Шест филма за деца, които разплакват възрастни
Образът на детето в киното е сред най-въздействащите емоционално. Холивуд, който обича златните формули, използва широко това във филмовия конвейр. Затова и се “произвеждат” поколения деца-звезди.
Но някои филми за деца се различават от популярната холивудска схема на визуално красивата и в повечето случаи – на красиво завършваща приказка. Ето шест майсторски направени филма, с красива форма и с екзистенциално съдържание, което е естетически издържано, но и натъжава. Историите уж за деца, но разкриват и много за света на възрастните.
Един от фаворитите на тазгодишния филмов фестивал “Берлинале” е турско-германската продукция “Мед”. Осемгодишният актьор Бора Атлас изпълнява ролята на момче, което има страхове, свързани с четенето в училище. Бора намира утеха и подкрепа от баща си, който е пчелар и с когото живее в гората. Идиличното начало на филма прекъсва, когато бащата изчезва безследно и момчето започва да го издирва. Филмът е последна част от триологията на известния турски режисьор Семих Капланоглу и има всички изгледи да получи още престижни европейски награди. Отличителни за филма са дългите статични кадри, изследването на детайла и нестандартната визия.
Филмът “Русалка”(2007 г., Русия) може да бъде наречен странна градска приказка за аусайдерите. Режисьор и сценарист е Анна Меликян, главната актриса е чаровната и странна Мария Шаляева. Филмът разказва за ексцентрично момиче, което заедно с полу-лудите си майка и баба живее в импровизирана постройка до морето. Майката на Алиса е необикновено дебела жена, която забременява след случайна авантюра на плажа с войник.
След като навлиза в пубертета, Алиса си пожелава на кея да се махне от мястото, където се намира (като повечето тинейджъри) и искането й неочаквано се сбъдва под формата на огромен ураган, който помита крайбрежието заедно със злощастната постройка. Оказва се, че всички желания на Аля по някакъв начин биват изпълнявани, въпреки че винаги костват нещастието на други хора. След срутването на къщата им Алиса заминава заедно с баба си и майка си за Москва, където продължава да си пожелава различни неща и където се влюбва в странен мъж. Във филма е засегната темата за живота в големия град, който е пленителен и динамичен, но който може и да травмира хората. Фантастичните моменти са само интересна и пленяваща рамка на една красива история за самотата, любовта и саможертвата.
“Завръщане” е вече емблематичен за новото руско кино филм. Историята разказва за двама братя, които се опитват да опознаят изоставилия ги в миналото баща, който неочаквано се завръща и им предлага далечно пътуване до езеро в северната част на Русия. По време на пътуването усещаме силната духовна връзка между братята Андрей (Владимир Гарин) и Иван (Иван Добронравов) и постепенно нарастващото и недоверие към почти непознатия за тях мъж. Красотата на руските природни пейзажи, разкриваща се по време на пътуването, е важен визуален акцент във филма. Зрелищността на природата е интересен фон за странните, иначе трудни за изобразяване емоции, които като буря в чаша вода се завихрят в героите. Режисьорът на “Завръщане”, обявен за един от най-блестящите дебютанти в световното кино, е Андрей Звягинцев.
“Децата на рая”(1997 г., Иран) може да бъде определен като противоположност на филми, в които блясъкът и презадоволеността на живота на героите е помрачен само от емоциите им, като “Ориндж Каунти” например. В този филм нищетата на вещния свят оказва отражение върху страховете и децата. Двамата главни герои – братче и сестриче живеят в пъстър, но беден ирански град. Един от най-въздействащите символи във филма са фините розови пантофки на момиченцето, които всъщност са неговите единствени обувки и които братчето забравя до един щанд на връщане от обущаря. От тук нататък започва драмата с търсенето на пантоофките, които бедността е превърнала в стълб на ежедневието. Децата си разменят единствения чифт обувки, който имат – този на момчето, и се редуват да ходят с него на училище. Номинираният за Оскар филм “Децата на рая”, като всеки хубав филм, се преборва със стереотипите, в случая – представите за строгите семейни отношения в ислямския свят. Това твърди, че се опитва да постигне и режисьорът на филма, световно утвърденият Маджид Маджиди.
“Костенурките могат да летят” (2004 г., Иран/Франция/Ирак) на Бахман Гомади като че ли също е прекалено тъжна история. Това е един от най-награждаваните близкоизточни филми. Историята разказва за взаимоотношенията на група хлапета в кюрдски бежански лагер, които обезвреждат мини на границата на Ирак и Турция. Техният лидер е момче, влюбено в травмирано от войната момиче с брат, който има пророчески способности. Ако не се развиваше на стряскащия фон на войната, образът на децата във филма щеше силно да напомня на класическите книги на Марк Твен, в които децата са безкрайно забавни със своята изобретателност и жизненост. Това е история за пораснали деца, които не плачат, но които разплакват.
„Ти, който си на небето” (1989, България). Филмът е по повестта “Балада на Георг Хених” на Виктор Пасков. Писателят, който има особено и емоционално отношение към книгата си, получила признание у нас и по света, написва сценария за филма.
Действието се развива през 50-те години на XX век. През очите на 8-годишно момче (Боян Ковачев), се запознаваме с остарелият чешки майстор на цигулки Георг Хених (Йозеф Кронер), който живее на ръба на оцеляването в малка приземна стая и е забравен от всички, с изключение на момчето и неговия баща(Любен Чаталов). Бащата е музикант, който е в постоянен конфликт с жена си заради желанието й да се сдобие с непосилен за бюджета им бюфет, който бащата решава да направи собственоръчно.
Във филма присъства и историческият фон, подсказан от съобщенията за съдебния комунистически произвол заради чуждестранни радио-станции, тайно слушани от съседите, и от всеобщата отчужденост и обърканост на епизодичните герои.
Силно контрастиращи на останалите моменти са сцените, в които малкият Виктор е на гости на майстора и попива размишленията му за смисъла на музиката и живота. Бюфетът и цигулката са “в противоборство” в тази лента с мрачни цветове и одухотворено детско присъствие, разказваща за бита и за човешкото битие. Ролята на майстора се изпълнява от емблематичния словашки актьор Йозеф Кронер, спечелил „Оскар“ през 1966г. за ролята си във филма „Магазин на главната улица“. Режисьор на “Ти, който си на небето” е Дочо Бояджиев. Филмът получава награда за най-добър филм на Съюза на филмовите дейци през 1990 година.