат експлоатирани. Общо взето целта е да бъде защитен слабият от силния и да бъдат предпазени индивидите от злоупотреби, заболявания, рискове за сигурността им и т.н. Концепцията за „общественото добро“, доколкото съществува във всички арабски страни, се отнася главно до социалното съгласие и до налагането на „нравствеността“ в унисон с религиозните предписания, при което няма значение дали хора загиват от негодни плавателни съдове или в срутили се жилищни сгради.

Типът регулация във Великобритания и другите западни страни не само е различен по характер, но и съгласието е по-голямо. Високото ниво на спазване на законите зависи не само от съществуването от закони, а от публичното признаване, че те са логични и разумни. Шансовете за спазване на законите се увеличават, ако процесът на въвеждане на нови закони и правила се възприема като легитимен. Това изисква култура на публичната критика и дебат, в която заинтересуваните страни и медиите могат да изразят свободно своите възгледи (от помощ би било, разбира се, ако крайното решение е възложено на уместно избран орган).

Където има общо съгласие за спазване на един закон, налагането му се превръща по-скоро в крайна мярка, а не в предна отбранителна линия. Простата заплаха от прилагането му често може да е достатъчна, за да осигури спазването му, но това е ефикасно само когато се знае, че неспазването е безполезно – когато на полицията, съда и правоохранителните органи не може да им се повлияе с подкуп или повишаване в ранг.

С това не искам да твърдя, че западните системи са съвършени, а да покажа защо, в сравнение с тях, арабските страни имат такива проблеми със спазването на законите. В унисон с предимно патриархалния възглед за управлението арабските закони обикновено се спускат надолу отвисоко чрез диктат, а липсата на критичен поглед, преди да бъдат одобрени, често води до неясноти и двусмислици, което ги прави още по трудни за прилагане.

Колкото по-малко са дискусиите, толкова по-малко са възможностите за обществото да бъде убедено в основанията, стоящи зад закона – трудност, която се добавя към липсата на легитимност на режимите и възприятието за правителството като създател на препятствия, вместо като помощник и партньор на арабското общество в решаването на проблемите.

По БТА