Дебелата тояга на Брюкселския клуб

Централата на ЕС в Брюксел. Снимка: Уебшотс

И къде се оттегля евроелитът след тези тежки битки за бюджети и директиви? Някои избират „Шато Сент Ан“ с неговите царствени градини и спортни съоръжения, първоначално предоставен от белгийското правителство за отдих на дипломати и еврократи. Други предпочитат по-стария и по-снобски „Серкл Роял Голоа“ на другия край на „Рю де ла Лоа“, улицата на европейските институции.

Подобни ексклузивни клубове почти биха могли да послужат като метафора за самия Европейски съюз. Членството е много търсено, а критериите за приемане са взискателни: кандидатите за клубовете се нуждаят от поръчители и често трябва да имат университетска диплома (посланиците обаче, образовани или не, автоматично биват поканени да станат членове на „Шато“ и „Серкл“).

Но поне в един важен аспект клубовете се различават от ЕС – членовете, които с окажат нежелани или незаможни, може да бъдат изключени или изхвърлени. За съжаление, признава Ан Бюисре, генерална директорка на „Шато Сент Ан“, някои членове действително са били изгонвани (blackballed – получили черни билярдни топки при тайното гласуване с черни и бели билярдни топки, които според британската традиция клубните членове пускат в кутията при тайно гласуване, ако някой от тях се провини).

Не и в ЕС. Нито един негов член не е бил гонен. Най-сериозното скастряне се случи през 2000 г., когато страните членки обърнаха гръб на Австрия, след като крайнодясната Партия на свободата, водена от покойния Йорг Хайдер, влезе в управляващата й коалиция. Брюксел скоро реши, че тази полуизолация е контрапродуктивна. ЕС има клауза, предвиждаща политически санкции, вкл. суспендиране на правото на гласуване, за „сериозно и постоянно“ погазване на европейските ценности.

Това обаче се смята за своего рода ядрено оръжие, което никога не бива да се използва. Доброволното напускане също не е по-лесно. До приемането миналата година на Лисанбонския договор, който даде на страните членки легален път за излизане от клуба, ЕС беше като „Хотел Калифорния“ – можеш да се регистрираш, че напускаш, когато поискаш, но не и да си тръгнеш наистина. На практика все още е така. Това означава, колкото и странно да е, че е по-трудно да се влияе на „своите“, отколкото на „чуждите“.

ЕС има голяма власт да трансформира вътрешната политика на страните, стремящи се към членство. Т.нар. критерии от Копенхаген изискват от кандидатите да имат функционираща пазарна икономика и институции, способни да гарантират демокрация, върховенство на закона и защита на малцинствата. Но щом веднъж страните бъдат приети, средствата на ЕС да наложи подобни изисквания са сравнително слаби. Това е нещо като парадокс, имайки предвид колко дълбоко прониква ЕС в живота на своите граждани. Тази седмица например ЕС разшири обхвата на правомощията си, като създаде общоевропейски органи за регулация на банките и други финансови институции.

Фактически дебелата тояга рядко е нужна. Там, където членовете са избрали да обединят суверенитета си, например в конкуренцията, политиката на ЕС налага дисциплина предимно чрез консенсус, също като британският полицай „боби“, който патрулира невъоръжен. Там, където страните остават суверенни, те запазват прерогативите си и ЕС трябва да не се намесва.

Поне в два случая обаче подобни любезни методи се оказват неадекватни. Единият е депортирането на роми от Франция. Европейската комисия открито не одобрява. Нейният председател Жозе Мануел Барозу заяви тази седмица, че страните членки не бива да будят призраците от миналото на Европа (макар че не порица поименно Франция). Със сигурност, мърморят под сурдинка дипломатите, всяка страна, кандидатстваща за членство в ЕС, ако изхвърли роми толкова шумно, колкото Франция, щеше да бъде отрязана. Един попита: „Ако копенхагенските критерии бъдат приложени спрямо членовете на ЕС, колко от тях щяха да издържат изпита?“

Другият проблем, отправящ предизвикателство към клубната дисциплина, е еврото. Гръцката криза безмилостно изложи на показ неспособността на ЕС да наложи спазването на ограниченията за бюджетните дефицити, определени от пакта за стабилност и растеж, чиято цел е да бъде опора на единната валута. Сега ЕС търси по-силни наказания за нарушителите. Германия е най-строга, предлагайки нарушителите да бъдат лишавани от правото на глас. Това обаче ще изисква официална промяна на договора, за каквато малцина биха желали да помислят след дългите мъки около Лисабонския договор.

Други предлагат финансови наказания като спиране на кохезионни и структурни фондове, дори на субсидии на селското стопанство и рибарството. Това обаче среща няколко възражения: отнемането на пари от страна, страдаща от критичен недостиг на средства, би изострило кризата, а спирането на парите за по-бедните страни би могло да подкопае политическото единство на ЕС. Франция например твърди, че спирането на селскостопански субсидии би било незаконно.

Всъщност пактът за стабилност и растеж действително предвижда опция за финансови наказания, които да бъдат налагани на нарушителите на правилата, но те никога не са били използвани. Това, което липсва, са не толкова санкциите, колкото политическата воля. В съюза на суверенни държави има граници на заклеймяването, което може да се изразява, и на наказанията, които могат да бъдат налагани. ЕС, както обясни един еврократ, „не е клуб, а семейство, при това малтийско, без разводи“.

Този клан често е несправедлив. Две нови страни членки – Румъния и България, бяха лишени от европейски фондове заради проблеми с корупцията. По-големи и по-стари страни членки не биха били третирани по същия начин – Германия и Франция първи нарушиха лимитите за дефицита и промениха правилата в своя угода.

И все пак, въпреки всички разпри, няма остракизъм – дори и най-безразсъдният в крайна сметка ще получи помощ в момент на нужда. ЕС би предпочел да третира фискалната безотговорност като форма на младежка буйност, с която е най-добре да се справи чрез по-строг контрол и своевременна интервенция, може би съпроводена с някое меко наказание, с надеждата да се избегнат сериозните бели по-късно.

В реалността най-ефективната дисциплина се оказа тази отвън – финансовият пазар. Именно той, а не европейските призиви, накара Гърция и други да приемат тази година отдавна закъснелите реформи. И въпреки това преобладаващото мнение в Брюксел е, че пазарът е звяр, който трябва да се опитомява. Ако европейските държави доброволно се подчинят на пръчката, то ще е заради ужаса им от вълчата глутница и страха, че дори семейството няма да може да ги защити.

По БТА